Определение № 60307 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1608/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. К. К. против решение № 10107/29.01.2021 г. по гр.д.№ 1733/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1850 от 06.03.2020 г. по гр.д.№ 10534/2019 г. на СГС и вместо това е отхвърлен установителният иск за собственост, предявен от касатора да се признае по отношение на Столична община, че той е собственик на основание давностно владение, продължило от 2008 г. до 2019 г. на поземлен имот в [населено място] с идентификатор ...........по КККР, одобрени със заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], район „С.“, Промишлена зона „И.“, с площ от 2 668 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана; начин на трайно ползване: незастроен имот за производствен, складов обект при описани съседи. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът е обсъдил основание, на което общината е станала собственик, което не е било наведено от нея в отговора на исковата молба в нарушение на диспозитивното начало и за необоснованост на извода, че ищецът не е могъл да придобие имота по давност защото е бил държавна собственост, трансформирана в общинска. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които ще се обсъдят по-долу. Ответната община оспорва касационната жалба и допускането до касация. Счита, че съдът правилно е отхвърлил иска предвид твърденията на ищеца, закона и установеното по делото. Моли решението да не се допуска до касационно обжалване. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: В исковата молба, касаторът твърди, че процесният имот бил пустееща земя, обрасла с храсти, използвала се за нерегламентирано сметище. Той разчистил храстите и боклуците, асфалтирал го, направил ограда, съхранявал в него техника, собственост на негови дружества разположил фургони, които отдавал под наем. Започнал да го владее от 2008 г. необезпокоявано до предявяване на иска. Подал молба-декларация за снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка, но кмета с писмо го уведомил, че имота е общинска собственост на осн. пар.7, т.4 ПЗР на ЗМСМА защото попада в улична регулация и на осн. чл. 8, ал.3 ЗДвП е публична общинска собственост. В отговора на исковата молба, ответната община се е позовала на чл. 86 ЗС и чл.7, ал.1 ЗОбС, защото по действащия план от 1989 г., изменен 2005 г. имота е отреден за мероприятие по улично-регулационния план. По същество Общината се е позовала на пар.1 ЗДЗС. Разпитаните свидетели потвърждават фактите от исковата молба относно необезпокояваното ползване и стопанисване на имота от ищеца. СТЕ е потвърдила, че имота попада в зона, която по действащия план е предвидена за смесена производствена зона. През 2005 г. е изменен плана, като цялата западна част от имота се отрежда за улица, която обаче на место не е прокарана. По плана от 1966 г. имота попада в обхвата на парцел ....– за производствена база на промкомбинат „Строителни материали“, а процесния имот е идентичен с имот пл. № .... Първата инстанция е приела, че имота не е държавен или общински, тъй като не е доказано от общината да е отчужден, а отреждането за обществено мероприятие няма отчуждително действие към момента на одобряване на регулационния план. Затова нормата на пар.1 ЗДЗС не е пречка за придобиване на имота по давност и иска е уважила. В подадената от Общината въззивна жалба изрично е посочено, че отчуждаване не е имало, тъй като имота е бил на държавата, а поради това, че е предназначен за мероприятие на общинската инфраструктура е станал общинска собственост. Въззивната инстанция е уважила исканата СТЕ за установяване дали останалата част, която не е отредена за улица отговаря на изискванията за парцел. Вещото лице е дало утвърдителен отговор. Общината е представила А., съставени в хода на процеса, в които имоти в района на процесния са актувани на основание чл.2, ал.1 т.1 ЗОС – общинска собственост са имотите и вещите, определени със закон. По същество апелативният съд е възприел извода на СГС, че ищецът е владял процесния имот. Приел е обаче, че това владение не е могло да доведе до придобиване по давност на имота, тъй като същия е бил държавна собственост на основание чл. 6, пр.2 ЗС в първоначална редакция, а на основание пар. 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС е станал общинска собственост, тъй като е отреден за благоустройствено мероприятие на общината, а за имотите държавна и общинска собстевност е спряло течението на придобивната давност от 31.05.2006 г. до 31.12.2022 г., съгласно пар.1 ЗДЗС. Изводът, че имота е бил бестопанствен и поради това е придобит от държавата на основание чл. 6, пр.2 ЗС в първоначална редакция, съдът е извел от твърденията на ищеца в исковата молба. Първата група въпроси, по които се твърди противоречие с решения на ВКС се отнасят до нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, задължаващо съда да разгледа спора само на наведеното основание и да обсъжда само наведените доводи и възражения. Касаторът се позовава на решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д.№ 262/2010 г. на ВКС, ІІ гр.о., С него е прието, че на основание чл. 6, ал.2 ГПК е недопустимо съдът по свой почин да променя било параметрите на предмета на правния спор или обема и вида на търсената защита, а правомощията на решаващия съд са ограничени до произнасяне по заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. При произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното е налице недопустимост на решението. Въззивното решение, което се обжалва не е постановено в противоречие с това решение, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск и не е излязъл от заявеното възражение на общината. Тя е посочила на какво основание имота е общинска собственост – позовала се е на парл.7, ал.1 т.4 ЗМСМА, който определя основанията, на които общинската собственост се обособява от държавната и на чл.2, ал.1 т.1 ЗОС, което е общо основание, посочващо, че общината е собственик на имотите, за които закон предвижда това, т.е. общината се позовава на това, че е придобила имота като бивш държавен имот, отреден за обществено мероприятие на общината и след влизане в сила на ЗОС на това, че закон е предвидил това. Съдът е съобразил твърденията на ищеца в исковата молба, че имота е бил пустеещ и е приложил императивната норма на чл. 6 ЗС в първоначалната й редакция, която следва от това твърдение. Тази норма обявява за държавна собственост имотите, които нямат друг собственик. Както е посочено в ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е задължен да приложи императивна правна норма дори страните да не са се позовали на нея. Нормата на чл. 6 ЗС в първоначалната й редакция е императивна. Затова не е налице и противоречие с Р № 25 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 2299/2018 г. на ВКС, ІІ гр.о. Не кореспондира на данните по делото твърдението, че въззивната инстанция в нарушение на приетото в решение № 176/08.06.2011г. по гр.д.№ 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ гр.о. се е позовала на обстоятелства, на които не се е позовала никоя страна. Ищецът е твърдял, че имота е бил пустееща земя, обрасла с храсти, която се използвала за нерегламентирано сметище. Ищецът не е твърдял, че имота има собственик, а и не е ангажирал доказателства в този смисъл, а е направил твърдение в противен смисъл. Въззивното решение не е постановено и в противоречие с решение № 8, от 28.01.2018 г. по гр.д.№ 978/2018 г. на ВКС, І гр.о. С това решение е прието, че „при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, също и да ангажират доказателства и да разпредели доказателствената тежест. В случая обстоятелството, наложило прилагането на императивната правна норма на чл. 6, пр.2 ЗС е твърдяно от самия ищец. Същевременно наведеното от общината основание за приобиване на собственост от нея – отреждане на имота на общинско благоустройствено мероприятие също е твърдяно от ищеца. Твърдението на ищеца, че имота е бил безстопанствен е неизгодно за него, не е оспорено от ответната страна и съдът не е имало необходимост да дава указания за събиране на доказателства. Отреждането на имота за благоустройствено мероприятие на общината също е безспорно установено. Нормата на пар.42 ЗОС не изисква мероприятието да е реализирано, за да бъде имота общинска собственост. Достатъчно е само отреждането, а собствеността възниква за общината по силата на закона при наличие на това обстоятелство. Предвид изложеното за твърденията на страните по настоящото дело е неприложимо и решение № 205 от 12.04.2001 г. по гр.д.№ 147/2000 г. на ВКС, ІV гр.о. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса: доказването, че недвижим имот няма друг собственик по смисъла на чл. 6, пр.2 ЗС /първоначална редакция/ или че собственика на имота не може да бъде установен по смисъла на чл.2, ал.2, т.5 ЗОбС /редакция 1996 г./ следва ли да се извърши с всички допустими доказателствени средства или само с наличието или липсата на вписване в Имотния регистър към Агенцията по вписванията. Този въпрос е неотносим, тъй като това, че имота е бил безстопанствен – пустееща земя е твърдението на ищеца, което не е оспорено от ответната страна, поради което това обстоятелство е прието за доказано от съда. Тези твърдения не са опровергани от никакви доказателства по делото. Следващият въпрос е: когато недвижим имот е предназначен за изграждане на благоустройствено мероприятие на общината, но то не е реализирано и не е започнало реализирането му, приложим ли е пар.42 ПЗР на ЗОбС. Този въпрос е относим към спора. Съдът е приел, че предвиждането е достатъчно, за да стане имота общинска собственост на това основание. Това следва директно от съдържанието на правната норма. В този смисъл е Решение № 24 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 561/2009 г., II г. о. Ясното съдържание на нормата и наличието на съдебна практика по въпроса сочат на липса на основание за допускане до касационен контрол по този въпрос на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Последният въпрос е: при доказване на придобивна давност върху недвижим имот от физическо лице срещу държавата /общината, нобходимо ли е освен елементите от фактическия състав на владението, ищецът да доказва срещу кой друг собственик /трето лице / е упражнявал владение, за да бъде уважен искът му или е достатъчно съдът служебно да прецени, че имотът е безстопанствен и преминава в собственост на държавата / общината. Този въпрос е некоректно поставен и не кореспондира на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, поради което е неотносим. Съдът не е излагал мотиви, че ищецът трябва да е владял срещу трето са спора лице. Владението по отношение на лица, които не са страни по спора е ирелевантно. Съдът не е приел, че е необходимо ищецът да е владял по отношение на трети лица. Не е приел и служебно, че имота е безстопанствен, а се е позовал на твърденията на ищеца в исковата молба. Затова и по този въпрос не се допуска касационно обжалване. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.4 ГПК на ответника по касация следва да се присъди адвокатски хонорар, претендиран на основание чл. 78, ал.8 ГПК в размер на 500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение