Определение № 50468 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2446/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№2946/10.05.2022г. (с дата на пощенското клеймо 09.05.2022г.), подадена от Прокуратурата на Република България чрез процесуалния ѝ представител юрисконсулт М. В. С., срещу решение №44, постановено на 29.03.2022г. от Апелативен съд – В., II състав по в.гр.д.№18/2022г., с което решението на първоинстанционния съд е частично отменено и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Н. М. сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на внасянето на необосновано искане за задължителното му лечение, по което е образувано и прекратено ЧНД №1197/2020г. на РС-Варна, на основание чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от влизането в сила на прекратителното определение. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, а не избирателно само тези, които обслужват определена теза? Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само въз основа на избрани от него доказателства и доказателствени средства без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? За неправилен счита извода на въззивния съд, че искането по чл. 155 и чл. 157 от Закона за здравето е отправено до съда след полицейска проверка, извършена само по жалби и сигнали на съседи срещу ищеца, както и извода, че доказателствата, събрани в рамките на преписка №433000-1441/2020г. са едностранчиви и основани единствено на сведения от съседи, намиращи се в конфликт с ищеца, без да е съобразен фактът, че липсват данни за негови минали психиатрични проблеми и без да са събрани сведения от близкото му обкръжение. Твърди, че тези изводи и констатации на въззивния съд не кореспондират с материалите по приетата като писмено доказателство прокурорска преписка №2641/2020г. по описа на РС – Варна, а напротив, че от съдържанието на същата е видно, че са извършени всички необходими и следващи се действия от компетентността на органите – отделно от събраните чрез жалбата данни са снети и сведения от тъжителката, а също и от други лица (съседи на ищеца), както и от сестрата на ищеца и от самия него, изискано и приложено е и писмо от УМБАЛ „Св.М.“ ЕАД – [населено място], установяващо липсата на предходно настаняване на ищеца за лечение в психиатричните клиники към лечебното заведение. Поддържа, че въззивният съд се е отклонил от посочената в изложението и приложена към същото практика на ВКС (решение №120 от 04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение №157 от 08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на II т.о. на ВКС; решение № 382 от 21.01.2016г. по гр.д.№ 2056/2015г. на IV г.о. на ВКС) и не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е формирал изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани от него доказателства без да посочва съображения относно това защо не кредитира останалите доказателства. 2.При събрани по делото достатъчно доказателства за поведенчески прояви на лицето, изразяващи се във физическа и словесна агресия и осъществяван тормоз чрез отправяне на вулгарни изрази, обиди и цинизми, плюене и непристойно и агресивно поведение, следва ли прокурорът да приеме, че е налице конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 от Закона за здравето и да откаже да внесе искане за задължително настаняване и лечение по чл. 157 от същия закон? Според касатора по така поставения въпрос е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази насока навежда довод, че за да приеме, че прокурорското искане е незаконно, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от Закона за здравето, според която оценката за наличие на психично разстройство не може да се основава на семейни, професионални и други конфликти, както и на данни за прекарано в миналото психично разстройство. Поддържа, че в случая действително е установено, че е съществувал конфликт между ищеца и неговите съседи, но същественото е, че в снетите от разпитаните съседи сведения има достатъчно данни за поведение на ищеца, съответстващо на психическо разстройство – физическа и словесна агресия, за които съществува опасност да ескалират. Навежда довод, че именно в този смисъл с оглед защита правата и интересите на лицата, законодателят е предвидил ограничения при процедурата по принудително настаняване и лечение, като е приел, че преценката за наличие на психично разстройство не може и не следва да бъде основана на семейни, професионални и други конфликти. Счита, че в случая решенето на прокурора при РП-В., внесъл искането по чл. 157 ЗЗ, се основава на поведенчески прояви на ищеца, които не могат да се свържат с понятието за конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗ, доколкото излизат извън съдържанието на понятието „конфликт“, както и че преценката на прокурора е била основана не само върху данните от постъпилите сигнали срещу ищеца, но и върху цялостната съвкупност на материалите по полицейската преписка. Позовава се и на практика на ВКС, според която искането по чл. 157 ЗЗ се приема за законосъобразно или ако съдебното производство е завършило с влязло в сила съдебно решение за задължително настаняване и лечение, или ако това искане е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасянето му, макар впоследствие да не бъде уважено и съдебното производство да се прекрати (определение №653 от 15.05.2014г. на ВКС по гр.д.№455/2014г., IV г.о; определение №1202 от 24.11.2014г. на ВКС по гр.д.№4885/2014г. на III г.о.). Касаторът поддържа, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Ответникът по касационна жалба Т. Н. М. не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Т. Н. М. е предявил по реда на чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000лв., причинени от засягане на достойнството, доброто име и здравето му вследствие на внасянето на необосновано искане за задължително лечение, по което е било образувано ЧНД №1197/2020г. по описа на РС-Варна, което е прекратено, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на прекратителното определение (06.04.2020г.) до окончателното изплащане на задължението. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Прокуратурата на Република България е оспорила така предявения иск с твърдението, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни деяния, т.е. тя е субсидиарна и има обезпечително-гаранционна функция, т.е. че за да бъде ангажирана, следва да е осъществен деликт от лицето, на което е възложено изпълнението на работата, при и по повод на която се твърди, че са причинени вреди. Поддържа, че в случая отсъства задължителният елемент „противоправност“, а следователно и виновно поведение на прокурор, доколкото не е налице нарушение на императивна правна норма, забраняваща подобно поведение. Навежда довод, че по силата на чл. 157 от Закона за здравето прокурорът е овластен да отправи предложение до компетентния съд за установяване на предпоставките, предвидени в ЗЗ и подавайки такова искане до съда прокурорът не само не престъпва повелителна норма на закона, а напротив – упражнява едно изрично предоставено му от закона правомощие. Поддържа, че подаденото от прокурора искане е било подкрепено с факти и доказателства и обстоятелството, че е оставено без уважение от съда не води автоматично до извод за виновно предприето противоправно поведение на прокурора. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че прокурор от ВРП е внесъл искане за принудително лечение на Т. Н. М., по което е било образувано ЧНД №1197/2020г., както и че след събиране на доказателства по това дело в с.з. на 06.04.2020г. съдът е прекратил производството предвид становището на СПЕ за липса на констатирано психическо разстройство при М.. За безспорно е прието също така, че искането за принудително лечение е внесено въз основа на данни по преписка вх.№2641/2020г. на ВРП, образувана по жалби от съседи на М., които са описали негови конкретни действия – словесни и физически, изразяващи се в грубо и неуважително отношение към тях и поведение, съответстващо на психично разстройство. Изводите на първоинстанционния съд, че въз основа на доказателствата по цитираната преписка прокурорът при ВРП обосновано е внесъл искането за принудително лечение и не е могъл да знае дали М. страда или не от психична болест, както и изводът, че искането е законно, доколкото наличието на предпоставки за лечение е изглеждало вероятно, са приети за неправилно. Изложени са съображения, че искането по чл. 157 ЗЗ би било законосъобразно ако съдебното производство е завършило с влязло в сила решение за задължително настаняване и лечение или ако е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 153 ЗЗ към момента на внасянето му, а в противен случай искането би било незаконно. Прието е, че в случая искането по чл. 155 и чл. 157 ЗЗ е отправено до съда след полицейска проверка, извършена само по жалби и сигнали на съседи срещу М., като безспорно прокуратурата е длъжна да поиска лечението на лице, за което има данни, че страда от психично заболяване и поведението му застрашава неговите близки и други лица. Посочено е, че разпоредбата на чл. 147, ал. 2 ЗЗ предвижда, че преценката за наличие на психично разстройство не може да се основава на семейни, професионални и други конфликти, както и на данни за прекарано в миналото психично разстройство, във връзка с което са изложени съображения, че доказателствата, събрани в рамките на преписка №433000-1441/2020г. са едностранчиви и основани единствено на сведения от съседи, намиращи се в конфликт с М., без да е съобразен фактът, че липсват данни за негови минали психиатрични проблеми и без да са събрани сведения от близкото му обкръжение. По тези съображения въззивният съд е приел, че прокуратурата е внесла искане, което не е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасянето му, а оттам – че искането е незаконно. Взето е предвид, че доказателствата по делото установяват, че М. е изпитал притеснения при извършването на проверката и при участието му в съдебното производство, като показанията на св.С. и Д. сочат, че бил много разстроен от внасянето на искането, изгубил съня си и плачел, а св.С. (сестра на М.) установила, че се затворил в себе си, а кръвното му налягане се повишило. Взето е предвид също така, че назначената СПЕ е установила, че при М. са се развили симптомите на Реакция на тежък стрес и разстройство в адаптацията с повишена тревожност, депресивност, напрежение, повишаване на кръвното налягане, упорито безсъние, световъртеж и главоболие. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че твърденията за претърпени неимуществени вреди и страдания са доказани, а предвид извода, че искането за настаняване на принудително лечение е незаконно, е приел, че са налице основания за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България. С оглед вида и характера на намесата в личната сфера на М. и нейната продължителност, както и предвид чл. 52 ЗЗД въззивният съд е приел, че искът е доказан за сумата от 2000лв., в който размер и следва да бъде уважен. При така изложените от въззивния съд съображения настоящият състав приема, че са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Наличието на основание за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос се обосновава с обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил детайлно, поотделно и в тяхната съвкупност всички документи и съдържащите се в тях данни за релевантни за спора факти и обстоятелства от приетите като доказателства по делото преписка №433000-1441/2020г. и преписка №2641/2020г., както и останалите доказателства, събрани в производството по настоящето дело. Налице е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали и в кои случаи при наличие на данни за поведенчески прояви на лицето, изразяващи се във физическа и словесна агресия, непристойно и агресивно поведение прокурорът следва да приеме, че е налице конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 от Закона за здравето и да откаже да внесе искане за задължително настаняване и лечение по чл. 157 от същия закон. Наличието на основание за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос се обосновава с обстоятелството, че по същия липсва трайно установена практика на ВКС, а същият има значение за извършването на преценка по основателността на предявен срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по реда на чл. 49 ЗЗД от внасяне на искане от прокурор по чл. 157 от Закона за здравето както по настоящето дело, така и за неограничен брой случаи, при които ще бъде разглеждана подобна хипотеза. При това следва да се отбележи, че въпросът има съществено значение при извършването на преценка дали внасянето на искане по чл. 157 ЗЗ в подобна хипотеза би било обосновано и кога, т.е. при наличието на какви предпоставки. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение