Определение № 459 от 10.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2015/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

I. С въззивно решение Варненски окръжен съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил до размер на 14000 лв. предявения от М. А. срещу В. Б. иск по чл. 155, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 15500 лв., заплатена от ищеца като ипотекарен длъжник за погасяване на задължение на ответника към трето лице по сключен между последните договор за банков за кредит – поради прихващане с насрещно вземане на ответника, представляващо обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница по договор за заем, присъдена с влязло в сила решение.

След частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил за разликата над 20600.43 лв. предявения от И. А. срещу В. Б. иск по чл. 155, ал. 2 ЗЗД, основан на същите факти, поради прихващане с насрещно вземане на ответника, представляващо съдебни разноски, присъдени с влязло в сила съдебно решение.

Срещу решението са подадени жалби и от двете страни, с оплаквания за недопустимост и неправилност и искания за обезсилването, респ. отмяната му.

Ответникът оспорва жалбата на ищците, последните не изразяват становище по жалбата на ответника.

II. 1. В исковата молба ищците са изложили твърдения, че ответникът сключил с третото лице „Алианц Банк България“ АД договор от 13.03.2012 г. за кредит за сумата 160000 лв. Задълженията на ответника ищците обезпечили със свой съсобствен недвижим имот. Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2015/2019 г., стр. 10/10

През посочени периоди през 2016-2017 г. ищците заплатили на банката за погасяване на задълженията на ответника по този договор за кредит сумите 15500 лв. (ищецът А.) и 23513.50 лв. (ищецът А.).

С тези твърдения са обосновали исканията си за осъждане на ответника да им заплати посочените суми, заедно със законната лихва.

2. Ответникът е оспорил исковете.

Възразил е, че процесният кредит бил изтеглен за нуждите на ищеца А., но доколкото към март 2012 г. кредитната й репутация била влошена предвид наличието на просрочени задължения по сключен през 2008 г. между нея и същата банка договор за кредит, за ищеца било невъзможно да получи нов кредит. Поради това предложила на ответника да кандидатства за отпускане на кредита от свое име, но за нейна сметка.

Тези обстоятелства ответникът в отговора на исковата молба е квалифицирал от една страна абсолютна персонална симулация, в противоречие с което обаче изрично е подчертал, че не възразява за привидност, тъй като банката не е участвала в споразумение, с което ответникът да бъде поставен на мястото на ищеца като страна по кредита, от друга страна е квалифицирал като „скрито пълномощие“, съгласно което е сключил договора по поръчка и за сметка на ищеца като неин косвен представител.

С тези фактически и правни твърдения ответникът е обосновал тезата, че не е налице материалноправната предпоставка по чл. 155, ал. 2 ЗЗД – да е обезпечено чуждо задължение – доколкото ищецът е обезпечила собственото си задължение към банката, поради което искът й е недопустим, а искът на другия ищец е недопустим поради липса на интерес, доколкото извършените от него плащания го суброгират в правата на банката срещу другия ищец като действителен кредитополучател.

Оспорил е исковете и с възражения за недоказаност на твърдените от ищците плащания.

Предявил е и евентуални възражения за прихващане на претендираното от ищеца А. вземане със свои насрещни вземания:

• вземане за 16095.14 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва от падежа до предявяване на иска – върху главница по договор за заем, присъдена с решение по гр. д. № 1195/2016 г. на ОС-Варна;

• вземане, неконкретизирано по размер, но присъдено със същото съдебно решение като законна лихва върху същата главница от деня на предявяване на иска по това дело;

• вземане в размер на 47521 лв., представляващо главницата по договор за заем, присъдена със същото съдебно решение.

Във въззивното производство ответникът е предявил и допълнително възражение за прихващане срещу вземането на ответника А. със свое вземане за съдебни разноски в размер на 2431.07 лв., присъдени с влязло в сила решение по гр. д. № 1796/2017 г. на Варненски окръжен съд.

III. 1. Въззивният съд е приел за установени безспорните между страните обстоятелства, че на 13.03.2012 г. ответникът е сключил с третото лице „Алианц Банк България“ АД договор за банков кредит за сумата 160000 лв. За обезпечаване на кредита била учредена договорна ипотека върху имоти, съсобствени на ищците. Впоследствие през 2016 г. и 2017 г. между ищеца А. и банката били сключени споразумения, с които ищецът се задължила да заплаща съответните ежемесечни вноски по процесния кредит, както и по предходен сключен от нея договор за кредит от 2008 г., като било предвидено, че с постъпилите суми ще бъдат частично погасявани задължени и по двата кредита.

Въз основа на събраните писмени доказателства и експертни заключения въззивният съд е приел за установено, че в периода 30.08.2016 г. - 19.09.2017 г. ищецът А. е извършила плащания по процесния кредит в общ размер 14000 лв., а ищецът А. за периода 11.02.2011 г. - 19.09.2017 г. - общо 23013.50 лв.

Във връзка с основния спорен въпрос относно отношенията между ответника и ищеца А. по повод процесния договор за кредит въззивният съд е приел, че между страните е било водено предходно исково производство по гр. д. 1195/2016 г. с предмет вземане на ответника Б. срещу ищеца А. в размер на 140000 лв. по договор за заем и предявено с възражение за прихващане насрещно вземане на ищеца А. за заплатени от нея до 05.08.2016 г. като ипотекарен длъжник суми за погасяване на задълженията на ответника Б. по същия договор за банков кредит от 2012 г.

Приел е освен това, че в настоящото производство не е представен документ, който да може да се характеризира като „обратно писмо“ за пълно доказване на твърдяната симулация, нито да са представени документи, от които да може да се заключи, че симулацията е вероятно основателна и които да преодолеят забраната за допускане на свидетелски показания.

При липсата на преки доказателства съдът е приел, че ангажираните от ответника доказателства в подкрепа на възражението му за привидност са косвени и дори ценени в своята съвкупност не водят до безспорен извод за наличие на твърдяната персонална симулация. Във връзка с последното съдът е посочил, че лошата кредитна репутация на ищеца А., дори и да се приеме за установена въпреки липсата на категорично заключение на счетоводната експертиза в тази насока създава само житейска вероятност в подкрепа на възражението на ответника, същото и относно факта на близките им отношения. Посочил е, че обстоятелството, че предимно ищецът е заплащала погасителните вноски би могъл да се задължи както на качеството й на ипотекарен длъжник, така и на близките им отношения и няма причина да се приеме друго основание на извършените плащания.

2. Крайния извод за съществуване на вземанията, предмет на предявените искове, въззивният съд е обосновал с правните съображения, че в качеството си на ипотекарни длъжници ищците имат правото да получат от ответника сумите, които са заплатили за погасяване на поетите от последния задължения по договора за банков кредит - 14000 лв. за ищеца А. и 23013.50 лв. за ищеца А..

Възражението на ответника за „симулативност“ по отношение на ищеца А. съдът е намерил за неоснователно, като е приел, че след като с решението по гр. д. № 1195/2016 г. по повод предявеното от ищеца А. (ответник в предходното производство) възражение за прихващане със сила на пресъдено нещо е установено е установено нейно насрещно вземане за заплатени като ипотекарен длъжник по същия договор за кредит суми за по-ранен период, то е преклудирана възможността в отношенията между тези страни ответникът да противопоставя възражение за нищожност на договора. По отношение на ищеца А. съдът, като е съобразил неучастието му в производството по гр. д. № 1195/2016 г., е намерил възражението за „симулативност“ за неоснователно предвид обоснования от фактическа страна извод за недоказаност.

По отношение на предявените от ответника възражения за прихващане срещу ищеца А. въззивният съд е намерил за основателно първото от тях. Приел е, че след като с влязлото в сила решение по гр. д. № 1195/2016 г. ищецът А. е осъдена да заплати на ответника главница по договор за заем, заедно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска, то ищецът дължи и законната лихва за периода от падежа на задължението 31.12.2014 г. до предявяването на иска. Макар и за този период вземането за законна лихва да не е било съдебно предявено, въззивният съд е приел, че след като размерът на главницата и падежът й са установени с влязло в сила решение, лихвата се дължи от падежа на вземането, като е приел за установен размер на вземането за периода от падежа до предявяването на иска 16119.94 лв., превишаващ заявения от ответника размер на насрещното вземане от 16095.14 лв. Приел е, че са налице условията за извършване на съдебно прихващане, поради което за сумата 14000 лв. предявеният от ищеца А. иск следва да се отхвърли като неоснователен.

По отношение на вземането на ищеца А. съдът е намерил предявения иск за частично основателен – до 20600.43 лв., като е отхвърлил същия за разликата до пълния предявен размер като погасен чрез прихващане въз основа на предявеното във въззивното производство възражение на ответника със съдебно установеното негово вземане за разноски в размер на 2431.07 лв.

