Определение № 1828 от 18.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 628/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца “ГЕОТЕРМ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 266/07.11.2025 г. по в.т.д. № 344/2025 г. по описа на Апелативен съд – В., III състав, с което е потвърдено решение № 185/05.05.2025 г. по т.д. № 265/2024 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения от настоящия касатор отрицателен установителен иск с правно основание чл. 464 ГПК за признаване несъществуването на вземанията на “ОНТАРИО БГ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], от ППЗК “С.”, ЕИК[ЕИК], в размер на 42 000 лева - главница по договор за подпомагане от 30.07.2020 г. и разходен касов ордер № 7/07.09.2020 г., 11 016,92 лева - мораторна лихва върху същата за периода 08.03.2022 г. - 22.05.2024 г., и 1 796,67 лева - обезщетение за забава за периода 17.09.2021 г. - 08.03.2022 г., които са предмет на изп. дело № 883/2024 г. по описа на ЧСИ с рег. № 895 на КЧСИ. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорват се решаващите изводи на въззивния състав с довод, че противоречат на събраните по делото доказателства и на формалната житейска логика. Поддържат се твърденията, че договорът за заем е нищожен поради противоречие със закона, заобикаляне забраните за разплащане в брой. Същият се счита за антидатиран и съставен единствено за целите на обосноваване на облигационно правоотношение по пет ордера, вкл. процесния РКО № 7/07.09.2020 г. за сумата от 42 000 лева. Защитава се тезата, че от събраните по делото гласни доказателства и експертно заключение е установено, че ответникът “ОНТАРИО БГ” ЕООД се е снабдил с празни бланки, подписани от председателя на кооперацията, които впоследствие са попълнени от М. М. с текст, чието съдържание не било уговорено, нито изявено от председателя на кооперацията, нито изпълнено. Подчертава се, че от изслушаните по делото експертизи се установява, че счетоводството на “ОНТАРИО БГ” ЕООД не е водено редовно, посочената в ордера сума не е постъпвала в касата на кооперацията и не е ползвана за дейността й. Излагат се доводи, че същата е предадена на председателя Я. Я., за който се твърди, че е подписал процесния РКО, но не като представител на кооперацията, а в лично качество; на датата, на която се твърди издаване на ордера и предаване на сумата, председателят на кооперацията не се е намирал в [населено място]; плащания на суми над 10 000 лева се извършват само по банков път съгласно императивните разпоредби на чл.3, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОПБ и чл. 11, ал. 1 ЗМИП, които не са спазени в случая. От това се извежда позицията, че на ордера само е придаден вид, че сумата е предадена на ответната кооперация. Изтъква се и разпоредбата на чл. 6 от споразумението от 14.07.2022 г., сключено между ППЗК “С.”, “ОНТАРИО БГ” ЕООД и трето за делото лице “А. Агро 2011” ЕООД, според която при точно изпълнение на договореното, страните заявяват, че нямат претенции помежду си. Релевира се оплакване за допуснато от първата инстанция и непоправено от въззива процесуално нарушение, изразяващо се в отказа да бъдат изслушани по реда на чл. 176 ГПК лицата, подписали процесния РКО. Въззивното решение се атакува като необосновано с доводи за едностранчивост и избирателност при кредитирането на събраните по делото доказателства, както и поради превратното им тълкуване. При тези оплаквания се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноските по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по следните въпроси: 1. Питане “относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да укаже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема за достоверни и кои не.; 2. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка?”; 3. “За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, достатъчно ли е съдът само да посочи в мотивите към решението си част от събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да цени установените от всички тях факти в тяхната съвкупност, както и без да изложи мотиви защо основава правни и фактически изводи на част от тях, а други игнорира напълно или ги интерпретира превратно?”; 4. “При осъществяване на своята решаваща дейност следва ли съдът да спазва правилата на формалната и правната логика, като приложението на тези правила бъде изяснено в мотивите към решението, така че фактическите констатации на съда и правните му изводи да бъдат обосновани?”. Във връзка с извода на апелативния съд, че макар и извършено в нарушение на ЗОПБ, е налице валидно плащане, се твърди наличие на противоречие с определение № 3664/14.07.2025 г. по гр.д. № 2504/2025 г. на ВКС, III г.о., и решение № 3517/04.04.2023 г. по адм. дело № 8506/2022 г. на ВАС. Иска се допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК с доводи, че в нарушение правилата на формалната логика апелативният съд е извел решаващия си мотив за получаване на заемната сума от кооперацията, приемайки, че ордерът, наречен “разходен”, съставлява “разписка” за получен от кооперацията приход. В тази насока се изтъква, че изводът е направен, въпреки че суми над 10 000 лева следва да се заплащат само по банков път съгласно чл. 3 ЗОПБ и чл. 11, ал. 1 ЗМИП; РКО бил на кооперацията, а ако сумата е изразходвана от касата на “ОНТАРИО БГ” ЕООД, същият следвало да изхожда от дружеството; сумата и основанието в него не са изписани от получателя. Счита се, че нормата на чл. 55, ал. 1 ТЗ е приложена в нейния противоположен смисъл, тъй като счетоводството на търговското дружество не е водено редовно, а ако се приеме обратното, то в аналитичния регистър на същото е отразено задължение на Я. Я. като физическо лице, а не на кооперацията. Към касационната жалба са приложени писмени доказателства, които предвид характера на настоящото производство не се обсъждат. От ответника по касация “ОНТАРИО БГ” ЕООД е подаден отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба. Претендират се разноските по делото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация ППЗК “С.” не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд, сезиран с жалба на ищцовото дружество, е приел, че между страните не се спори, а и от представените доказателства се установява, че въззиваемият “ОНТАРИО БГ” ЕООД има качеството на взискател на длъжника ППЗК “С.” по изп. дело № 883/2024 г. по описа на ЧСИ с рег. № 895, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по в.т.д. № 567/2023 г. по описа на Апелативен съд - В. за сумата от 42 000 лева, както и че въззивникът “ГЕОТЕРМ” АД е присъединен взискател към същото производство, на основание заповед № 117 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, издадена по ч.гр.д. № 190/2024 г. на Районен съд - Девня. Като е съобразил, че в случая и двете дружества са хирографарни кредитори на кооперацията, както и че в изпълнителното производство не е извършено разпределение, което да се е стабилизирало, е счел иска с правно основание чл. 464 ГПК за допустим. Позовавайки се на обстоятелството, че вземането на “ОНТАРИО БГ” ЕООД от ППЗК “С.” в размер на 42 000 лева - главница, дадена по договор за заем от 30.07.2020 г. по РКО № 7/07.09.2020 г., ведно със законна лихва и обезщетение за забава, е безспорно установено в отношенията между двамата въззиваеми по настоящото дело с влязло в сила решение № 146/28.03.2023 г. по т.д. № 415/2022 г. на Окръжен съд - Варна, и обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо, въззивният съд е намерил за ирелевантно извършеното в хода на процеса признание на иска от страна на кооперацията. По отношение на оспореното вземане на взискателя “ОНТАРИО БГ” ЕООД апелативният състав е обсъдил събраните писмени доказателства и експертно заключение. Посочил е, че съгласно представения договор за подпомагане от 30.07.2020 г. това търговско дружество предоставя на ППЗК “С.” парични средства, чийто размер се определя и удостоверява с разходни касови ордери (чл. 3); връщането на средствата се договаря между двамата управители с оглед съвместната дейност и постигането на добри финансови резултати (чл. 4); срокът на договора е една година, считано от датата на подписването му. Отбелязал е, че автентичността на договора не е оспорена, поради което същият се ползва с формална доказателствена сила и е обвързващ за страните. Тълкувайки волята на съконтрагентите по реда на чл. 20 ЗЗД решаващият състав е приел, че същият обективира постигнато съгласие за предоставяне на парични средства за временно безвъзмездно ползване срещу задължение за тяхното връщане на допълнително уговорен падеж, и има характер на договор за заем. Стигнал е до извода, че предаването на заемната сума от 42 000 лева е установено от удостоверителното изявление в подписан РКО от 07.09.2020 г., от съдържанието на който е видно, че въззиваемото дружество я е предало на председателя на кооперацията Я. Я.. Подчертал е, че ордерът има силата на разписка за получената сума в брой. Счел е за установено, вкл. от приетата по делото съдебно-почеркова и техническа експертиза, че за получил сумата ордерът е подписан от Я. Я., който е представляващ кооперацията към посочената в документа дата - 07.09.2020 г. Преценил е, че от установеното от експерта частично припокриване на буква “Я” от текста “Я. Я.” с подписа за “Броил сумата” не може да се направи извод за манипулиране съдържанието на документа, тъй като не може да се установи разминаване във времето на изписването на съдържанието и полагането на подписа. Добавил е, че дори обсъжданият подпис да е положен след този на получил, това не доказва факта, че в момента на полагане на подписа за получил, останалото съдържание на документа не е било нанесено. Наред с това от показанията на свидетелката И. Д. – касиер-счетоводител на кооперацията, се опровергава версията, че Я. Я. предварително бил разписал празни ордери, които по някакъв неуточнен начин са попаднали в държане на управителя на “ОНТАРИО БГ” ЕООД и последният ги е попълнил със съдържание, неотговарящо на действителните факти. Апелативният съд е отхвърлил и доводите на ищеца, че ордерът не установява предаване на сумата, след като съдържа ръкописен текст, попълнен от М. М., мотивирайки се, че за автор на удостоверителното изявление в документа се счита лицето, което е положило подпис върху него, а не неговият физически съставител. Акцентирал е и на основанието за издаване на ордера – “по договор за нуждите на кооперацията”, което кореспондира с посоченото в договора за подпомагане, а именно, че “разходването на средствата са според нуждите и необходимостите на ЗК “С.” по преценка на Я. В.”. При тези данни е стигнал до заключението, че между “ОНТАРИО БГ” ЕООД и ППЗК “С.” е възникнало валидно заемно правоотношение за сумата от 42 000 лева, предадена от управителя М. М. на Я. Я. в качеството му на председател на кооперацията, а не в лично качество. Апелативният съд е кредитирал заключението на вещото лице по допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, според която в счетоводството на въззиваемото дружество във връзка с договора за подпомагане от 30.07.2020 г. и разходен касов ордер № 7/07.09.2020 г. са взети счетоводни записвания, като е възникнало вземане от кооперацията в размер на 42 000 лева за сметка на намаление на касовата разполагаемост. Намерил е за ирелевантни доводите на обжалващия за осчетоводяване задължението по партидата на физическото лице, с мотива, че при несъответствие със счетоводните записвания меродавен е първичният счетоводен документ - в случая РКО № 7/07.09.2020 г., удостоверяващ плащане към кооперацията. Заключил е, че липсата на осчетоводяване на задължението при кооперацията не зависи от волята на кредитора, поради което такъв пропуск не може да се отрази в негова вреда. Въззивният състав е приел, че фактът дали председателят е отчел полученото по процесния договор е непротивопоставим на въззиваемото дружество и е от значение единствено във вътрешните отношения между кооперацията и органния й представител, а неизпълнението на публично правното задължение на заемодателя да отрази вземането в ГФО и данъчните декларации, не опровергава факта на сключването на сделката. Отбелязал е, че това се отнася и до избраната от страните форма за доказване предаването на сумата, тъй като неизпълнението на изискването на чл. 3, ал. 1 ЗОПБ за превод на суми над 10 000 лева само по банков път, може да доведе до ангажиране на административно-наказателна отговорност по чл. 5 от закона, но не и да рефлектира върху валидността на сделката и гражданско-правните последици на извършеното плащане в брой. Посочил е, че без правно значение за спора са доводите, че на датата на издаване на ордера и предаване на сумата по него председателят на кооперацията не е посещавал канцеларията в [населено място], доколкото не съществува пречка същата да бъде предадена на друго място. Не е възприел и аргумента, че от съдържанието на тристранното споразумение от 14.07.2022 г. между въззиваемите и “А. Агро 2011” ЕООД може да се направи извод за отпадане задължението за връщане на заемната сума, тъй като изявлението, че при точно изпълнение страните нямат претенции помежду си, не поражда директен погасителен ефект върху вземането по процесния РКО и зависи от спазването на редица предвидени условия. Като неоснователни и недоказани е преценил възраженията на въззивника за нищожност на договора. По тези мотиви въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Този тежък порок следва да бъде установим пряко и единствено от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт, без необходимост от обследване на събрания по делото доказателствен материал. Според формираната практика на касацията очевидна неправилност е налице, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. В случая доводите на касатора за нарушение правилата на формалната логика се основават на преценка на материалната доказателствена сила на разходния касов ордер и начина му на осчетоводяване според заключението на ССчЕ. Същите представляват по същество оплаквания за обикновена неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК поради нарушения на материалния и на процесуалния закон, поради което не могат да послужат за селектиране на касационната жалба на директното основание по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Следва да се разгледа и искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поставените от касатора четири въпроса могат да се обобщят като процесуалноправно питане относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора, като същите покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Отговор на така обобщения въпрос е даден в задължителната практика на касационната инстанцията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи за съществуването на спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните доказателства за правнорелевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В обжалваното решение апелативният съд, в съответствие с така формираната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил подробно относимите към спора доказателства, установил е релевантните факти и е изложил собствени фактически и правни изводи по очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Въведените от обжалващия доводи за допуснато процесуално нарушение поради отказа да бъдат изслушани по реда на чл. 176 ГПК лицата, подписали процесния разходен касов ордер, касаят попълване на делото с доказателствен материал, в какъвто смисъл питане не е поставено. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че с определение от 11.08.2025 г. апелативният съд е оставил без уважение заявеното с въззивната жалба искане, като се е аргументирал, че не са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК; пред първата инстанция е изслушана счетоводна експертиза, която е дала отговор за воденото счетоводство от ответниците, заемните суми, тяхното отразяване от страните, съдържанието на разходния документ; с даването на обяснения от представителите на ответниците се цели опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1 ГПК. Не може да бъде възприет доводът на касатора, че не е обсъдено оплакването му за нередовно водено от “ОНТАРИО БГ” ЕООД счетоводство. Същият е заявен във връзка с обстоятелството, че партидата се води на физическото лице председател, а не на кооперацията, което е намерено от въззивния състав за ирелевантно, с мотива, че при несъответствие със счетоводните записвания меродавен е първичният счетоводен документ - в случая РКО № 7/07.09.2020 г. В разрез с оплакванията на касатора, в обжалваното решение е обсъдена т.нар. “симулация” поради извършване на счетоводните записи през 2021 г. и 2022 г. Прието е, че обстоятелството, че съгласно заключението по съдебно-техническа експертиза ползваният от “ОНТАРИО БГ” ЕООД счетоводен софтуер “М.” не съхранява хронологични статистически данни за извършените промени и допуска възможност за промяна на сумата по ордера със задна дата, не може да промени извода за получаване на сумата и задължението за връщането й, произтичащи от съставените и подписани от страните документи, които ги обвързват. Предвид ясния и подробен анализ, осъществен от апелативния съд по отношение на приетите за установени факти по спора и изведените въз основа на тях правни аргументи, не може да се обоснове твърдяното от касатора несъответствие на въззивното решение с формираната практика на касацията по обобщения процесуалноправен въпрос, което изключва извод за наличие на поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираните от обжалващия определение № 3664/14.07.2025 г. по гр.д. № 2504/2025 г. на ВКС, III г.о., и решение № 3517/04.04.2023 г. по адм. дело № 8506/2022 г. на ВАС, не могат да аргументират допускане на касационна проверка, тъй като с тях не се дава разрешение на правен спор по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1, предл. посл. ГПК – първото е постановено в дисциплинарно производство по реда на чл. 71, ал. 3 ЗЧСИ, а второто при обжалване по административен ред на ревизионен акт, издаден от орган по приходите. По тези съображения следва да бъде отказано допускането на касационен контрол на решението на Апелативен съд – В.. При това положение право на разноски имат ответниците по касация. От “ОНТАРИО БГ“ ЕООД е заявено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение от 2 400 евро, уговорено и платено в брой съгласно представения с молба с вх. № 7298/09.04.2026 г. договор за правна защита и съдействие, който следва да се приеме за достатъчно доказателство за извършване на претендирания разход. От втория ответник по касация не се претендират разноски по делото. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,