Определение № 50075 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3004/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Т. П. против решение № 162 от 04.05.2022 г. по гр.д.№ 78/2021 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 398 от 26.11.2020 г. по гр.д.№ 373/2019 г. на РС-Горна Оряховица. С последното е отхвърлил предявените от касатора иск да се признае за установено по отношение на ответниците М. М. Г. и П. П. П., че той е собственик на основание придобивна давност на 1/2 ид. част от дворно место, находящо се в [населено място], [улица], № ***, с площ 474 кв. м., представляващо УПИ *** от кв. ***, ведно с 1/2 ид.ч. от новопостроената през 2006 г. жилищна сграда и за отмяна на констативен нот. акт № ***г. на нотариус Ив.М.. Отхвърлен е и иска за делба на същото дворно место. Допусната е делба на жилищната сграда в него при квоти: 1/2 ид.ч. за П. П. П. и по 1/4 ид.ч. за касатора П. П. и за М. М. Г.. Посочено е, че върху целия имот М. Г. има запазено право на ползване. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради това, че не са обсъдени относими към спора доказателства, не е съобразено, че той и Г. са упражнявали съвладение върху имота. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 пр.3 ГПК. Касаторът счита, че постановеното решение е несправедливо и поставя три въпроса, които счита, че са от особено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Кога е започнало упражняването на фактическа власт върху имота за него и за Г. – с предприемане на действия по закупуване на дворното место, с построяване и поддържане на жилищната сграда жилищната сграда и стопанските постройки или с подписване на констативният нот. акт през 2014 г.? 2.Прекъсва ли издаването на констативен нот. акт за собственост през 2014 г. владението върху имота за него, след като в нот. акт е вписана, като собственик само Г., която в същия момент се е разпоредила с имота и си е запазила правото на ползване? 3.След като въззивната инстанция е констатирала различно фактическо положение от това, установено с решението на първата инстанция и решението на въззивната инстанция, както и с фактите в констативният нот. акт – че жилищната сграда е на два, а не на един етаж, следва ли да има изрично произнасяне от съответната съдебна инстанция и представлява ли това непроизнасяне съществено процесуално нарушение и води ли до необоснованост на оспорените съдени актове? Очевидната неправилност е свързана със същите пороци, изложени и в касационната жалба – необсъждане на събраните доказателства и формиране на неправилни изводи от обсъдените. Ответницата по касация М. Г., лично за себе си и като законен представител на малолетния П. П. П. оспорва допускането до касационен контрол, тъй като и двете наведени основание за това не са обосновани. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: П. П. е предявил положителен установителен иск за собственост върху 1/2 ид.ч. от дворно место и построена в него през 2006 г. жилищна сграда на основание придобивна давност, поискал е отмяна на основание чл. 537, ал.2 ГПК на констативен нот. акт до размер на 1/2 от предмета му и допускане на делба на дворното место и жилищната сграда между него, М. Г. и малолетният им син П. П.. Безспорно е установено, че П. П. и М. Г. са живели на съпружески начала в периода 2006 г. до 2014 г. в процесната жилищна сграда, а след това до 2000 г. са живели по отделно в същата сграда. На 01.03.2006 г. с нот. акт, вписан на 02.03.2006 г. на името на М. Г. е купено процесното дворно место. В него със строително разрешение от 08.06.2006 г. е изградена и въведена в експлоатация на 11.07.2011 г. едноетажна жилищна сграда, а според приетата от въззивната инстанция СТЕ, сградата е двуетажна. Според свидетелските показания, жилищната сграда е построена още края на 2006 г. с активното участие на П. П.. Установено е, че той е изтеглил заеми два пъти по 10 000 лв., обезпечени с ипотеки, учредени от М. Г. на 04.09.2006 и 04.12.2006 г., които са погасени до 2012 г. Изтеглил е потребителски кредит в размер на 22 000 лв., който е върнал до 15.01.2020 г. През 2014 г., М. Г. е поискала и е призната с констативен нот. акт № ***г. на нотариус Ив. М., издаден на основание чл. 587, ал.1 ГПК / по документи/ за собственик на основание приращение на новоизградената жилищна сграда. Същият ден тя дарява при равни права двете си деца Р. и П. с жилищната сграда, като си запазва пожизнено правото на ползване и обитаване върху целия имот. С но. акт № *** г. Р. К. дарява на касатора П. П. 1/4 от жилищната сграда, но без правото на ползване, което е запазено от М. Г.. С н.а. № *** г. Р. К. дарява и на майка си останалата й 1/4 ид.ч. от имота. На 11.06.2018 г. М. Г. е предявила против П. П. искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия, изразяващи се в обитаване на построената жилищна сграда. Искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен, а втория иск, квалифициран по чл. 109 ЗС е уважен с влязло в сила на 16.06.2020 г. решение № 308 от 31.07.2019 г. по гр.д.№ 1228/2018 г. на РС-Горна Оряховица, като е отчетено, че Г. е носител на правото на ползване върху жилищната сграда. Първата инстанция е отхвърлила исковете за собственост и като последица – и иска за отмяна на конст. нот. акт за жилищната сграда и за делба на дворното место поради липса на съсобственост. Допуснал е делба само на жилищната сграда, но без правото на ползване върху нея при квоти: 1/2 ид.ч. за П. и по 1/4 за касатора и М. Г.. Въззивната инстанция е установила чрез приетата СТЕ, че сградата на место е изпълнена като двуетажна, със самостоятелен вход за всеки от етажите, достатъчно помещения за удовлетворяване изискването на чл. 40, ал.1 ЗУТ, но всеки от етажите е с по-малка височина от нормативно изискуемата. По същество, въззивният съд е стигнала до същите изводи, като тези на първата инстанция. Приела е, че М. Г. е изключителен собственик на дворното место на основание сключената сделка през 2006 г., като не е разглеждал упражняване на владение от касатора върху дворното место. По отношение на жилищната сграда е приел, че между деца и родители давност не тече, а от 2014 г. жилищната сграда е съсобствена между малолетния син на страните, касатора и дъщерята на ответницата, която е прехвърлила притежаваната от нея идеална част на Г.. Съдът се е позовал на съдебната практика за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС – ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и на нормата на чл. 115, б. „а“ ЗЗД и е приел, че ищецът не е доказал придобиване по давност на част от жилищната сграда. Първото наведено основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правен спор е необходимо да се приложи правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и чрез тълкуване е необходимо да се изведе точният им смисъл. Това основание е налице и когато по отосим към спора правен въпрос, приложим за разрешаването му е налице остаряла или противоречива съдебна практика, която се нуждае от актуализиране или уеднаквяване. Първият поставен въпрос се отнася до конкретни факти по настоящия спор. Кога започва владение върху конкретен обект на собственост е конкретен въпрос, зависещ от фактите по делото, поради което по него не може да бъде уеднаквена съдебната практика. Следва само да се посочи, че в теорията и в съдебната практика е безспорно, че с констативен нот. акт, независимо дали е издаден въз основа на документи по чл. 587, ал.1 ГПК или въз основа на обстоятелствена проверка по чл. 587, ал.2 ГПК, само се установява съществуващо право на собственост, а не се създава вещно право. Този акт няма конститутивно действие /с изключение на нот. акт по чл. 32, ал.2 ЗЖСК, какъвто не е настоящия случай/. В този смисъл са ТР № 178/1986 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното, първият въпрос не определя изхода от спора, а предвид наличието на съдебна практика, изясняваща характера на констативният нот. акт, не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По вторият въпрос - прекъсва ли издаването на констативен нот. акт за собственост владението върху имота, е налице съдебната практика, според която снабдяването на собственика с акт за установяване на правата му не отнема фактическата власт от владелеца и не е основание по чл.116 ЗЗД за прекъсване на давността. / Решение № 45/16.03.2015г. по гр.д.№ 6533/2014г. ІІ гр./. Разпореждането на собственика с имота му води до загуба на владението от него /ако не е уговорено него друго/, но в случая преобретател на 1/2 ид.ч. след разпореждането е малолетния син на страните, а между родители и деца докато се упражняват родителски права давност не тече, съгласно императивната норма на чл. 115, б. „а“ ЗЗД. От купуването на дворното место и от построяване на сградата до прехвърлянето не е изминал период от десет години. Така и във втората си част, въпросът не определя изхода от спора. Поради наличието на съдебна практика по първата част от въпроса и неотносимостта на втората част към изхода от спора, не се допуска касационно обжалване и по втория въпрос. Без значение за произнасянето по предявеният иск за собственост и за тази фаза от иска за делба е дали сградата е на един или на два етажа. Това има значение за описанието на имота в констативният нот. акт и следващите актове, но е без значение за крайния резултат. Отделно от това, в случая е установено, че височината на всеки от двата етажа е под минимално допустимата нормативно установена. Така и третия въпрос е без значение за изхода от спора и не формира основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. Това основание е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или за несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени правни принципи, обезпечаващи установяването на истината и равенството на страните, или когато в мотивите на решението грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на фактическите и правните изводи от събраните по делото доказателства. Касаторът не посочва коя от хипотезите на очевидна неправилност счита, че е налице. Съдът също не констатира от мотивите на обжалваното решение някоя от хипотезите на очевидна неправилност. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т.3 и ал.2 пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция. Договорът за правна помощ, подписан от М. Г. лично за себе си и като законен представител на П. П. е при условията на чл. 38 ЗА. От името на двамата е подаден общо отговор на касационната жалба, поради което не се присъжда отделен хонорар за всеки от двамата. На основание чл. 38, ал.2 ЗА във вр. с чл.7, ал.2 т. 2 и ал.4 и чл. 9, ал.3 от Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация общо по двата иска 1525 лв. /3/4 от 533 лв. по иска за собственост и от 1500 лв. по иска за делба/ Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение