Определение № 446 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2384/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. Шалъфов в качеството му на синдик на „Т. Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/ срещу решение № 146 от 20.06.2019г. по т.д. № 12/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 184 от 02.11.2018г. по т.д. № 123/2017г. на Плевенски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл.646, ал.1, т.3 ТЗ за обявяване за нищожни спрямо кредиторите на несъстоятелността на две постановления за възлагане на недвижимо имущество от 18.01.2017г. на ЧСИ М. Б., с което на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД са възложени описаните недвижими имоти, издадени след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.

Касаторът излага твърдения за неправилност на въззивното решение, тъй като е основано на повърхностни и формалистични мотиви, почиващи единствено на буквалния прочит на редакцията на чл.646, ал.1, т.3 ТЗ, но не и на действителния смисъл на закона. Поддържа, че въззивният съд не е разграничил хипотезите, предмет на чл.646, ал.1 ТЗ, от тези по следващите алинеи, които съществено се различават. Счита, че това е създало предпоставки за неправилно прилагане на закона и неотчитане на спецификите на фактическите състави по чл.646, ал.1 ТЗ, които не са преферентни, а почиват на съвършено различен модел на противоправността – на нарушаването на „установения в производството ред“. В тази връзка сочи, че въззивният съд е основал решението си на напълно неотносима практика на ВКС, постановена по чл.646, ал.2 ТЗ, а не по чл.646, ал.1 ТЗ. Излага съображения, че действията по чл.646, ал.1 ТЗ по дефиниция следват откриването на производството по несъстоятелност и поради това могат да бъдат извършени не само от длъжника, но и от синдика, както и от съдебен изпълнител, тъй като целта на разпоредбата е защитата на „установения в производството (по несъстоятелност) ред“. Поддържа, че разпоредбата на чл.646, ал.1, т.3 ТЗ трудно може да бъде практически приложена за „сделки“, извършени от длъжника, защото евентуалната нищожност или относителна непротивопоставимост на тези сделки би следвала от други общи разпоредби на действащото право, а не от специалната уредба на ТЗ. С оглед на това счита, че действителното приложно поле на чл.646, ал.1, т.3 ТЗ не са действията, извършени от длъжника, а действията на синдика и на съдебните изпълнители, които са извършени в противоречие с установения в производството ред и които не могат да бъдат атакувани чрез други правни способи, освен чрез този специален иск. Поддържа, че при следващите от чл.435 ГПК /редакция ДВ бр.86 от 2017г./ ограничения на действията на съдебния изпълнител, които длъжникът може да обжалва, разпоредбата на чл.646, ал.1, т.3 се явява единствената защита на кредиторите на несъстоятелността срещу незаконосъобразното и противоречащо на императивните правила на Част ІV на ТЗ индивидуално принудително изпълнение. Сочи, че такова становище се застъпва и в най-новата правна литература. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. За да бъде уважен искът по чл.646, ал.1, т.3 ТЗ следва ли атакуваното правно действие задължително да е извършено от длъжника или тази легална разпоредба обхваща и други извършени „не по установения в производството ред“ правни действия, вкл. действия на синдика и на съдебни изпълнители?

2. За да бъде уважен искът по чл.646, ал.1, т.3 ТЗ, следва ли атакуваното правно действие задължително да представлява „сделка“ или използваният в посочената разпоредба правен термин „сделка“ следва да бъде тълкуван разширително (или корективно) и обхваща и други правни действия, вкл. издадени по реда на ГПК възлагателни постановления, чрез които се нарушава „установеният в производството /по несъстоятелност/ ред“?

Ответникът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че поставените два въпроса не покриват основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като приложението му е аргументирано с липсата на задължителна практика на ВКС, мнения на някои автори и общи разсъждения, които не почиват на фактите по спора. Сочи, че законовите разпоредби на чл.646, ал.1, т.3 и чл.621 ТЗ, чл.496, ал.3 ГПК и чл.8 ЗЗД са ясни, точни, пълни, непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване и че въззивният съд е дал тълкуване на правния термин „сделка“ съобразно изискванията на чл.46, ал.1 ЗНА. Поддържа, че по въпроса какво се разбира под „сделка“ в разпоредбата на чл.646, ал.1, т.3 ГПК е налице константна съдебна практика, като се позовава на определение № 841 от 06.11.2014г. по т.д. № 1623/2014г. на ВКС, ТР № 3 от 12.07.2005г. по т.д. № 3/2005г. на ОСГТК на ВКС, определение № 95 от 16.02.2017г. по т.д. № 2029/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 411 от 22.07.2015г. по ч.т.д. № 366/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 728 от 28.12.2018г. по ч.т.д. № 2768/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част за отхвърляне на иска по чл.646, ал.1, т.3 ТЗ за обявяване нищожността на постановления за възлагане на недвижими имоти по отношение на кредиторите на несъстоятелността на дружеството, е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на този иск. Посочил е, че искът по чл. 646 ал. 1 т. 3 от ТЗ е за прогласяване спрямо кредиторите на несъстоятелността нищожността на „сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността”, но в случая се претендира нищожност на постановления на съдебен изпълнител за възлагане на недвижими имоти, продадени в индивидуално принудително изпълнение, което не попада в хипотезата на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Позовал се е на непротиворечивата съдебната практика, според която атакуеми по чл. 646 от ТЗ са само действия, предприети от длъжника по доброволно погасяване на задължения и сключване на сделки с тази цел, но не и действия по принудителното изпълнение на задължения на длъжника (Определение № 898/23.11.2016 год. на ВКС по т. д. № 896/2016 год., I т. о., ТК; Определение № 102/09.02.2016 год. на ВКС по т. д. № 1630/2015 год., II т. о., ТК.; Решение № 58/07.08.2015 год. на ВКС по т. д. № 1388/2014 год., I т. о.), каквото действие/акт е и постановлението на съдебния изпълнител по чл. 496 от ГПК за възлагане на недвижим имот. Изложил е съображения, че нарушаването на установения в производството по несъстоятелност ред трябва да е извършено чрез действията, посочени в чл. 646, ал. 1 от ТЗ – чрез изпълнение на задължение, възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност (т. 1); чрез учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността (т. 2) или чрез сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността (т. 3), поради което е достигнал до извод, че, на първо място, следва да е налице действие, изразяващо се в извършено от длъжника изпълнение на задължение или сключване на сделка, а едва след това трябва да се преценява дали то противоречи или нарушава установения в производството по несъстоятелност ред. Счел е за необоснован акцента, който жалбоподателят поставя върху редакцията на чл. 647 от ТЗ, предвиждаща, че атакуемите действия и сделки следва да са извършени от длъжника, и липсата на такова изискване в чл. 646 от ТЗ, като е посочил, че изпълнението на задължението по т. 1 на нормата може да бъде извършено само от длъжника и само той (длъжникът) може да сключи сделка по смисъла на т. 2 и т. 3, защото правото или вещта, предмет на сделката, е от масата на несъстоятелността, т. е. е негова собственост.

Въззивният съд е изложил съображения, че постановлението за възлагане е акт на съдебния изпълнител, постановен в производството по принудително изпълнение, и каквото и тълкуване да бъде направено, то не може да бъде квалифицирано като сделка по смисъла на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, при така редактираната от законодателя разпоредба. Изтъкнал е, че в разпоредбата на чл. 646 от ТЗ са въведени предпоставките за предявяване на специалния установителен иск в рамките и за целите на производството по несъстоятелност на длъжника, поради което тя не може да бъде съпоставяна с разпоредбата на чл. 435 от ГПК, която регламентира процесуалните права на страните в изпълнителното производство да обжалват конкретни действия на съдебния изпълнител на изрично посочени основания. В тази връзка е добавил, че извършването на действия при спряно на основание чл. 638 от ТЗ изпълнително дело може да бъде основание за атакуване действията на съдебния изпълнител и/или за ангажиране на имуществената му отговорност по чл. 441 от ГПК, но не може да бъде аргумент за необосновано приложение на хипотезата на чл. 646, ал. 1, т. 3 от ГПК, т. е. да се приеме, че незаконосъобразното – според ищеца – действие на съдебния изпълнител, в случая постановление за възлагане, представлява сделка, чиято нищожност може да бъде прогласена чрез специалния установителен иск.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

С оглед мотивите на въззивния съд настоящият състав намира за обуславящ изхода на делото поставения от касатора втори въпрос. Първият въпрос, отнасящ се до преценката дали хипотезата на чл.646, ал.1, т.3 ТЗ се отнася и до правни действия, извършени от синдика и съдебни изпълнители, макар да е обсъждан от въззивния съд, е разрешен в контекста на решаващия му извод, че посочената разпоредба намира приложение само по отношение на сделки, но не и по отношение на акт на съдебния изпълнител, който няма характера на сделка. Спрямо посочения въпрос, макар да е налице общият критерий на чл.280, ал.1 ГПК, отсъства допълнителният критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай разпоредбата на чл.646, ал.1, т.3 ГПК е пълна и ясна и не поражда съмнения, че предмет на уредения с нея установителен иск е сделка. Според мотивите на т.1 на ТР № 3 от 12.07.2005г. по тълк.д. № 3/2005г. на ОСГТК на ВКС актовете на съдия-изпълнителя са властнически волеизявления, израз на предоставеното му държавно правомощие, чиято цел е да предизвика задължителни за правните субекти последици. Съгласно правната теория и трайната практика на ВКС /напр. определение № 841 от 06.11.2014г. по т.д. № 1623/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 728 от 28.12.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2768/2018 г., ТК, II т. о./, от която въззивният съд не се е отклонил, възлагателното постановление на съдебния изпълнител няма правната характеристика на договор за продажба, а е акт на орган на принудителното изпълнение, който действа не като равнопоставен на купувача участник в гражданския оборот, а като орган на принудително изпълнение, прехвърлящ собствеността на имота на длъжника независимо от неговата воля. Поради това, доколкото разпоредбата на чл. 646, ал.1, т.3 ТЗ е пълна, ясна и непротиворечива и по прилагането й не е създадена съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като липсва такова искане и не са ангажирани доказателства за направени разноски в касационната инстанция. На основание чл.649, ал.6 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за настоящото произвоство в размер на 30 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,