Определение № 299 от 23.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2075/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. С. С., чрез адвокат Л. Б., срещу въззивното решение №1449/29.11.2022г. на Апелативен съд – София по в.г.д.№1704/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Видин за отхвърляне на предявения от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск за заплащане на разликата над присъдените 40 000лв. до претендираните 60 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпените болки и страдания от получените травматични увреждания, настъпили при ПТП на 26.12.2021г., рискът от настъпването на което събитие е покрит от сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.01.2021г. до окончателното ѝ плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Насрещната страна ЗД „Бул Инс“ АД, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Видин в частта, с която е отхвърлен предявения от М. С. С. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск за заплащане на разликата над 40 000лв. до претендираните 60 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпените болки и страдания от получените травматични увреждания, настъпили при ПТП на 26.12.2021г., рискът от настъпването на което събитие е покрит от сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху сумата считано от 26.01.2021г. до окончателното ѝ плащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установен факта на настъпило на 26.12.2020г. ПТП, по вина на водача на л.а. „ВМВ 525“, с рег. [рег.номер на МПС], с водач М. С. П., нарушил правилата на чл.179 ал.2 пр.1 и чл.183 ал.1 т.1, пр.2 ЗДвП, като управлявал лекия автомобил с несъобразена с климатичните условия скорост и състоянието на пътя, вследствие на което допуснал приплъзване на автомобила и загуба на контрол над него, в резултат на което преминал в лентата за насрещно движение и се ударил в движения се по нея лек автомобил „Фолксваген Т - РОК“ с рег. [рег.номер на МПС], с водач Е. Е. Т.. Приел, че произшествието е в пряка причинна връзка с претърпените от ищцата травматични увреждания – две средни телесни повреди: двуглезенно счупване на лявата подбедрица и счупване на ставното плато на големия пищял, както и множество леки: охлузване в областта на челото и веждите; кръвонасядане на долните клепачи на двете очи. Охлузване на лявата скула; дълбоко охлузване на лявата ушна мида; плътно охлузване на вътрешната и странична повърхност на лявото коляно и лявата подбедрица. Същите обусловили временно влошаване на здравето, съпътствано със значителни болки и страдания, главно от емоционален и битов характер, в резултат на преживения психически стрес от произшествието, болките и възстановителния процес. Въззивният съд направил извод за неоснователност на въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от пострадалата поради липса на предпазен колан. В тази връзка посочил, че по време на произшествието ищцата е пътувала на предна дясна седалка. Кредитирал заключението по допуснатата съдебно-автотехническа експертиза, въз основа, на което приел, че при удара на автомобила, в който е пътувала ищцата, е настъпило преместване на тялото ѝ на дясно. Посочил, че при страничен кос удар предпазният колан е по-малко ефективен и не може да предпази горната част на тялото от движение в странично направление, а в конкретния случай използването му не би повлияло на получените травматични увреждания. Съдът намерил за неоснователно и възражението за неправилно проведено лечение, като посочил, че липсата на оперативна намеса при ищцата е резултат не от отказ от лечение на лицето, а от липса на платени здравни осигуровки и неглижиране на пациент, неправилна диагноза и метод на лечение, довел до порочно зарастване на счупените глезени, извиване на ходилото във варус /при движение пострадалата принудително стъпвала на външния ръб на ходилото/. С оглед на изложеното, въззивният съд направил извод за основателност на предявения иск. По отношение на размера на същия, съдът посочил, че по делото е установено обстоятелството, че вследствие на произшествието ищцата М. С. претърпяла болки и страдания от две средни телесни повреди – двуглезенно счупване на лявата подбедрица и счупване на ставното плато на големия пищял, както и множество леки повреди: охлузване в областта на челото и веждите; кръвонасядане на долните клепачи на двете очи; охлузване на лявата скула; дълбоко охлузване на лявата ушна мида; плътно охлузване на вътрешната и странична повърхност на лявото коляно и лявата подбедрица. Установил, че след проведеното лечение с гипсова мобилизация е констатирано порочно зарастване на фрактурите, довело до трайно ограничени движения – хипотрофия на мускулите на лявата подбедрица; често явяващ се оток на лявата глезенна става; намален обем на екстензията (разгъването) на лявото ходило с 10 градуса; „посттравматична зудекова атрофия“ на лявата глезенна става; ограничени ротационните движенията (кръговите движения); постоянно накуцваща походка, резултат от извиване на ходилото във варус, т.е. при движение пострадалата принудително стъпва на външния ръб на ходилото, водещо до изкривяване и на гръбначния стълб при движенията. Съдът установил, че към настоящия момент пострадалата има затруднения при клякане и изкачване на стълби, при което настъпва бърза умора и болки в глезените. Направил извод, че по делото не е установено ищцата де е получила мозъчно сътресение и да е изпаднала в безсъзнателно състояние, но са установени травматични увреждания в областта на главата и лицето. Въззивният съд кредитирал заключението по изслушаната и неоспорена от страните съдебно-психиатрична експертиза, от което приел за установено, че ищцата страда от „Посттравматично стресово разстройство“, което има връзка с преживените от нея анурия и спиране на кърмата. Според вещото лице, острата стресова реакция при освидетелстваната била придружена и от психосоматични нарушения – внезапно спиране на кърмата /била е кърмачка в трети месец към произшествието/ и внезапно краткотрайно намаляване и спиране на урината /олиго и анурия /, резултат от острия стрес при ПТП. Съдът приел, че посочените обстоятелства – болките от възстановителния процес, липсата на кърма, ануарията, безпокойството, страхът, невъзможността да спи и тревожността на ищцата след произшествието се установяват и от показанията на разпитаните по делото свидетели – С. С. и М. С., които кредитирал при условията на чл.172 от ГПК. Съдът посочил още, че възстановяването на увредената глезенна става на ищцата било възможно чрез плановото ѝ приемане на стационар, предоперативна подготовка и планово оперативно лечение, изискващо общ период за възстановяване от около 6 месеца. По време на същото следвало да се извърши „остеоклазия“ (счупване на лошо зарасналите глезени), анатомично наместване и остеосинтезирането им с метални плаки и винтове. Необходимо било и извършване на „остеотомия“ (прекъсване) на големия пищял в долната му част и корекция на ставното му плато, за да се подобрят флексионно-екстензионните движения на лявото ходило и то да стъпва върху цялата си плантарна площ. Посочените обстоятелства, младата възраст на пострадалото лице и липсата на възстановяване, резултат както от процесното ПТП, така и от неплатени осигуровки и лекарска грешка, обосновали извода на съда, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от М. С. неимуществени вреди е 40 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 26.01.2021г. до окончателното ѝ изплащане. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/Може ли съда да разглежда и да приеме лекарска грешка, изразяваща се в проявена небрежност и неглижиране на пациента, като това да доведе до намаляване отговорността на ответника, без да е направено своевременно такова възражение от ответника и без да са събрани нарочни доказателства в тази връзка? Това нарушава ли състезателността на процеса и правото на защита на ищеца? Не следва ли да се определи от съда точния обем на тази лекарска грешка, съответно да се прецени с колко и правилно ли е намалена отговорността на ответника? Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с решение №12/14.07.2022г. по т.д.№194/2021г. на ВКС, І т.о.; 2/Следва ли в случай на непълноти и неясноти съда на основание чл.195 от ГПК да назначи служебно допълнителна СМЕ и да изясни въпроса налице ли е лекарска грешка или не?; Може ли да се намали обема на отговорността на застрахователя, ако пострадалото лице не е допринесло за увеличаване на вредите, а същото се дължи на независещи от него причини, в случая на приетата от съда лекарска грешка и неправилно проведено лечение? В случай на няколко причинители, те не отговарят ли солидарно пред увреденото лице? Навежда твърдение за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №60126/19.11.2021г. по т.д.№1999/2020г. І т.о.; 3/ Може ли съдът да основе своите изводи на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; Може ли при категорична липса на доказателства и при противоречие в самите изводи на съда да се приеме наличие на лекарска грешка?; Следва ли същата да е категорично установена, за да се намали отговорността на застрахователя?. Твърди, че въпросите са разрешение от въззивния съд в противоречие с решение №24/2010г. по г.д.№4744/2008г. на ВКС, І г.о.; решение №221/2002г. по г.д.№677/2001г. на ВКС, І г.о.; 4/ Лекарска грешка ли е ако дори при най-внимателен преглед на изследванията и пострадалата в две различни болници не е установено наличието на още едно счупване, като предложеното тогава лечение е било съобразено с установеното в онзи момент състояние?. Формирана е и втора група материално правни въпроси касаещи приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД: 1/Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 от ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; 2/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение; 3/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид усложнението на цялостното здравословно състояние на пострадалата и анурия и спирането на кърмата ѝ; продължителния процес на лечение и възстановяване; 4/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид последицата за здравето на пострадалата изразяваща се в невъзможността за нормална походка, изкривяване на крака, нуждата от нова операция; 4/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид продължителния период на възстановяване, през който пострадалата се е нуждаела от чужда грижа, включително невъзможността ѝ да задоволява елементарните ѝ хигиенни потребности и нуждата детето ѝ да бъде дадено за отглеждане в приемно семейство. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №93/23.06.2011г. по т.д.№566/2010г. ІІ т.о.; решение №111/01.07.2011г. по т.д.№676/2010г. на ІІ т.о.; ППВС №4/1968г.; решение №177/27.10.2009г. по т.д.№14/2009г. на ІІ т.о.; определение №271/12.05.2014г. по т.д.№1053/2012г. ІІ т.о.; решение №177/05.11.2020г. по г.д.№1350/2020г. на ІІІ г.о. В изложението са формулирани и следните въпроси: 1/ Допуснато ли е нарушение на материалния закон, при прилагане на принципа за справедливост, по смисъла на чл.52 от ЗЗД, когато съдът не е посочил критериите, които следва да се отчетат по приложение на принципа за справедливост и не е съобразил в достатъчна степен всички критерии, както и конкретните, обективно съществуващи факти, имащи значение при определяне размера на обезщетението, а именно: две отделни средни телесни повреди, но въпреки това съда реално не ги е отчел при определяне на справедлив размер на обезщетението; 2/ Следва ли да отчете съда конкретните специфични особености на случая. Твърди се, че същите са решени в противоречие с решение №35/19.04.2022г. по т.д.№269/2021г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №60/10.06.2020г. по т.д.№691/2019г. на ВКС, ІІ т.о. 3/ Длъжен ли е съдът да отчете влошаване на психическото състояние на пострадалата, като резултат от него е спиране на кърмата и анурия, което е животозастрашаващо състояние; Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпило увреждане, изживян силен стрес и психически последици, предвид възрастта, настъпила пълна промяна в живота на пострадалата, като един от критериите за определяне на обезщетението; 4/ Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя като един от критериите, от съществено значение при определяне размера на обезщетението; 5/ При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимита и икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетението; 6/ Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита съдебната практика при компенсиране на подобен вид вреди и размерите на обезщетенията, които са присъждани от съдилищата и които са в пъти по-високи за ПТП реализирани преди повече от 10 години при различни лимити на застрахователи и различни икономически условия и инфлация; 7/ Следва ли съда да намери точния паричен еквивалент на търпените от пострадалата болки и страдания? Наведен е довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение №50186/16.12.2022г. по т.д.№2448/2021г. на І т.о. 8/ Следва ли да се отчетат конкретните неблагоприятни въздействия върху пострадалата. По този въпрос се извежда противоречие с решение №94/18.07.2019г. по т.д.№3030/2018г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №50107/01.12.2022г. по т.д.№1412/2021г. на ВКС, І т.о. Последната група въпроси, по които се претендира допускане на обжалването са: 1/ Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.432 от КЗ /чл.226 от КЗ отм./, освен с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД да съобразява размера на присъдените обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.432 от КЗ, предвид динамиката на практиката предвид приемането на КЗ?; 2/ Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените в законодателството и на обществено икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?; 3/ Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност, при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите имащи значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самия законодател установява все по-високи лимити, за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди?; 4/ Длъжен ли е съдът в конкретния случай да вземе предвид икономическите условия в страната за 2020г., инфлацията, обезценяването на лема и нарастване на цените. Твърди се, че същите са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г., ІІ т.о.; решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г., ІІ т.о.; решение №1/2012г. по т.д.№299/2011г., ІІ т.о.; решение №749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г., ІІ т.о.; решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г., ІІ т.о.; Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, когато са налице усложнения, възникнали поради забавено или неадекватно медицинско лечение на увреждане от деликт, дали причинените от това вреди се намират в пряка причинноследствена връзка с деликта и дължи ли се за същите обезщетение от деликвента, респективно от застрахователя, при предявен пряк иск от увреденото лице. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос, а именно: Усложненията, възникнали поради забавено или неадекватно медицинско лечение на увреждане от деликт и причинените от това неимуществени вреди, намират ли се в пряка причинноследствена връзка с деликта и за тях дължи ли се обезщетение от деликвента, респективно от застрахователя, при предявен пряк иск от увреденото лице. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като по него е налице практика на Върховния касационен съд. Разрешението на въззивния съд в обжалваното решение противоречи на дадените в нея разяснения, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът М. С. С. е освободена от заплащане на дължимата за производството държавна такса. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,