Определение № 1609 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 939/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Национална здравноосигурителна каса, [населено място] чрез адвокат С. С. обжалва решение № 57 от 24.02.2023 г. по в.т.д. № 731/2022 г. на Апелативен съд - Варна, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 48 от 05.10.2022 г. по т.д. № 460/2021 г. на Окръжен съд – Шумен в обжалваната част, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение - Велики Преслав“ ЕООД, [населено място] сумата 34 303,00 лв., представляваща сборна стойност на извършена по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 270308/19.05.2017 г., отчетена от болничното заведение, но незаплатена от НЗОК „надлимитна“ болнична медицинска дейност през месеците март, април, май и октомври 2017 г., на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗО, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска 08.04.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата 10 452,87 лв., представляваща сборно обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената дължима главница, за период на забавата от 08.04.2018 г. до 08.04.2021 г., на основание чл. 86 от ЗЗД В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон. Счита, че с оглед ЗБНЗОК и ЗЗО, както и на основание сключения договор, съдът неправилно и в нарушение на уговореното между страните е приел, че на заплащане подлежат дейности, които не са в рамките на предварително определените стойности по реда на ЗБНЗОК. Позовава се на ограничението, въведено в чл. 4 и 5 от ЗБНЗОК и във всеки последващ годишен ЗБНЗОК, чиято конституционосъобразност била потвърдена с Решение 2 от 22.02.2008 по к.д. 12/2006 г. Изтъква противоречие на изводите на въззивния съд с нормата на чл. 59, ал. 7 ЗЗО, която разпоредба въвеждала категорично изискване за конкретизиране на същественото съдържание на индивидуалните договори на изпълнителите на болнична помощ с НЗОК на съответната територия. Изводите на въззивния съд били погрешни. Лимитирането на обема на стойностите на медицинската дейност в индивидуалните договори с изпълнителите не били в противоречие с правото на достъп до здравеопазване, напротив, осигурявали го за всички ЗОЛ, съобразно ограничен държавен ресурс. Счита, че решението е постановено и в нарушение на чл. 55 а от ЗЗО, въвеждащо изрична забрана за закупуване от изпълнител на болнична медицинска помощ, недоговорена с индивидуален договор. Излага подробни съображения за наличие на забрана, предвидена в чл. 55 а, ал. 2 от ЗЗО, НЗОК да заплаща оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ в нарушение на посочените в техните индивидуални договори по чл. 59, ал.1 ЗЗО, обеми и стойности. Моли да се отмени обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Какво е значението на установените лимити за закупуване и заплащане от страна на НЗОК на извършени медицински дейности но отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и/или клинични процедури във връзка и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ? 2.Действителна ли е уговорка между страни по облигационно отношение, дефинираща конкретни параметри за извършване на медицинска дейност и за последващото и закупуване от НЗОК? Същата уговорка противоречи ли на Конституцията на Република България? Същата уговорка противоречи ли на правото на здравноосигурено лице до достъп до медицински услуги на територията на Република България? 3.На основание действащата към момента законодателна уредба - чл.55а от ЗЗО, допустимо ли е НЗОК да закупува от изпълнител на болнична медицинска помощ недоговорена с индивидуален договор дейност? 4.Намира ли приложение нормата на чл.59, ал.7 от ЗЗО, определяща същественото съдържание на индивидуалния договор между възложител и изпълнител на болнична помощ, относно конкретизирането на вида, обема и цените на оказваните медицински услуги, като основание за тяхното заплащане? Твърди и че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречие с решение № 2 от 22.02.2007 г. по конституционно дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България. Освен това сочи и допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Не е постъпил отговор от ответната страна „Многопрофилна болница за активно лечение - Велики Преслав“ ЕООД, [населено място]. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между Национална здравноосигурителна каса и „МБАЛ Велики Преслав“ ЕООД е сключен договор № 270308 от 19.05.2017 г. на основание чл.59 от ЗЗО и при действие на НРД за 2017 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, като възложителят е поел задължение да закупува и заплаща стойността на дейностите за болнична медицинска помощ съгласно Приложение № 2 към индивидуалния договор, коригирани последователно с поредица от допълнителни споразумения (първото от които договорено на 15.06.2015 г. по изрично искане за изплащане на надлимитни дейности и последното от 02.10.2017 г. с посочени актуализирани стойности до м. декември 2017 г). Установено е (с неоспорени заключения на вещите лица по назначени от съда няколко експертизи), че извършването на лечебните дейности по обслужване на приети пациенти в рамките на четирите процесни месеца, съответства както на критериите за добра клинична практика, така и на изискванията за надлежно документиране и включване в ежедневните електронни отчети, като услуга по само едно заявено направление от май 2017 е било отхвърлено при последващ контрол. При съпоставка на така заявените за закупуване услуги с одобрени до рамките на лимитите плащания, вкл. и след завишаване на планирания разход за м. юни с допълнително закупени услуги от м. май, с първото допълнително споразумение, вещите лица са установили, че след изплащането с бюджетни трансфери на фактурирани до лимитите стойности са останали незаплатени обявени като надлимитни следните суми за остойностени по нормираните в НРД цени за отчетени и реално извършени услуги както следва: през м. март 2017 - 3 861 лв.; м. април 2017 - 4 487 лв.; м. май 2017 - 16 812 лв. и м. октомври 2017 - 9 143 лв. Прието е, че страните не спорят, че ответникът е отказал да закупи услугите за тези стойности само поради надхвърлянето на определената за конкретния месец стойност на медицинските услуги, въпреки че изпълнителят изрично е поискал допълнително заплащане за такива услуги през май 2017, но е получил съгласие за корекция само до 3 % от планирания бюджет, като не се оспорва, че видът на дейностите е съобразно сключения договор и че дейностите, чието заплащане се иска са извършени, предоставени на лицата, имащи право на здравна помощ. Прието е, че спорът между страните пред въззивния съд, на първо място, се отнасял до основанието за пораждането на задължението на възложител, който не одобрил изрично като закупени надлимитните дейности и така е осуетил и съставянето на фактурите и спецификациите към тях като финансово - отчетни документи, предвидени със специалните правила за разходване на публичните средства с трансфери от бюджета на НЗОК. Съдът е съобразил, че сключеният договор (както е посочено изрично в предмета на сделката) има типов характер, т.е. съдържанието на престациите не е договаряно индивидуално между страните, а е възприето от тях въз основа на предварителна регламентация, предвидена в чл. 25 от Национален рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС, по силата на изрична уговорка между страните действал от 01.04.2017 г. за процесния период (НРД 2017), като уреждал и предоставената преди това здравна помощ. Договорът имал съдържание на типов договор за възлагане на услуги по оказване на медицинска помощ на лечебни и здравни заведения. Прието е, че този вид формиране на воля на договарящите се, изцяло съответства на спецификата на обществените отношения по разпределяне на публични средства, какъвто е бюджета на общественото осигуряване и характера на извършваните от изпълнителите услуги в обществен интерес, предоставяни на бенефициенти - граждани, ползващи права като осигурени лица. В процесния случай е прието, че действието на този договор е фиксирано в рамките на конкретен бюджетен период, определен с начало 01.04.2017 г.(пар.2 от ПЗР на договора) и това времево действие е изцяло съответно на нормативната уредба на специфичните отношения по възлагане на обслужване на пациенти, които са осигурени лица и плащанията на тяхното обслужване са заложени в съответния бюджет, приет с ЗБНЗОК за 2017 г. и определени като единични стойности на клинични пътеки в НРД за медицинските дейности за 2017 г. Установено е, че до тази начална дата са действали правилата на НРД за медицинските дейности за 2015 г. (пар. 13 от ЗБНЗОК 2016 г.), но по изключение само за целите на закупуване на останали неизкупени дейности, извършени в периода 01.12.2016 г. - 30.11.2017 г., действието на новоизменения НРД за 2017 г., е разширено и за нови разходи, подлежащи на заплащане от бюджета за 2017 г. след допълването му с допълнително планирани средства от резерви и преизпълнени приходи (пар. 30 от ПЗР от РЕШЕНИЕ № РД-НС-04-10-1 от 29.01.2018 г.). Така въззивният съд е приел, че заплащането на всички здравни дейности, извършени от изпълнителя на болнично обслужване на пациенти в процесния период попада във възложените с процесния договор медицински услуги, за които НЗОК е договорило покритие от своя бюджет. Въззивният съд е посочил, че не може да бъде възприет довода на въззивника НЗОК за ограничаване на задължението му за заплащане на стойността на болнична помощ само до размери, утвърдени като стойности за плащане през всеки един от месеците, посочени в нарочното приложение № 2 (текущо актуализирани със анексите до 02.10.2017 г.), тъй като се основава на неправилно тълкуване на уговорките за поет от възложителя ангажимент за бюджетно обезпечаване на здравното обслужване на пациенти, ползващи здравно-осигурителни права. Въззивният съд е съобразил рамковия характер на договорите, сключени на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО и в съответствие със съответни НРД между НЗОК и БЛС, с които на изпълнителите на медицинска помощ се гарантира право да получат в пълен размер заплащане на извършените дейности, извършени и отчетени при условията и по реда на сключените между страните договори. За договорите от вида на процесния, е прието, че те предвиждат рамково задължение за възложителя да заплаща определените във всеки един от тях обеми и цени на извършена отчетена болнична медицинска помощ по клинични пътеки. Направен е извод, че конкретно са уговорени само единични цени на отделни услуги, но общият размер на дължими плащания не може да бъде фиксиран, респективно и лимитиран при сключване на договора, тъй като зависи от конкретен брой на обслужени през съответен месец пациенти и подлежи на установяване през следващия месец, когато възложителят се произнася по отчетите на изпълнителя и определя стойност на прието по обем изпълнение. В тази връзка въззивният съд е преценил, че определените в приложението към индивидуалния договор стойности не могат да се възприемат като твърдо фиксирани по волята на договарящите се страни размери на гарантираните от бюджета възнаграждения. Напротив, прието е, че стойностите са ориентировъчни и служат за планиране на разпределение на разходите на възложителя, като могат да се коригират в рамките на съгласувано преразпределение с двустранните анекси, с оглед правомощията на регионалните каси по администриране на бюджетната рамка (чл. 37 - 39 от процесния договор). Въззивният съд е посочил, че същевременно самият договор предвиждал гарантирани регулярни плащания в уговорените срокове само на изрично одобрени за плащане в тази бюджетна рамка услуги, но допускал (чл.40 от договора) макар и по изключение и разходване на допълнителни, над планираните в съответен бюджет лимити, средства за „верифицирани“ след цялостна проверка на дейността на изпълнителя и корекции на национално ниво, като горници за стойности по обслужването на пациенти, които са били отхвърлени текущо поради надвишаване на планираните разчети (чл. 31, ал. 10 вр. ал.12 т. 7 от договора) и затова не са били изрично „закупени“ с издадени от изпълнителя финансово отчетни документи и включени в периодичните трансфери на бюджетните средства като месечни плащания по съответния договор. Понеже въззивният състав е приел, че процесният спор се отнася именно за такива излишъци (удостоверени изрично от възложителя като отказани надлимитни стойности на иначе приети като изпълнени съответно на добра клинична практика и предоставени на правоимащите пациенти услуги, потвърдени и с проверката от назначените медицински специалисти), съдът е преценил, че конкретно визирания от НЗОК ред за ограничение на задължението на възложителя до установените с писмени съглашения размери не следва да бъде прилаган. Прието е, че макар и да са уговорени като дължима престация на изпълнителя (задължен да поеме обслужване на пациентите, потърсили услугите му като лечебно заведение), за тези надлимитни горници няма конкретно установен обем и те подлежат на допълнително остойностяване по единични цени, фиксирани нормативно с НРД и заместващите го решения на НС на НЗОК след приключване на съответния бюджетен период, централизираното отчитане на резерви или преразходи и планирането на следващ бюджетен период. Затова въззивният съд е приел, че и тези плащания се дължат въз основа на рамковия договор, чието изпълнение лечебното заведение осъществява, но към тези задължения не могат да се прилагат клаузите от него, ограничаващи плащанията на възложителя до изрично закупени в рамките на стойности по приложения № 2. Прието е, че тези клаузи намират приложение само за планираните разходи (чието разходване не налага допълнителна активност на органите, натоварени с администрирането на специализирания бюджет), но не се отнасят до надлимитните непланирани, но възникнали по необходимост от реално обслужване на пациенти услуги. По отношение оплакването на НЗОК, че в процесния договор е уговорена клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки само ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, въззивният съд е приел, че не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл. 4 от ЗБНЗОК и Националния рамков договор. Прието е, че липсва основателно възражение за отказ да се плати възникнало при обслужване на пациент задължение на възложителя по цена за съответна болнична дейност, стига услугите по клинични пътеки да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Въззивният състав изцяло е споделил тълкуването на целта на рамковото договаряне, което налага съобразяване на задължението на изпълнителя за предоставяне на услуги на потърсилите лекарска помощ пациенти, без да има основание да ги пренасочва към други лечебни заведения или да отлага лечението им за период, в който разходът може да бъде планиран. Прието е, че това е така, защото здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на прогнозните средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Прието е, че с това правото на пациентите не става неограничено и остава в обема, очертан и от пар.1, т.10 от ДР на ЗЗО, който е гарантиран като основно право и на конституционно ниво с чл. 52 от КРБ, тъй като здравноосигурените лица, на които е престирана медицинска помощ от конкретния изпълнител над стойностите по Приложение № 2 за съответния месец, биха я получили през същия месец при избор на друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита на хоспитализация, или в по-късен момент през същата година, ако могат да бъдат планирани от същия изпълнител без да се накърнява прогнозния за следващи месеци прием на пациенти. Прието е, че във всеки от посочените случаи обаче ще се дължи плащане от бюджета на НЗОК за предоставената медицинска помощ, доколкото извършените дейности са в обхвата на гарантирания пакет здравни дейности, като НС на НЗОК има възможност да приеме решение за изменение и корекция на определените прогнозни бюджетни средства на съответните РЗОК, както и да организира допълване на липсващи средства. Въззивният състав е посочил, че съгласно чл. 22 от ЗЗО, бюджетът на НЗОК е основен финансов план за набиране и разходване на средства на задължителното здравно осигуряване, който предвижда резерви (чл. 25 и 26 от ЗЗО) и може да се допълва текущо със заеми (чл.23 ал.2 от ЗЗО), както и понастоящем да включва и разходи за дейности от предходни години (чл. 23, ал. 3 от ЗЗО). Явно е, че от възложителя зависи точното разпределение на средствата от бюджета, но по силата на чл. 4 и чл. 45 от ЗЗО всички предвидените медицински дейности, предоставени на посочените в закона лица от включените с индивидуални договори в бюджетно покритие лечебни заведения, подлежат на заплащане. Прието е, че предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената месечна или тримесечна бюджетна рамка за съответната година представлява дължимо изпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и НЗОК индивидуален договор. Въззивният съд е приел, че съобразяването на това задължение на изпълнителя като основна престация в рамките на договора и на реципрочното му право да получи плащане, макар и извън прогнозираните размери, респективно и в прогнозираните срокове (а само след като се организира бюджетен ресурс от резерви или ново планиране и постъпване на приходи), не представлява нито упражняване на права на трети лица (здравноосигурените пациенти), нито превратно тълкуване на волята на договарящите се страни (определение № 379 от 22.06.2022 г. по т.д. № 1910/2021 г. на ВКС, I т.о.), нито накърняване на конституционната правна рамка, в смисъла на оплакванията, въведени в жалбата на въззивника. Прието е, че позоваването на нова правна уредба с чл. 55а, ред. ДВ бр.102 от 2018г. не е основателно, тъй като изричното изключване на поемане с бюджетното финансиране на разход за надлимитни дейности, извършени от изпълнителите по сключените индивидуални договори е въведено с правило, което се прилага след 01.01.2019 г. и при липса на изрично указание за заварени неуредени до момента случаи на незаплатени услуги, не може да засегне задължения за покриване на извършени преди този момент дейности. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че именно при въвеждане на това ново ограничение е била уредена и възможността за бюджетиране на стойности за отчетени извършени в предходни години дейности (пар. 43 от ПЗР от ЗБНЗОК 2019 г.). Затова и оплакването за неприлагане на забранителната норма от първата инстанция е прието за основателно. Посочено е, че едновременно с принципа за бюджетно финансиране и контрол на медицинската дейност, обуславящ съобразяване на месечните лимити със съответния бюджетен закон (конкр. за 2017 г.), законодателно е предвидена възможност за корекция на предварителните, месечно заложени обеми и стойности на медицинските услуги. Приложимите към 2017 г. Правила за условията и реда за прилагане на ЗБНЗОК, приети в съответствие със законовата делегация на чл. 4, ал. 4 от ЗБНЗОК, в чл. 16 и сл., изрично визират процедура по корекция и допълнително закупуване на медицински дейности над утвърдените месечни лимити по Приложение № 2 на договорите с НЗОК. Посочено е, че тази процедура, заедно с процедурата по чл. 39, ал. 3 и 40, ал.2 от индивидуалния процесен договор, възлагат в тежест на възложителя, получил и анализирал отчетените от изпълнителя болнични услуги и изрично отказал