IV.1. От страна на ищците въззивното решение е обжалвано относно уважените възражения за прихващане с искане след съответна отмяна на решението исковете да бъдат уважени.

1.1. За допускане на касационното обжалване се сочи основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, изразяваща се в това, че съдът е отхвърлил иска на основание извършеното съдебно прихващане, вместо да постанови отделни диспозитиви за установяване на вземането по иска и за извършване на прихващането, във връзка с което са формулирани два отделни въпроса.

1.2. По отношение на извършените от въззивния съд прихващания се поставя въпросът „Длъжен ли е съдът съобразно с диспозитивното начало да разгледа подредените в съотношение на евентуалност вземания по възражение за прихващане от страна на ответника или е свободен на преценява автономно кое от тях следва да разгледа първо?“.

Значението на въпроса се обосновава с твърдението, че въззивният съд е уважил второто по ред възражение на ответника, без да отхвърли първото или поне да изложи мотиви защо не се произнася по него. Поддържа се противоречие с цитирана практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

1.3. Също във връзка с насрещното вземане, предмет на уваженото възражение за прихващане, се поддържа противоречие на изводите на въззивния съд с установената с т. 18 от ТР № 1/2001 г. на ВКС-ОСГК практика в смисъл, че мотивите не са източник на сила на пресъдено нещо, по въпроса „Може ли съдът да приема констатациите към мотиви на влязло в сила съдебно решение за установени в друго производство факти или е недопустимо констатациите на съда по едно дело, съдържащи се в мотивите към дадено съдебно решение, да се пренасят от там без други доказателства в друго производство?“. Значението на въпроса се обосновава с обстоятелството, че въззивният съд е приел за установено съществуването на вземането на ответника въз основа на представеното влязло в сила решение, което обаче няма за предмет такова вземане, а единствено претенция за заплащане на част от главницата по заема, заедно със законна лихва от деня на предявяване на иска.

1.4. Поставя се и въпросът как следва да се присъдят съдебните разноски при извършено съдебно прихващане – изцяло в полза на ответника, чието възражение за прихващане е уважено или в зависимост от стойността на двете насрещни вземания. Въпросът е формулиран във връзка с извода на въззивния съд, че ищецът А. няма право на разноски предвид цялостното отхвърляне на предявения от нея иск, а разноските в полза на ищеца А. следва да се определят на база уважената част от иска му.

Във връзка с този въпрос се поддържа противоречие на извода на въззивния съд с посочена практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че този въпрос е от значение за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за чието обосноваване ищците аргументират тезата, че при уважено възражение за прихващане до размера на самото прихващане разноските на насрещните страни, съответни на прихващането, следва да се компенсират въз основа на доказания техен размер.

2.1. По жалбата на ответника допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като се поддържа, че за част от претендираните суми липсват данни да са били плащани от ищците, респ. да са били отнесени за погасяване на дълга по процесния договор за кредит, доколкото такива не са отразени в представеното писмено доказателство – писмо от банката-кредитор.

2.2. Въвежда се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с посочена практика на ВКС относно пределите на силата на пресъдено нещо на изводите на въззивния съд относно преклузията на възражението за симулативност на договора.

2.2. Поставя се и въпрос за допустимостта на средствата за доказване на симулация при липса на обратно писмо във връзка с цитирания в жалбата извод на въззивния съд, че привидност на сделка се установява посредством пълен обратен документ или въз основа на начало на писмено доказателство, като се поддържа противоречие с цитирана практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в смисъл, че е възможно симулация да бъде доказана и само с косвени доказателства.

2.3. Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и въпросът за процесуалното задължение на съда да постанови решението си при обсъждане и съобразяване на всички доказателства и доводи на страните като разрешен в противоречие с посочена практика на ВКС. Значението му се обосновава с твърденията, че въззивният съд е обосновал извода си за недоказаност, без да обсъди лошата кредитна репутация на ищеца А. към момента на сключване на договора за банков кредит, предоставените й пълни правомощия да го представлява пред банката по повод договора за кредит, въз основа на които същата незабавно е изтеглила сумата 60000 лв. за сметка на отпуснатия кредит, обезпечаването на кредита с имот на ищците, вместо с имот на ответника, факта, че още от самото начало ищецът е заплащала погасителните вноски по кредита.

Значението на същия въпрос се обосновава и с несъобразяването на въззивния съд с експертното заключение, според което не е ясно как общо правените вноски от страна на ищеца са били разпределяни по двата кредита, като се поддържа, че съдът се е позовал само на писмо на банката-кредитор, без да кредитира заключението на вещото лице.

V. По жалбата на ответника.

1. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а от съдържанието на доказателства по делото, което предполага проверка на правилността на въззивното решение по същество извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

2. Въпросът относно пределите на силата на пресъдено нещо не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Макар и с такива съображения въззивният съд да е мотивирал крайния извод за неоснователност на възражението във връзка с иска на ищеца А., разглеждайки иска на другия ищец съдът е изложил и съображения за недоказаност на възражението, които са изцяло приложими и към иска на ищеца А.. От тази гледна точка въпросът не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

3. Поставеният въпрос за възможните средства за доказване на симулация също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на правните изводи на въззивния съд. Като е посочил, че симулация по принцип се доказва с обратно писмо или със свидетелски показания при условията на начало на писмено доказателство, съдът не е отрекъл възможността за установяване на симулация и косвено – въз основа на други факти според особеностите на конкретния случай, които в съвкупността си да разкриват постигнатото от страните по сделката съглашение за симулативността й. Напротив, съдът по-нататък е обсъдил и изтъкнатите като косвени доказателства факти и въз основа на анализа им е стигнал до извода за недоказаност на твърдяното от ответника съглашение.

4. Несъответстващ на изводите на въззивния съд е и последният въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Въззивният съд е обсъдил посочените като установяващи симулацията факти и, както се посочи по-горе, въз основа на анализа им е стигнал до извода за недоказаност на твърдяната симулативност. Правилността на тези фактически изводи на въззивния съд като въпрос по съществото на спора не подлежи на проверка в настоящата фаза на касационното производство.

VI. По жалбата на ищците.

1. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл точно по предявените искове и възражения за прихващане, като при ясно изразената в диспозитива на решението воля на съда използваният подход за отхвърляне на исковете поради прихващане, вместо отделни постановления за установяване на вземанията и за извършване на прихващането, не обуславя недопустимост.

2. Поставеният въпрос относно поредността на произнасяне на въззивния съд относно възраженията за прихващане не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на решението – въззивният съд не е извършил прихващането с второто по ред вземане на ответника, а с първото съгласно поредността в исковата молба вземане за законна лихва от падежа на главницата до предявяването на иска, което вземане не е било предявено в производството по гр. д. № 1195/2016 г.

3. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и следващият въпрос, формулиран в аспекта на предметните предели на силата на пресъдено нещо. За да приеме за установен падежа на главното задължение, от значение за възникването и размера на активното вземане по възражението за прихващане, въззивният съд се е позовал на решението по гр. д. № 1195/2016 г.

Следва обаче да се съобрази, че относно уговорения падеж на главното задължение по сключения между страните договор за заем 31.12.2014 г. (от значение за началния момент на забавата на ищеца и съответно за размера на насрещното вземане на ответника, предмет на уваженото възражение за прихващане) спор между страните не е налице – с оглед изразеното в първото заседание становище на пълномощника на ищеца, съгласно което не е оспорено наличието на уговорка в този смисъл, а е предявено възражение, че между страните е било допълнително уговорена възможност за плащане до една година по-късно в случай на материални затруднения на ищеца. С оглед липсата на спор относно наличието на така уговорен падеж въпросът за начина на установяването му (дали по отношение на факта на падежа е формирана или не сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по предходното дело между страните) не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

VII. 1. По горните съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

2. Следва да се отбележи, че предвид недопустимостта на самостоятелното обжалване на решението в частта за разноските изложените в жалбата на ищците и изложението по чл. 280 ГПК оплаквания и доводи по въпроса за разноските във въззивното производство следва да бъдат квалифицирани като молба за изменение по чл. 248 ГПК, по която следва да се произнесе въззивният съд.

3. Доколкото касационно обжалване не се допуска, всяка от страните следва да понесе направените разноски за държавна такса.

Освен това ответникът претендира и за разноски в размер на 2000 лв. адвокатско възнаграждение, което, видно от представения договор за правна помощ, е уговорено не само за изготвянето на отговор на касационната жалба на ищците, но и за защита в касационното производство, следователно и по подадената от ответника жалба. Поради това и предвид еднаквия обжалваем интерес и по двете жалби на ответника следва да се присъдят разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 1000 лв.

С тези мотиви съдът