Определение № 1007 от 22.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1780/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на двете насрещни страни по спора срещу решение № 923 от 03.07.2023г. по в.гр.д.№ 959/2023г. на САС. Н. Т. Я. - правоприемник на починалата в хода на производството ищца А. Н. Г. обжалва решението в частта, имаща за резултат отхвърляне на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ-отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от ексцес - влошено здравословно състояние в резултат на уврежданията от пътно произшествие, настъпило на 20.01.2014г. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди се обжалва решението на САС за потвърждаване отхвърлянето на този иск за разликата над 8 000лв. до претендираните 120 000лв. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди решението се обжалва за разликата над присъдените от САС 6 300лв. до претендираните 28 322лв. - разходи за гледане и обслужване, лекарства и консумативи. Искането е за отмяна на решението в посочените части и уважаване на исковете в предявения размер със законните последици. Поддържа се, че следва да бъде зачетено и предприетото от конституирания на основание 227 ГПК правоприемник увеличение на цената на иска за неимуществените вреди на сумата 160 000лв., по отношение на което първоинстанционният съд е отменил определението си за допускането му. В касационната жалба на Я. са изложени съображения за неправилност с твърденията, че решението е постановено в противоречие с ППВС №4/68г., с тълкувателни решения на ВКС и с практиката на ВКС, както е и очевидно неправилно. Според касатора неправилно е определен периодът, в който са настъпили новите вреди на А. Г. от влошаване на здравословното й състояние. Оспорва се изводът, че началната дата е 09.09.2014г., когато адвокатът на пострадалата е подписал извънсъдебно споразумение със застрахователя по повод образуваното гр.дело №3931/2014г. на СГС за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. Посочва се, че по това дело основание на предявения иск е счупването на дясната раменна става и претърпяната операция. При сключването на споразумението пълномощникът на ищцата е поел задължението да се откаже от иска и въз основа на това изявление производството е прекратено преди провеждането на съдебно заседание. Касаторът възразява, че при отказ от иска, силата на пресъдено нещо се разпростира само относно „същия иск", индивидуализиран по основание и страни, а всяка вреда на телесната неприкосновеност, непосочена в исковата молба като основание за претендирано обезщетение, не се преклудира. По тези съображения счита, че обезщетението, договорено да се плати по прекратеното дело, репарира само вредите, на които се е позовал ищецът в исковата молба и новият период започва с „новото “ заболяване, настъпило на 19.02.2014г., когато пострадалата е получила тромбофлебит на дясна аксиларна вена, контузия на стената на вената и забавяне на кръвотока, а крайната дата на периода е 08.11.2018г., когато А. Г. е починала в хода на настоящия процес. Позовава се на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК и на задължението съдът да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Въведено е касационно оплакване, че тълкуването на извънсъдебното споразумение е в нарушение на чл.20 ЗЗД. Поддържа се, че в него не са посочени конкретни вреди, които се обезщетяват, а се препраща към гр.д. №3931/2014г. на СГС, поради което по отношение обезщетяването на непосочените вреди няма договорка, т.е. липсва предмет на споразумението по този въпрос. Възразява се, че предварителен отказ от материални права е нищожен. Наведени са доводи, че споразумението между ЗК „Лев Инс“ и адвоката на А. Н. Г. е сключено в нарушение на чл. 40 и чл.26 ал.1 пр. 3 ЗЗД, то не поражда правно действие извън телесната повреда и операцията, предмет на исковата молба по гр.дело №3931/2014г. на СГС, по повод на която е подписано споразумението. Оспорва се правилността на извода, че размерът на иска за неимуществени вреди не може да бъде увеличен от наследника. Поддържа се, че липсват мотиви защо искът за неимуществени вреди е уважен в толкова занижен размер; че решението в тази част противоречи на материални закон и не съответства на събраните по делото доказателства. Изложени са и доводи за очевидна неправилност с твърденията, че заключенията на експертите и показанията на разпитаните свидетели установяват продължителния период, през който ищцата е трябвало да живее като „жив труп"; че дори да се приеме за начална датата на ексцеса 09.09.2014г., в периода до 08.11.2018г., в който ищцата е търпяла тези вреди, обезщетението е в неразбираемо малък размер. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобразят начина и степента на увреждане, продължителността на лечението, възникналите негативни последици за здравето, претърпените болки и страдания, както и тяхната продължителност във времето и въобще всички обективни обстоятелства, от значение за степента на увреждането, съответно за размера на обезщетението, включително икономическото състояние в страната и застрахователните лимити към момента на увреждането?“. Посочва се, че от датата на увреждане 20.01.2014г. до смъртта на ищцата 08.11.2018г е изминал период от 4 години и 10 месеца, а от дата на споразумението със застрахователя - период 4 години и два месеца и в този период пострадалата е била напълно лишена от възможността да се движи и самообслужва, била е прикована на легло с непрекъснати болки, които е търпяла до смъртта си. Касаторът се позовава на противоречие на изводите в обжалваното решение относно справедливия размер на обезщетението с ППВС № 4/1968г. и с решението по т.д.№ 1015/2022г. на 2 т.о. 2/ „ Трябва ли съдът при обсъждане твърденията на страните, на очертания от тях предмет на спора и събраните доказателства, да изложи логически изводи кои факти приема за доказани и кои не, според какъв единен критерий и каква правна квалификация следва от изводите на съда?“ Позовава се на решението по гр.д.№ 537/2022г. на 4 г.о. и на решението по гр.д.№ 512/2022г. на 3 г.о. на ВКС, които са по приложението на разпоредбата на чл.280,ал.2,предложение последно ГПК. 3/ „ Следва ли съдът да мотивира изводите си, като обсъди всички доказателства събрани по делото в тяхната съвкупност, включително и относно тълкуването на споразумението със застрахователя, като провери служебно и неговата действителност?“ Въведена е същата допълнителна предпоставка с позоваване на актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Твърди се, че е налице нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване на извънсъдебното споразумение с довода, че в споразумението не са посочени конкретни вреди, които се обезщетяват, а се препраща към прекратеното гражданско дело. Изложено е, че споразумението е във вреда на представлявания и противоречи на добрите нрави. Според касатора следва да се обсъди, дали в споразумението не е налице отказ от материално право, който е нищожен. Счита, че искът за неимуществени вреди може да бъде увеличен от наследника. В писмен отговор ответната страна ЗД „Лев Инс“ оспорва основателността на жалбата и основателността на искането за допускане на обжалването. В касационната жалба на ответника ЗД“Лев Инс“ са въведени касационни оплаквания срещу частта от въззивното решение, имаща за резултат уважаването на исковете. Поддържа се, че с ъгласно правната теория и съдебната практика, ексцес е налице ако при увреденото лице се е проявило качествено ново положение, което се отклонява съществено от прогнозата при първоначалното състояние, съответно, естеството на травмата следва да определя новото състояние. Наведени са доводи, че в настоящия спор няма обективни данни с медицински характер, които да определят наличие на връзка между счупването на раменната шийка и артериалната хипертония и възникналия шест месеца след ПТП мозъчен инсулт, както данни за връзка между това счупване и секторно изолирания тромбофлебит и възникналия впоследствие херпес зостер, диагностициран повече от 2 години след първоначалната увреда. Поддържа се, че предвид обективните данни от медицинските заключения по делото, извън теоретично обсъжданите от вещите лица въпроси, е недоказано пълно и главно твърдението, че в причинна връзка със счупването на шийката на дясна раменна кост при пострадалата са възникнали описаните неблагоприятни здравословни обстоятелства, включително, че е възникнал като качествено ново състояние на старо увреждане приетият от съда в пряка причинно следствена връзка с първоначално претърпяната травма херпес зостер. Според касатора не е доказано възникване на ексцес с посоченото проявление, настъпил след подписване на споразумението между страните по предходното дело, по силата на което са компенсирани с парично обезщетение изцяло, комплексно и в пълнота всички възникнали и предвидими вреди от процесния инцидент. Оспорва се правилността на преценката относно наличието на ексцес и се твърди, че не е проведено пълно, обективно и всестранно доказване на пряка причинно-следствена връзка между конкретните характеристики на травмата от ПТП и последващите заболявания. Касаторът счита, че не са ангажирани доказателства, въз основа на които да се направи еднозначен извод за качествено ново състояне на травмата, настъпила при ПТП, което да е обусловило проява на нови вреди, и което не е обхванато от подписаното между страните споразумение, за което е установено, че е валидно сключено. Възразява се, че въззивният съд не е формирал мотиви какви са приетите като вид и обем неимуществени вреди на пострадалата, кои са доказателствата и обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетението. С аргумент от изложените съображения за липса на пълно доказване за настъпване на ексцес, страната счита за неправилно съдебното решение и в частта по претенцията за имуществени вреди. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроси: 1/ „ Кои обективни признаци на негативно състояние на здравето, настъпило след изплащане на обезщетение за неимуществени вреди го определят като произтичащо и в причинна връзка с телесната травма от транспортен инцидент?“, който въпрос според дружеството е от значение за точното прилагане на закона. 2/ „Относно наличието на причинна връзка между травмата и последващо заболяване, прието за ексцес.“ Твърдението е за противоречие на обжалвания въззивен акт с решението по гр.д.№ 773/2012г. на 4 г.о. на ВКС. 3/ „ Дали при преценка на доказателствата съдът е обвързан да приеме като пълно установен факт допускане за осъществяване на обстоятелства, определяни като най-вероятни. В случаите, когато доказателствените средства по делото определят вероятност за осъществяване на определени обстоятелства, но тези обстоятелства в същата им изява биха възникнали и при други предпоставки, следва ли да се приеме, че е проведено пълно доказване на заявени като правопораждащи факти, или наличието на повече от една вероятност за възникване на определено състояние, изключва да се приеме, че е проведено успешно доказване?“ Допълнителната предпоставка е въведена с твърдението, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона. 4/ „Дали в случаите, в които относно съществуването на конкретен факт са събрани противоречиви доказателства - както отричащи, така и приемащи наличието му, изисква ли пълното доказване на осъществяването му, фактите, чрез които се обосновава отричането му, съответно въз основа на които се приема възникването му, също да са доказани пълно?“ По този въпрос допълнителна предпоставка не е въведена. Посочено е, че „правният извод на въззивния съд при конкретните мотиви, заявени за обосноваването му, е незаконосъобразен, и тъй като е от значение за точното прилагане на материалния закон, но не се основава върху цялостно, съвкупно и вярно обсъждане и преценка на юридически факти, доказани главно и пълно, произтичащо от неправилно прилагане на процесуалните правила относно кредитирането и преценката на доказателствата и определянето им като правнорелевантни, реализира предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК“. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В настоящата искова молба ищцата се е позовала на обстоятелството, че исковата молба, въз основа на която е било образувано предходното прекратено дело, е имала за предмет обезщетяване на вредите от обективното й здравословно състояние към 17.02.2014г., когато тя упълномощила адвокат да я представлява. След 18.02.2014г. настъпило влошаване на здравето й и тя получила тромбофлебит. През юни 2014г. била приета по спешност в болнично заведение с диагноза „инсулт в резултат на травматичния тромбофлебит“, а поради срив на имунна система на 30.06.2017г. била диагностизирана с „херпес зостер и други усложнения“, получила и „флегмон“. Вещите лица в настоящото първоинстанционно производство са потвърдили, че при пътното произшествие от 20.01.2014г. ищцата е получила дислоцирано разместване на шийката на дясна раменна кост; като усложнение от счупването се е развил тромбофлебит на дясна аксиларна вена през периода 19.02.-28.02.2014г.; през периода седми десети юни 2014г. е настъпил исхемичен мозъчен инсулт на основата на дългогодишна артериална хипертония втора степен; две години след травмата ищцата е лекувана за херпес зостер (30.06.-08.07.2017г.), и през периода 03.10.- 10.10.2017г. е лекувана от възпалително заболяване, развило се след прекарания херпес зостер. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Ищцата е обжалвала отхвърлянето на исковете за присъждане на вреди от ексцес: за разликата над 10 000лв. - имуществени вреди и над 8 000лв., претендирани като обезщетение за неимуществени вреди. Ответното дружество е обжалвало решението в осъдителната част с искане за отхвърляне на исковете. От фактическа страна въззивната инстанция е приела за безспорно установено, че на 20.01.2014г. А. Н. Г. е пострадала като пешеходка - била е ударена от движещия се на заден ход лек автомобил, по отношение на който, ЗЗГО на водача е застрахована в ответното дружество. В резултат на произшествието е получила тежки телесни увреждания - дислоцирано /разместено/ счупване на шийката на дясна раменна кост. За безспорно е прието, че А. Г. е предявила на 20.03.2014г. иск за неимуществени и имуществени вреди срещу „Лев Инс“АД, настъпили в резултат на това произшествие и е било образувано гр.д. № 3931/2014г. на СГС. По повод на тази претенция между страните е било постигнато на 09.09.2014г. извънсъдебно споразумение, по силата на което е изплатена от „Лев Инс“АД сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 992.28лв. за имуществени вреди, след което А. Г. е подала молба за отказ от исковете и делото е прекратено с влязло в сила определение. Обсъдено е, че в хода на настоящото производство ищцата А. Г. е починала и на нейно място е конституирана нейната дъщеря. От правна страна въззивната инстанция е приела, че във връзка със заявената претенция за ексцес може да се приеме увреждане, което е настъпило след 09.09.2014г. - датата на подписване на извънсъдебното споразумение със застрахователя. Обосновано е, че за да се ангажира отговорността на ответника за обезщетение за ексцес следва да е налице появило се ново страдание на увреденото лице или съществено влошаване на вече установените и възмездени страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Изложено е, че наличието на ексцес предпоставя качествена промяна на полученото увреждане, като влошаването следва да е в причинно- следствена връзка с увреждането и това влошаване да не е било предвидено и съобразено при първоначалното обезщетение. Прието е, че в настоящия спор първоначалното обезщетение за неимуществени и имуществени вреди е определено със споразумението от 09.09.2014г., по повод образуваното и впоследствие прекратено поради отказ от иска гр.д. № 3931/2014г. на СГС. Мотивирано е, че в тази хипотеза не могат да бъдат възмездени вреди, които са настъпили преди датата на сключването на споразумението, тъй като същите се възмездяват от обезщетението, което е определено в този момент. Твърдението, че част от претърпените вреди не са включени в това обезщетение е прието за ирелевантно по съображенията, че пострадалата е постигнала доброволно споразумение за обезщетяване на вредите, което е следвало да включва всички вреди и с което е заявила, че то възмездява всички претърпени от нея вреди от ПТП до момента на сключването му. Въззивната инстанция изрично е посочила, че не са наведени твърдения за недействителност на сключеното споразумение. Съставът на апелативния съд е посочил, че дори констатираните от вещите лица получени преди 09.09.2014г. усложнения: тромбофлебит на вена аксиларис вдясно (Епикриза от 07.06.2014г.) и исхимичен мозъчен инсулт с десностранна централна хемипареза (Епикриза 10.06.2014г.), да са в пряка причинноследствена връзка с увреждането от ПТП, те не съставляват ексцес, защото са взети предвид при определянето на обезщетението на 09.09.2014г., тъй като са възникнали и констатирани преди него. За обезщетението за вреди от тези увреждания искът е счетен за неоснователен. Прието е, че екцес представляват получените след 09.09.2014г. усложнения: херпес зостер вляво по гърба и предната повърхност на тялото и гнойно възпаление на меките тъкани вследствие усложнение след инфекция с херпес зостер. Обосновано е чрез кредитиране на заключенията на вещите лица-медици, че заболяванията имат характеристиките на неочаквано и непредвидимо влошаване на здравословното състояние на пострадало лице, в пряка причинна връзка с първоначално претърпяната травма. Възприет е извод, че в резултат на заболяванията херпес зостер и последвалото гнойно възпаление на меките тъкани, ищцата е преживяла интензивни болки и страдания за продължителен период от време от 30.06.2017г., до смъртта си на 08.11.2018г., претърпяла е множество нови медицински интервенции и оперативна намеса; не е могла да се движи, лежала е на легло, зависила е от грижите на други хора, чувствала се е безполезна и в тежест. При прилагане на критериите на чл.52 ЗЗД е формиран краен извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за тези неимуществени вреди е справедливото. За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба на ищцата, че съдът не е допуснал увеличение на иска по размер, така както го е предявила наследницата на починалата ищца. По отношение на претендираните имуществени вреди и с оглед жалбата на ответника, съставът на САС е приел, че на обезщетяване подлежат единствено доказаните материални вреди. Обсъдила е, че от събраните доказателства се установява, че ищцата за периода от настъпването на основанието за присъждане на обезщетение за допълнителни вреди до смъртта си, е заплатила сумата от общо 5 000лв. за чужда помощ и гледане и сумата от общо 1 300лв., изчислена по представените фактури и касови бонове за периода за лекарства и медицински консумативи, с оглед на което искът е приет за доказан до размер на 6 300лв., което е обусловило частичната отмяна и отхвърлянето на този иск за разликата до присъдените от СГС 10 000лв. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по третия въпрос от изложението на ищцата. В хода на производството ищцата не е твърдяла, че споразумението е сключено във вреда на представлявания и съдилищата не са били сезирани с произнасянето по този въпрос. Няма основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение от принципните постановки в ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС от 27.04.2022г., в мотивите на което е разяснено, че при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В конкретния случай размерът на вредите от пътното произшествие, които са претендирани извънсъдебно пред застрахователя (с молба от 17.04.2014г., приложена в производството по приобщеното т.д.№ 2401/2017г. по описа на ВКС, 2 т.о., образувано по молба на А. Г. за отмяна на определението за прекратяване на производството по гр.д.№ 3931/2014г. на СГС поради отказа от исковете) и съдебната претенция, предмет на гр.д.№ 3931/2014г. по описа на СГС, предявена на 20.03.2014г., са с идентичен размер - 80 000 лв., от които 5 000 лв. обезщетение за имуществени вреди и 75 000 лв. за неимуществени вреди и при тези обстоятелства е сключено извънсъдебното споразумение със застрахователя, имащо за последица отказ от предявения иск. С оглед на тези факти отсъства основание за преценка, че нарушението на добрите нрави е обективирано в самото споразумение, за да би възникнало служебното задължение на съда да предприеме действия, за да изследва в настоящия процес евентуалната му нищожност, а същевременно не са въведени твърдения за други факти, (съответно такива и не са доказани), които да обективират поведение на страните, което да бъде преценено като нарушаващо добрите нрави. Следва да се има предвид, че с исковата молба, предмет на гр.д.№ 3931/2014г. на СГС е представена епикризата с окончателна диагноза „тромбофлебитис нета аксиларис декстра“ от 19.02.2014г., т.е. в предходното производство е налице твърдение за такова увреждане и то е предмет на претендираното в този предходен процес обезщетение. Видно от подписаното на 09.09.2014г. споразумение, посочената в него сума от 20 000лв. е определена, като са „взети предвид всички обстоятелства около настъпването на пътното произшествие, вида, характера и степента на уврежданията, периода на възстановяване и всички други обстоятелства, относими към случая, а А. Г. декларира, че обезщетението изцяло покрива претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди, които са й причинени“. В настоящото производство и в преклузивните срокове не е заявено твърдение, че споразумението е подписано от представител (адвокат) на А. Г., който не е разполагал с представителна власт, т.е. „мнимо представляваният“ не се е позовал на недействителността по чл.42,ал.2 ЗЗД (т.2 от ТР №5/2014г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се има предвид, че с влязло в сила решение по т.д.№ 2401/2017г. на Второ т.о. на ВКС (делото е приложено към настоящото производство) е оставена без уважение депозираната от А. Г. молба по чл.303,ал.1,т.5 ГПК за отмяна на влязлото в сила определение от 08.10.2014г. по гр.д.№ 3931/2014г. на СГС, с което е прекратено производството поради отказ от иска. С това решение е отречена основателността на твърдението, че адвокатът, който е подписал споразумението от името на А. Г., не е бил надлежно упълномощен, каквото е било въведеното основание за отмяна. Първите два от изложението на касаторката въпроса са относно размера на обезщетението и дължимата от съда преценка на релевантните за определянето му обстоятелства и излагане на фактически и правни изводи относно приложените критерии. Отсъства основание за извод въззивната инстанция да е ингорирала процесуалните си задължения при произнасянето си относно паричния еквивалент на обезщетението за неимуществените вреди и да не е приложила критерия на чл.52 ЗЗД, така както е разяснен в тълкувателната практика, съобразно конкретните факти по спора. При определянето на размера на имуществените вреди съставът на САС стриктно е ценил представените разходни документи във връзка с проведеното лечение. Въззивната инстанция е подложила на самостоятелен анализ релевантните за спора факти и е мотивирала формираното въз основа на тях свое вътрешно убеждение. По тези съображения е неоснователно искането за допускане на касационното обжалване и по първите два въпроса от изложението на касаторката. Необосновано е и въведеното директно основание за достъп до касационен контрол по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК. Очевидната неправилност не подлежи на служебно изследване и установяване от състава на ВКС. В касационната жалба и изложението на Н. отсъстват релевантни доводи в подкрепа на въведеното твърдение за наличие на този особено съществен порок на въззивното решение. Искането за допускане на обжалването по въпросите, поставени в изложението на застрахователното дружество също не следва да бъде уважено. Отсъства основание за преценка въззивното решение по поставения втори въпрос да е постановено в отклонение от даденото разрешение на състава на ІV г.о. по гр.д.№ 773/2012г. на ВКС, в което е обобщено, че при ексцес, за увредения възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече репарираните. Първи, трети и четвърти въпрос не съдържат посочена допълнителна предпоставка, която посредством цитиране и препращане към разпоредбата на „чл.280,ал.1,т.3 ГПК“, не е надлежно въведена. Приложното поле на това допълнително основание не се изчерпва с декларативното изявление, че въпросът е от „значение за точното прилагане на закона”, а и цитирането на част от текста на разпоредбата, която очертава в своето единство същността му, не може да изпълни ролята на обосновка за наличието й. Проявните форми на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК са разяснени в т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, но не са обосновани в изложението на застрахователното дружество. При недопускане на касационното обжалване по двете касационни жалби разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.