да заплати надлимитни стойности, след изчерпване на допустимия преразход от само 3% (за който по делото е представено допълнително споразумение) и извършено преразпределяне на лимити на регионално ниво за следващи месеци в рамките на общия си план (по анексите с нови приложения) да организира и допълнителното финансиране чрез сезиране на централното си ръководство, за да се осигури покритие и на горниците, които са били останали неплатени, вкл. и чрез залагането им в следващ бюджет. Прието е, че несъответствието между очаквания (планиран като месечни и общо годишни лимити) финансов ангажимент и фактически наложилият се в рамките на изпълнение на възложената с договори на различни изпълнители болнична помощ, потърсена от конкретни пациенти въз основа на закона (чл. 59 от ЗЗО, при удостоверено от лекар обективно състояние на болест, изискващо лечение по клинични пътеки, възложени на болницата), не може нито да освободи от задължение специализирания орган, отговорен за разплащането, нито да натовари лечебното заведение със задължения само да планира и да администрира бюджета на касата. Като е изпълнил задължението си да обявява текущо документирани извършени медицински услуги и е съдействал за коригиране на плана (поискал е корекция, съобразил е предоставеното му увеличение, отчел е с финансови документи само одобрените като закупени услуги и е приел промените в планираните занапред разходи с анексите), ищецът „МБАЛ – Велики Преслав“ ЕООД е изпълнил добросъвестно своите задължения по договора. Посочено е, че ответната страна НЗОК е признала, че е била уведомена за надлежно изпълнените, отчетени, но изрично отказани за закупуване и плащане поради надвишаване на коригираните лимити за четирите процесни месеца на 2017 г. услуги и затова не се е налагало и даване на друго, допълнително съдействие за да се предприемат и действията по допълнително финансиране, с което да се закупят и заплатят известните вече като стойност „надлиминти дейности“, за които са признати всички други предпоставки по чл. 47 от ЗЗО за заплащането им от касата и не са налице изключенията по чл. 51 от ЗЗО. Именно възложителят е бил длъжен да извърши преценката по чл. 16 от Правила за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗБНЗОК за 2017 г. и след прилагане на последователността и механизмите на специалните актове по прилагане на ЗБНЗОК за 2017 г. да организира източник на необходимите средства, дори и те да са надвишили общия годишен бюджет. В тази връзка е прието за неоснователно и оплакването по преценката за доказването на претенцията на болничното заведение. Прието е, че задължението на НЗОК да заплати на изпълнителя предоставената в рамките на утвърдения пакет по чл. 45 от ЗЗО медицинска помощ с оглед възмездността на правоотношението е несъмнено доказано при безспорно признато надлежно отчитане на отказаните надлимитни стойности. Обратно, именно НЗОК не е доказала неизпълнение на договора от страна на болничното заведение (неспазване на процедурата за извършване и отчитане на болничната помощ, неоползотворена възможност за планиране и отлагане на част от извършената мед. дейност, липса на неотложност и др.), както че процесните плащания не са извършени поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК и обективна невъзможност за планирането им в следващ бюджет. Въззивният съд е посочил, че НЗОК е направила с въззивната жалба оплакване за погасяване на възникналото задължение с кратка тригодишна давност, която е обоснована с доводи за неговия периодичен характер. Съдът е приел, че всички изложени в жалбата съображения, обаче се отнасят до разходването на планираните средства в рамките на ежемесечно отчитани, одобрени и признати за „закупуване“, съответно ежемесечно фактурирани и уговорени като платими също ежемесечно по чл. 54 от договора дейности, до размерите, ненадхвърлящи лимити по Приложение № 2, респективно до допустимите надвишения от 3 %, коригирани с текущо подписвани анекси. Прието е, че нито едно от процесните плащания обаче не е с такъв характер. Прието е, че надлимитните стойности не подлежат на текущо закупуване и затова не съответстват на критериите, установени в ТРОСГК № 3/2011г. на ВКС и спрямо тях не може да се отчита кратката тригодишна давност. Процесните задължения подлежат на заплащане след преразпределение на бюджетни излищъци и резерви или попълване на бюджетен недостиг, а моментът в който тази административна дейност на възложителя може да бъде ефективно извършена не е определен в договора. Напротив, уговорките в чл. 41 изрично изключват от графика на ежемесечните разплащания стойности, за които планираните в приложение 2 разходи недостигат и за тях се взема решение за частично или отложено плащане след приключване и анализ на целия бюджетен период. Така е прието, че насрещното задължение на възложителя за заплащане на вече престирани до ноември 2017 г., подлежащи на допълнително закупуване, но незакупени до 31.12.2017 г. става изискуемо най-късно в края на финансовата година и затова това е началният момент от който се отчита давност. Поради съвпадане на правните изводи по дължимостта на сборната главница като неплатено допълнително възнаграждение на изпълнителя по договора за извънредни, непланирани като разход, но поискани от осигурени лица и надлежно престирани за сметка на възложителя медицински дейности, е прието, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. Въззивният състав е приел и че върху уважената главница се дължи и претендираната законна лихва, считано от подаване на исковата молба на 08.04.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. Прието е за частично основателна и претенцията за обезщетение за забава на изпълнение на парично задължение, като е прието, че изискуемостта на надлиминтите дейности,като частично е уважено възражението за погасителна дваност, съгласно чл. 111 б. б и б. в от ЗЗД. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК, така както са разяснени с тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. По отношение на първия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въпросът за значението на лимитите на възложените болнични медицински дейности, съгласно сключените договори, на основание чл. 59, ал.1 от ЗЗО, е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че когато болничната медицинска помощ е осъществена от болницата дейност в полза на здравноосигурени лица и лица, за които е предвидено предоставяне на здравна помощ, по предвидените в договора клинични пътеки, съобразно медицинските дейности, предоставяни на здравноосигурени лица на основание чл. 45 от ЗЗО, подлежи на заплащане. Този извод е направен с оглед законовото задължение за предоставяне на медицинските дейности на здравноосигурените лица и задължението на НЗОК да планира съобразно ЗБНЗОК, разплащането на тези дейности, включително чрез използване на резервни средства съгласно чл. 25 и чл. 26 от ЗЗО. Макар и касаторът с поставения правен въпрос да е формулирал общо основание за допускане касационно обжалване, то не е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК. На настоящия съдебен състав е служебно известно решение № 169/16.02.2021 по дело № 1916/2019 г., на ВКС, ТК, II т.о., съгласно което уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, която е в рамките на стойностите на Приложение № 2, провежда правно действие. Но няма за последица отхвърляне за плащане на медицинската дейност и вложените медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. НЗОК не може да откаже плащане когато е извършена медицинска дейност, която е договорена съгласно уговорените клинични пътеки, изпълнена е точно и е в рамките на медицинската дейност, установена за здравноосигурените лица в чл. 45 от ЗЗО. В случая въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос в съответствие с тълкуването на нормите, в постоянната практика на ВКС. Поради това не е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. При наличие на формирана практика от ВКС, то не може да се приеме, че са налице предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване. Поставеният втори правен въпрос е свързан с правилността на съдебното решение. Въззивният съд е приел, че договорът между страните поражда правно действие, с което не е установил недействителност на клаузи като това е обусловило и изход за дължимост на сумите, поради това, че са изпълнени задълженията, поети с договора, от страна на болницата. Поставеният правен въпрос е свързан с вече разгледания първи правен въпрос относно лимитите за закупуване на медицинската дейност. Както вече беше прието, при разрешаването на поставения правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в множество решения на ВКС. Посочените трети и четвърти правни въпроси, не отговарят на мотивите, изложени от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че дейностите са договорени и именно с оглед дейностите, за които е сключен договора, предоставянето надлимита подлежи на заплащане. Липсва посочване в решението на въззивния съд, че дейностите не са договорени. Изрично е прието, че между страните по договора е постигнато съгласие да се предоставят посочените медицински дейности и да се заплащат, като е прието, че предвидените стойности, в случай, че бъдат надхвърлени подлежат на заплащане, на основание сключения между страните договор, с оглед упражненото право на здравноосигуреното лице да получи достъп до медицинска помощ. Изрично въззивният съд е уважил иска на основание сключения договор, като е приел, че с него е поето задължение да се предоставят договорените дейности, като предоставената медицинска помощ на здравноосигурени лица в рамките на договорените дейности, дори и над предвидените стойности, подлежи на заплащане. Прието е, че от избора на здравноосигурените лица зависи предоставянето на медицинска помощ, за която болницата е поела задължение спрямо НЗОК да предоставя. Относно конкретния договорен обем е прието, че може да се предостави в повече, след като здравноосигурените лица са избрали този изпълнител. В този смисъл, е прието, че договорът разпростира действие за конкретните дейности и че всички дейности, включително над договорените обеми подлежат на заплащане. Поставеният правен въпрос е свързан с правилността на решението и проверка на конкретните изводи на съда, поради което не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на посоченото основание съгласно т. 2, чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че с оглед посоченото по отношение на въпрос 1, обосноваващ общо основание за допускане на касационно обжалване, не е налице соченото допълнително основание. В случая не се отрича лимитирането на дейностите, които подлежат на заплащане и регулация от НЗОК. Въззивният съд е направил извод, че предоставените дейности в рамките на подлежащи на заплащане от НЗОК, но над месечните лимити съгласно сключения договор, подлежат на заплащане, тъй като са предоставени на лица, имащи право на достъп до болнична помощ за предвидените дейности от болничната помощ, която реално е предоставена на тези лица, като от НЗОК зависи планирането и бюджетирането на дейностите с оглед конретните договори с изпълнители. Но при избора на изпълнител, предоставената на здравноосигурени лица и лица, за които се заплаща безплатна здравна помощ, от изпълнител, в рамките на възложените му медицински дейности, подлежи на заплащане, независимо от уговорените лимити.. В решението си по конст.д. 12/2006 г., Конституционният съд на Р България засяга чл. 4 и чл. 5 от ЗБНЗОК за 2007 г, извън включения в предмета на настоящето дело процесен период, както и броя на специализирани медицински дейности и стойност на назначавани медико-диагностични дейности и общата стойност на болничната медицинска помощ по клинични пътеки. В този смисъл не е релевантно. По отношение на решение по конст.д. 6/15 на Конституционния съд, следва да се посочи, че то засяга чл. 45, ал. 2 ЗЗО (в редакцията от 2015), дефинираща основен пакет от здравни дейности, гарантиран от НЗОК. Разяснено е, че съгласно чл. 57, ал. 1 от Конституцията, разяснен в решение № 8 от 02.04.1998 г. по конст.д. 3/98 г, правото на здравно\ осигуряване е основно право и се определя от конституционната му уредба и е от значение за живота на гражданите. Достъпът до здравно осигуряване гарантира достъп до медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред, определени със закон. Правото на здраве е конституционно закрепено като начина на здравно осигуряване и видовете здравноосигуряване се уреждат в закони. Системата на здравно осигуряване предоставя на законодателя да избере по целесъобразност и да определи със закон. В случая даденото разрешение от въззивния съд не е в противоречие с посочената норма, тъй като няма спор, че извършените от изпълнителя на болнична помощ, посоченото решение медицински дейности, са включени в определените дейности, подлежащи на заплащане. Макар и решението по конст.д. 15/23 г да засяга неприложима в настоящия процес законова норма, в него са посочени основните принципи на приложение на чл. 52 от Конституцията. В това решение Конституционният съд е подчертал, че чл. 52 от Конституцията на Р България, по отношение на здравноосигурените лица, включва съответен обем на здравни услуги и дейности, които се конкретизират по ред и условия, определени в закон, като осигурителните права следва да бъдат гарантирани количествено и качествено. По силата на тази разпоредба, медицинската помощ трябва да е достъпна – възможност за медицинско лечение на всички граждани в случай на заболявания при равни условия и еднакви възможности за ползване на лечението. Поради това законът не може да ограничава нито времево нито достъпност до медицинска помощ на здравноосигурените лица. НЗОК следва да обезпечи удовлетворяване на този обществен интерес. Съответно здравноосигуреното лице има право на гарантиран пакет от дейности съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗО. Надвишаването на лимитите не може да е ограничение на предоставеното право на достъпна и своевременна медицинска помощ на здравноосигурените лица. Следователно не може да се приеме, че с обжалваното в настоящето производство решение, въззивният съд не се е съобразил с тълкуването на Конституционния съд, изразено в посоченото от касатора решение на КС и реш ение №3/2016 г. по к.д. № 6/2015 г. Конституционният съд, както и с основните принципи и смисъла на чл. 52 от Конституцията, така както е разяснен в решенията на Конституционния съд. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България