Определение № 2649 от 20.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2140/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по подадена от „Янков естейтс“ ЕООД, чрез адв. С. И. Х., частна касационна жалба против определение № 189 от 23. 01. 2023 г. по в. ч. гр. д. № 84/2023 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 13 с-в, потвърждаващо определение № 10420 от 20. 10. 2020 г. по гр. д. № 15339/2021 г. на СГС, I-19 състав, в частта, с която е обявена, на основание чл. 15 от Регламент 650/2012 г., некомпетентност на българския съд да разгледа предявените от „Янков естейтс“ ЕООД (правоприемник от Я. В., наследник по закон на А. К.-Л.) срещу Б. Т. Д. и Р. Т. З. искове по чл. 42, б.“б“ ЗН, за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 11. 04. 2017 г., оставено от А. К.-Л., починала на 09. 06. 2019 г., обявено на 10. 12. 2019 г., от нотариус Б. Ш., за което е съставен протокол за описание и обявяване на наследство на основание чл. 1007 от Гражданския кодекс на Франция. Поддържа се незаконосъобразност на определението, поради постановяването му в нарушение на пар. 22 от Регламент 650/2012 г., с твърдения, че завещателката е направила избор на приложимото право, тъй като е написала завещанието на български, а не на френски език. Твърди се и противоречие с чл. 23, 24, 26 и 27 от регламента, които обуславят компетентността на българския съд. Твърди се, че съдът е следвало да съобрази и нормите на КМЧП – чл. 12, чл. 64, ал. 1, чл. 65, ал. 1, чл. 14 КМЧП. Иска се допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1/. дали обстоятелството, че завещанието е написано на български език и съдържа всички реквизити, изискуеми от Закона за наследството, при положение, че наследодателят владее френски език и може да напише същото на френски език и според изискванията на френския закон, доказва извършен чрез конклудентни действия избор на българското приложимо право по смисъла на чл. 22, пар. 2 от регламента; 2/. допустимо ли е такъв избор да се извършва с конклудентни действия; 3/. ако това конклудентно действие определя приложимото право да е българското, компетентен ли е българският съд да се произнася по всички въпроси за наследяването или по отношение на имотите, които се намират на територията на България; 4/. произнасянето на френския съд по отношение на компетентността предпоставка ли е българският съд да направи отказ от компетентност. Ответниците по частната жалба Р. Т. З. и Б. Т. Д. са подали отговори на касационната жалба, чрез пълномощника им адв. Е. Д. К.,, с които са развити съображения за липса а основания по чл. 280 ГПК за допускането й до касационно обжалване, неоснователност на същата и правилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателката и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирано лице, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел за безспорни, а и за установени по делото обстоятелствата, че завещателката А. К.-Л. към смъртта си, настъпила на 17. 08. 2015 г., е имала обичайно пребиваване на територията на Република Франция, че същата е имала френско и българско гражданство и е притежавала недвижими имоти в С. и Т., че с процесното саморъчно завещание, написано на български език, е завещала на български граждани, живеещи в България – братовчедите си Б. Т. Д. и Р. Т. З., цялото си имущество. Завещанието е обявено във Франция, на 10. 12. 2019 г., от нотариус Б. Ш., за което е съставен протокол за описание и обявяване на наследство на основание чл. 1007 от Гражданския кодекс на Франция. Пред френски съд е налице висящо дело, имащо за предмет същия иск, предявен от Я. В. против Р. Т. Д. и Б. Т. Д. –за обявяване нищожност на саморъчното завещание съгласно чл. 970 от ГК на Франция, тъй като не е изписано изцяло, датирано и подписано от ръката на завещателя. Въззивният съд е приел, че в случая е приложим Регламент 650/2012, а не КМЧП, тъй като завещателката А. К.-Л. е починала след 17. 08. 2015 г. Приел е, че съгласно чл. 4 от регламента, съдилищата на държавата членка на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му са компетентни да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло. В случая обичайното местопребиваване на починалата към момента на смъртта й е в Република Франция, поради което френският, а не българският съд е компетентен да разгледа иска за нищожност на саморъчното завещание поради неавтентичността му (тъй като не е написано и подписано от завещателя). Следва да се добави, че съгласно чл. 1, пар. 1, б. „е“ от регламента, въпросите, свързани с действителността на формата на писмени разпореждания с имущество в случай на смърт не са изключени от приложното поле на регламента. Приел е, че в случая не са налице предпоставките на чл. 7 от регламента, пораждащи компетентност на българския съд да разгледа иска, тъй като завещателката не е избрала за приложимо българското право съгласно чл. 22 от регламента – такъв избор не е направен с изрично изявление в завещателното разпореждане, нито е виден от условията на завещанието. Наличието на висящо дело пред френският съд, сезиран с иск за обявяване за нищожно на саморъчното завещание като ненаписано и подписано от завещателката, сочи, че не е налице и отказ от компетентност на съда по обичайното местопребиваване на наследодателката. В случая, съгласно чл. 21 от регламента, приложимото право по въпросите, свързани с наследяването като цяло е френското право, тъй като това е правото на държавата на обичайно местопребиваване на починалата към момента на смъртта й. Прието е, че твърдението, че след като завещанието е написано на български език, страната е избрала българското право, не отговаря на правилата на логиката. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Първият въпрос не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактически, а не правен, обсъждането му е свързано с преценка на фактите по конкретното дело, а отговорът на същия изисква преценка на правилността на определението, извършването на каквато преценка във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че обстоятелството, че завещанието е написано на български, а не на френски език, само по себе си, не води до извод за избор на приложимо право, още повече, че в случая същото е извършено в полза на българи, с българско гражданство, живеещи в България. Не води до такъв извод и обстоятелството, че завещанието съдържа всички изискуеми от българския Закон за наследството реквизити. От данните по делото е видно, че разпоредбата на чл. 970 от Гражданския кодекс на Франция също изисква саморъчното завещание да е изписано изцяло, датирано и подписано от ръката на завещателя. Вторият и третият въпроси биха били от значение за изхода на процесуалноправния спор в случай, че по делото бе установено, че завещателката е направила избор на приложимо право с конклудентни действия. Четвъртият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Мотивите към решението не съдържат извод, че българският съд следва да направи отказ от компетентност по смисъла на чл. 6 от регламента. Изводът на въззивният съд е, че съгласно чл. 15 от регламента, съдът на държава членка, сезиран с наследствен въпрос, който не попада в неговата компетентност по силата на настоящия регламент, следва служебно да се обяви за некомпетентен. С оглед изхода на делото, жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ответниците по частната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, по 400 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение