Определение № 237 от 22.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 737/2011 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място], П. обл.,чрез адвокат Н. Д., с вх.№1804 от 21.03.2011 год. на Пловдивския апелативен съд, срещу Решение №110 от 08.03.2011 год. по в.т.д.№1069/2010 год. на Пловдивския апелативен съд,Іви търговски състав, с което след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение, са уважени предявените от [фирма], [населено място], срещу касатора при условие на обективно съединяване иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 67 410 лв., уговорено възнаграждение по договор №ПРСР-1/03.11.2008 год., с който дружеството-касатор е възложило на ищовото дружество да извърши подготовка на заявление и бизнес план за подпомагане по реда на Наредба №18 от 16.06.2008 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 год., както и иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 2 933.75 лв., неустойка за забава за плащането на договореното възнаграждение за периода 18.02.2009 год. до 12.03.2009 год. И двете съдебни инстанции са приели, че договорът за касатора [фирма], в лицето на К. К., е сключен от лице без представителна власт, но чрез двустранно подписаната фактура №16/12.11.2008 год. за авансово плащане от касатора на сумата 15 000 лв., той е потвърдил действията по договора. За разлика от окръжния съд, обаче, Пловдивският апелативен съд е приел, че изпълнителят-ищец [фирма], [населено място] е изпълнил задълженията си по договора, поради което предявените искове са уважени. Касаторът [фирма] твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснато нарушение на чл.26, ал.2, предложение второ ЗЗД, тъй като сключеният между страните договор от лице без представителна власт, чийто действия не са потвърдени, е нищожен, поради липса на съгласие. Подържа, че договорът на е изпълнен от ищеца, който му довод може да се квалифицира като допуснато от съда нарушение на чл.79, ал.1 ЗЗД. Развива оплакванията и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводсгвените правила- нарушаване правилата за разпределение на доказателствената тежест, както и обсъждане и кредитиране на доказателства, не приети от съдилищата. Поставя следните правни въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: 1/ „Нищожен ли е договор, който е сключен от лице без представителна власт, чийто действия не са потвърдени”- за него подържа допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, поради разрешаването му от въззивния съд в противоречие с Решение №245 от 29.03.1999 год. по гр.д.№643/98 год. на ВКС ІІ Г.О.; 2/”Върху кого тежи доказателствената тежест при искове, с които се претендира възнаграждение по договор за изработка? Следва ли изпълнителят-ищец да докаже изпълнение по договора, при наличие на възражение за неизпълнение от страна на ответника и представяне на доказателства в тази връзка”. По вторите въпроси също подържа допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, като се позовава на определение №591 от 27.04.2009 год. по ч.гр.д.№966/2009 год. на Софийския апелативен съд, постановено на основание чл.396 ГПК между същите страни по повод същия спор, в което определение е прието, че предявеният иск е вероятно неоснователен. Формулира и въпрос 3/”Съществено нарушение на съдопроизводствените правила ли е съдът да постанови решението си позовавайки се и обсъждайки „доказателства”, които не е приел по делото, касаещи пасивната легитимация на ответника”. И по този въпрос подържа допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, поради постановяване на въззивното решение в противоречие с Решение 374 от 21.07.1994 год. по гр.д.№258/94 год. на ВКС, 5 чл.състав и решение №972 от 23.11.2005 год. по т.д.№264/2005 год. на ВКС, ТК. Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество- основателността на касационната жалба, претендира разноски в размер на 2000 лв. без ДДС, съгласно представените по делото доказателства. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима. Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Поставените правни въпроси въобще не представляват общото основание за достъп до касация, а именно формулирани материално-правни и процесуално-правни въпроси, обусловили правните изводи на съда. Чрез тях касаторът изразява несъгласието с направените от Пловдивския апелативен съд правни изводи, въз основа на определена, приета от този съд фактическа обстановка- а именно, че възложителят по договора, сключен от лице без представителна власт, е потвърдил действията при условието на чл.301 ТЗ. Касаторът цели, въпреки забраната за приемане на нови доказателства в касационното производство, ВКС да приеме нова, различна от установената от решаващия съд фактическа обстановка, въз основа на която да направи желаните от касатора правни изводи. Поставеният въпрос №1 не обуславя правните изводи на съда, защото касаторът свързва твърдяната от него нищожност на договора с липсата на потвърждаване, докато решаващият съд е приел, действията на касатора без представителна власт са потвърдени. Обжалваното решение не е постановено и в противоречие на Решение №245 от 29.03.1999 год. по гр.д.№643/98 год. на ВКС ІІ Г.О., поради различно приетата от съда фактическа обстановка. Същото се отнася и до втория поставен въпрос за разпределението на доказателствената тежест. Пловдивският апелативен съд е приел, че ищецът- изпълнител е доказал изпълнение на договора като е подготвил и представил на касатора-възложител заявление и бизнес –план за подпомагане по реда на Наредба №18 от 26.06.2008 год., за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, а чрез така формулирания въпрос касаторът изразява несъгласие с тези изводи и цели приемане на друга, различна от установената от въззивния съд фактическа обстановка. И спрямо този въпрос не е налице подържаното противоречие със сочените решения на ВКС, защото между тях и обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд липсва обективна идентичност. Така с Решение №972 от 23.11.2005 год. по т.д.№264/2005 год. на ТК Върховният касационен съд се произнася по въпроса, че формата не е елемент от фактическия състав на договора за изработка, какъвто въпрос не се поставя в настоящия казус. А с Решение №374 от 21.07.1994 год. по гр.д.№258/94 год. на ВКС, 5 чл.състав, съдът се е произнесъл за приложение на разпоредбите на чл.101 ГПК, отм., сега чл.129 ГПК, към документи, които не са оригинални или нямат оригинална заверка, кой въпрос също не е разрешаван с обжалваното решение. Третият поставен въпрос, въобще не е от значение за изхода на делото, тъй като съдът се е позовал изцяло само на представените с исковата молба и приети доказателства, а именно Договор№ПРСР-1/02.11.2008 год., Фактура №16/12.11.2008 год., Покана от 22.01.2009 год., Обратна разписка от Есконт Еккспрес и Извлечение от изготвения бизнес план. Останалите сочени доказателства, които не са приети, нито са обсъждани, нито са послужили за правните му изводи, като даже изрично е отбелязано в решението, че за представенителните права по пълномощно на К. не са представени своевременно доказателства. При това чрез поставените въпроси допуска смесване на основанията за достъп до касация по чл.281,т.3 ГПК с тези за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 ГПК. Всичките му въпроси са обусловени от твърдяната от него неправилност на обжалваното решение, което става особено ясна от Молбата му с вх.№3247 от 27.05.2004 год. за конкретизиране на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Приложените с нея решения не доказват противоречива съдебна практика, тъй като не са обективно идентични с обжалваното въззивно решение, а определенията на ВКС, постановени на основание чл.288 ГПК, не формират такава. С оглед изхода по делото на основание чл.81 във в. с чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба [фирма] ще следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатски хонорар в размер на 2000 лв. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд