Определение № 4034 от 13.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1880/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Й. И. Д. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд решение № 3676/08.12.2022 г. по гр.д. № 14120/2021 г., с което е отменено решение № 20071661 от 18.03.2021 г. по гр.д. № 22708/2019 г. на Софийски районен съд, като с въззивното решение е отхвърлен иск по чл. 422 ГПК за установяване на дължимостта на суми, представляващи ½ ид. ч. от общо дължимите наемни вноски за периода 27.03.2015 г. – 10.2018 г. по сключен на 08.05.2009 г. договор за наем между И. Д. (наследодател на ищеца) и СД “Стела-91 Люцканови и сие“ за обект, находящ се в [населено място],[жк]. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ТПК и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГГПК по въпросите: 1/. „В хипотезата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД към кой момент следва да се преценява дали е налице “противопоставяне от наемодателя“ срещу продължаващото ползване на наетия имот от наемателя след изтичане на срока на договора – към момента и след изтичане на срока на договора за наем, или противопоставянето може да е манифестирано още при сключване на договора за наем?“, относно, който се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК,; 2/. „Представлява ли и има ли правно значение на “противопоставяне на наемодателя“ постигнатата в по-ранен момент – при сключването на договора за наем, писмена договореност между двете страни, че договорът ще подлежи на продължаване само в писмена форма?“, относно, който се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК; 3/ „Длъжен ли е съдът, когато извършва тълкуване (търсене) на действителната воля на договарящите страни съобразно посочените в чл. 20, изр. второ ЗЗД тълкувателни критерии, да съобразява и последващи сключването на договора действия на страните и цялостното им поведение в процеса на изпълнението на договора; В този смисъл, представлява ли самостоятелен тълкувателен критерий по чл. 20, изр. второ ЗЗД действията (поведението) на страните след сключването на договора, в процеса на неговото продължаващо изпълнение, включително и след изтичане на предвидения в него срок?“, относно, който се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК; 4/. „Към кой момент от възникването и развитието на договорната връзка следва да бъде тълкувана от съда действителната воля на договарящите страни, съобразно посочените в чл. 20, изр. второ ЗЗД тълкувателни критерии – дали само към момента на сключване на договора или е допустимо тълкуването да реферира и към действия на страните по изпълнението на договора?“, относно, който се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК; 5/. „Следва ли съдът да съобрази цялостното поведение на наемодателя и наемателя след изтичането на срока на наемния договор, когато формира правна преценка дали конкретна клауза от договора за наем има правен ефект на “противопоставяне на наемодателя“ в хипотезата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД?“, относно, който се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК и 6/. „Длъжен ли е въззивният съд при формирането на собствени фактически и правни изводи по предмета на делото да разгледа всички възражения и доводи на страните, и да извърши анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства?“, твърди се основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГГП. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийски градски съд е приел, че с предявеният на основание чл.422 от ГПК положителен установителен иск, кредиторът, чието вземане е оспорено от длъжника, цели да постигне защита чрез сила на пресъдено нещо като се признае от съда, че то съществува, постигайки стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително събиране на вземането. Искът по чл. 422 ГПК е средство за защита на признато в заповедното производство вземане на кредитора, като предпоставка за допустимостта му наред с нормативно установените специфични условия е съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. При предявяването му ищецът следва да се съобрази с посоченото от него основание за издаване на заповед за изпълнение, за да установи съществуването на оспореното вземане такова, каквото е присъдено със заповедта по чл. 410 ГПК, като обстоятелствената му част трябва да съответства на основанието, на което е заявено вземането в заповедното производство и на което е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Рамките и предметът на исковото производство са предопределени от заповедното производство. Позовал се е на разясненията, дадени с ТР № 4/2013 г. от 18 юни 2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, съгласно които предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК се определя от правните твърдения на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, като така описаните факти в обстоятелствената част на исковата молба не следва да са различни от правопораждащия фактически състав, очертан с обстоятелствената част на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Изложил е, че в случая от страна на заявителя- ищец са били наведени фактически и правни доводи, че за процесния период между страните е налице наемно правоотношение, по което наемателят – ответник не е изпълнил задълженията си да заплати дължимата наемна цена, като по този начин е обоснована и претенцията му за признаване съществуването на парично вземане за дължими наемни вноски по наемното правоотношение с правна квалификация чл.422 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД. Позовал се е на разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, съгласно която спазването на договорените уговорки и зачитането на техните последици е приравнено на законови разпоредби по отношение на страните, които са ги постигнали, както и че съдът е длъжен да ги съблюдава при възникнали спорове между страните. Ето защо е приел, че не може да постанови решение, което е в противоречие с валидните клаузи от договорите между страните. Счел е, че противоречие с практика на ВКС, първоинстанционният съд, тълкувайки волята на страните съгласно чл.20 ЗЗД и в нарушение на разпоредбите на чл.20а,ал.1 ЗЗД, е приел, че клаузата на чл.2,ал.2 от договора за наем от 08.05.2009 г. касае хипотеза на сключване на нов срочен договор, но не дерогира възможността за превръщането му в безсрочен при наличие на предпоставките на чл.236,ал.1 ЗЗД – продължаване на ползването на имота от наемателя и липса на противопоставяне от наемодателя. Тълкувайки разпоредбите на чл.2, ал.1 и ал.2 от сключения договор за наем от 08.05.2009 г. при спазване критериите, посочени в чл.20 ЗЗД- отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и всяка от тях се схваща в смисъла на целия договор с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, решаващият съд е приел, че този договор е прекратен с изтичането на уговорения 3- годишен срок и не е трансформиран в безсрочен на основание чл.236, ал.1 ЗЗД. В чл.2,ал.1 от договора за наем волята на страните е ясно изразена и е постигнато съгласие, според което същият се сключва за срок от три години с посочен начален момент – 16.02.2009 г. В ал.2 на чл.2 от договора за наем изрично е предвидено от страните, че след изтичане на срока наемното отношение не се счита продължено и че продължаването му трябва да бъде уговорено писмено с договор за наем между страните. Тълкуването на тази клауза налага извод, че страните по договора са изключили възможността, предвидена в чл.236,ал.1 ЗЗД за трансформиране на договора в безсрочен, при наличие на предпоставките, предвидени в цитирания текст – след изтичане на срока на наемния договор ползването на недвижимия имот да е продължило със знанието и без противопоставяне на наемодателя. Освен това е счел и че тълкуването на чл.2, ал.2 от процесния договор за наем налага извод, че наемодателят ясно и недвусмислено се е противопоставил ползването на недвижимия имота от наемодателя да продължи след изтичане на срока на договора. Съгласно разпоредбата на чл.20а ЗЗД така сключения договор има силата на закон за страните, които са го сключили. Ето защо и обективираното в нотариална покана рег. № 5539, връчена на ответника на 16.10.2018 г., за прекратяване на наемния договор, поради неизпълнение задължението на ответника за заплащане на наемна цена, е без правно значение, тъй като към момента на връчване на нотариалната покана на ответника – 16.10.2018 г., наемният договор вече е бил прекратен. Приел е, че е установено по делото, че ползването на процесния имот от наемателя е продължило и след прекратяване на договора за наем на 16.02.2012 г., като наемодателят изрично с клаузата на чл.2,ал.2 от договора се е противопоставил на това ползване. Съгласно разпоредбата на чл.236,ал.2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. При наличие на посочените предпоставки в цитирания текст по силата на закона възниква едно последващо ново правоотношение между бившия наемодател и бившия наемател, което замества прекратеното наемно правоотношение. Правопораждащия юридически факт е прекратяването на наемния договор и ползването на имота от наемателя въпреки противопоставянето на наемодателя. Това правоотношение е различно от наемното и възниква по силата на закона, против волята на наемодателя. Съдържанието на правоотношението е определено в закона – чл.236, ал.2 ЗЗД, който предвижда, че наемателят дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Доколкото претенциите на ищеца за главните вземания не се основават на сочените правопораждащи факти, то е заключил, че предявените на основание чл.422 ГПК, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД искове за признаване съществуването на парични вземания за заплащане на наемни вноски за периода след прекратяване на наемното правоотношение от 27.03.2015 г. до 31.10.2018 г., както и акцесорните искове вземания по чл.422 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени. По основанията за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания от касатора втори въпрос: „Представлява ли и има ли правно значение на “противопоставяне на наемодателя“ постигнатата в по-ранен момент – при сключването на договора за наем, писмена договореност между двете страни, че договорът ще подлежи на продължаване само в писмена форма?“, който въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК, като е налице и допълнителното основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- практика на ВКС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено. На останалите въпроси в изложението съдът ще даде отговор с окончателния си акт. Воден от изложеното, съдът