Определение № 445 от 22.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2573/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. К. срещу решение от 16.12.2014г. по в.гр.дело №271/14г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение № 456 от 06.10.14г. на Районен съд [населено място] по гр. дело № 1041/13г., с което е бил отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Н. К. и А. И. К. против П. С. П. и [фирма] [населено място], иск за обявяване недействителността на сключения на 31.10. 2010г. договор за прехвърляне на недвижими имоти, сключен с нот. акт № 54, том шести, на нотариус Г. Г., с който М. Н. К. и А. И. К., действащи чрез пълномощника си П. С. П., продават на втория ответник [фирма] [населено място] описаните в нотариалния акт недвижими имоти – земеделски земи в землищата на селата Голямо С. и Момино, [община], като неоснователен. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск. В касационната жалба и изложението, приложено към нея, касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по въпроса: Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя? Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с разрешението на същия въпрос, дадено с постановените по реда на чл.290 ГПК актове на ВКС – Решение №505 от 02.09.2011г. по гр.д.№ 741/2010г., ІІ ГО, и решение №74 от 17.04.2012г. по гр.д.№845/2011г. на ІІІ ГО. Счита, че въпросът се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което и в контекста на поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК се позовава на влезлите в сила Решение №429/ от 05.09.2012г. по гр.д. №900/2012г. на РС-гр.Т. и Решение № 337 от 08.10.2012г. по в.гр.д.№ 659/2012г. на Окръжен съд [населено място]. Касаторът поддържа наличие и на основанието по чл.280 т.3 ГПК, тъй като от въззивния съд е допуснато „нарушение на материалния закон относно доказателствената стойност на предварителния договор от 23.10.2008г. и разписка от 27.10.2008г.” Не обосновава защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доколкото обаче се позовава на противоречие на въззивното решение по този въпрос с решението на ВКС, ІІ ТО, постановено по т.д.№664/2011г. следва да се приеме, че по поставения въпрос поддържа и основанието по чл.280 т.1 ГПК. А. И. К. и ответната страна П. С. П. не вземат становище по жалбата. Дружеството [фирма] [населено място] в представен чрез адв.Д. писмен отговор взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски в размер 2796лв., сторени в касационното производство. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да счете предявеният иск за неоснователен въззивният съд е приел, че между страните няма спор относно фактите, а именно: че с процесното пълномощно двамата ищци – съпрузите М. и А. К., са упълномощили четири на брой лица, сред които единият ответник - П. С. П., да се разпореждат заедно или поотделно с различни имоти, представляващи земеделски земи, като разпореждането следва да стане чрез способите продажба, замяна или друг възмезден начин; че в пълномощното земите са описани по вид, площ, категория, местност, землище и съответен номер по картата, като са дадени права на пълномощниците да договарят цена – каквато намерят за добре, да я получат и сами да избират купувач, в това число да договарят сами със себе си; че земите са продадени за сумата от 60 000 лв. на дружеството „Ставен“ [населено място] три дни след заверката на пълномощното. Отчел е твърдението на ищците, че предварителните уговорки били за сума около 24 000 лв., че тази сума са я получили от единия от пълномощниците, с когото са договаряли предварително, както и, че по негово настояване и с тяхно съгласие са предоставили процесното пълномощно, което носи всички формални белези за валидност и е нотариално заверено. Като спорен съдът е очертал въпроса относно задължителното съдържание на пълномощното и това дали е било налице съгласие у ищците да се осъществи подобна сделка. По този въпрос съдът е обосновал извод, че процесното пълномощно има необходимото и достатъчно съдържание; че описанието на земите съдържа всички индивидуализиращи белези, а липсата на посочени съседи не е основание да се счита, че имотите не са индивидуализирани в достатъчно степен; че е пределно ясно от това описание за кои имоти е налице съгласие; че в пълномощното няма вписани ограничения, не става въпрос за генерално пълномощно, не става и дума и за договор с оглед личността на другата страна по него, както и, че това пълномощно съдържа необходимите реквизити по отношение съгласието на ищците за овластяване на пълномощниците да се разпоредят с имотите чрез способите продажба, замяна или друг възмезден начин,да договарят цена – каквато намерят за добре, да я получат и сами да избират купувач, в това число да договарят сами със себе си; че в случая е без значение наличието на предварителна уговорка на ищците с единия пълномощник, доколкото самите те посочват, че промяната се дължи на негова молба, която те са уважили и изпълнили доброволно. Отчитайки наличието на противоречива съдебна практика към момента на произнасянето си, въззивният съд е приел, че в хипотезата, при която пълномощникът на продавача е овластен да определи цената, сключеният от него договор за покупко-продажба не е нищожен на това основание, но ако е установено договаряне във вреда на представлявания, по смисъла на чл. 40 от ЗЗД, договорът е нищожен на това основание, поради накърняване на добрите нрави. Приел е обаче, че в процесния случай от самите твърдения на ищците и от представените от самите тях доказателства е несъмнено установено, че те са били съгласни да продават земите си, на цена не по-малка от около 25 000 лв., независимо на кое лице. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при съобразяване гореизложените мотиви на въззивния съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. В случая обуславящ решаващите изводи на съда е въпросът: Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя? Във връзка с този въпрос обаче не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по т.1 и т.2 на чл.280 ГПК. Противоречията в практиката на съдилищата, в това число и задължителната съдебна практика, са отстранени с приетото Тълкувателно решение № 5/2014 от 12.12.2016г. по т.д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС. С това тълкувателно решение по поставения въпрос е възприето следното разрешение: За упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи – определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. Правното разрешение на въззивния съд не се отклонява от приетото в цитираното тълкувателно решение, поради което и не е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК, поддържано от касатора. За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че основанието по чл.280 т.2 ГПК, което също е посочено от касатора, не е налице когато по правния въпрос е налице задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, какъвто е настоящият случай. Както бе посочено по-горе в определението, според касатора са налице основания за допускане касационното обжалване на въззивното решение и поради наличие на предпоставките на чл.280 т.1 и т.3 поради това, че от въззивния съд е допуснато „нарушение на материалния закон относно доказателствената стойност на предварителния договор от 23.10.2008г. и разписка от 27.10.2008г.” Следва да се посочи, че в тази част на изложението касаторът не е формулирал изрично, ясно и точно правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а поради липса на изложена от него обосновка не е възможно и такъв да бъде уточнен от съда. В случая в тази част от изложението си касаторът релевира твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на процесуалноправни разпоредби. Отговорът им предполага проверка на правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата по делото. Поради относимостта им към правилността на решението, а не към очертаното от чл. 280, ал. 1 ГПК приложно поле на касационния контрол, тези твърдения следва да бъдат квалифицирани като касационни доводи по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъдат разгледани при реализиране на касационния контрол в производството по чл. 290 ГПК. Както изрично е отразено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция, като не би могло да е налице припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Както от страна на законодателя, така и в задължителната тълкувателна практика на ВКС е направено ясно и точно разграничение между достъпа до касационно обжалване и предпоставките за него и основанията за неправилност на въззивното решение, което, видно от съдържанието на касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е съобразено от касатора. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли са или не поддържаните допълнителни основания. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно изхода разноски за касатора не се следват, но същия следва да заплати сторените такива от ответната страна [фирма] [населено място]. Искането за присъждането им е направено своевременно с отговора по касационната жалба. Удостоверен е надлежно и размерът на направените разноски – 2796лв. Останалите страни А. И. К. и П. С. П. не са претендирали присъждането на разноски в настоящото производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение