Определение № 826 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2331/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. против решение № 2442 от 21.4.2020 г., постановено по в.гр.д. № 3590 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 3.12.2018 г. по гр. д. № 20200 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, III ГО, 128 състав, за отхвърляне на предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София искове с правно основание чл.71, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. за установяване на извършена от ответната дирекция дискриминация на основата на признака „лично положение“ за периода от 14.04.2014 г. до 12.03.2018 г., тъй като не е осигурявала на ищеца физически достъп до библиотеката на затвора, както за осъждането на дирекцията да преустанови това поведение. Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основаниe за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК по въпроса дали може да се приеме, че са налице сравними сходни обстоятелства, когато се сравняват лишени от свобода в отделните затвори на територията на Република България. Позовава се и на очевидна неправилност на решението, обусловена от наличие на явна необоснованост, довела до постановяване на неправилен съдебен акт при прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, както е прието в определения № 97 от 30.01.2018 г. по ч.т.д. № 221/2018 г. на ІІ ТО и № 127 от 16.03.2018 г. по ч.гр.д. № 866/2018 г.на ІV ГО на ВКС. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Касаторът е изложил в исковата молба, че считано от 14.04.2014 г. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик. За периода от 14.04.2014 г. до 12.03.2018 г. е бил лишен от възможността да посещава библиотеката на затвора, за да си избира книги за четене. В затворите в Стара Загора, Пловдив и София такава възможност за затворниците съществува. Ето защо е заявил, че спрямо него е извършена дискриминация на основата на признака „лично положение” и е поискал нарушението да бъде установено и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да бъде осъдена да го преустанови. В отговора на исковата молба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията е оспорила предявените искове с твърдението, че не се доказва наличието на признак по чл.4 от ЗЗДискр., който да е обусловил различното третиране на ищеца. Софийският районен съд е приел, че ищецът не е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите осъдени лица, изтърпяващи наказанията „доживотен затвор без замяна“ и „доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик, поради което е отхвърлил исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за защита от дискриминация. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение. Посочил е, че по-неблагоприятното третиране или поставяне в по-неблагоприятно положение е обусловено от нарушаване на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., на установени правила, предвиждащи права и свободи, поради което по–неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или в друг закон признаци и не представлява дискриминация по признак „лично положение“/ в този смисъл-решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на IV ГО на ВКС/. След анализ на разпоредбите на чл. 75 от ЗИНЗС/Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража/, чл. 197 ЗИНЗС, чл. 213 и чл. 214 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС въззивният съд е приел, че по отношение на затворниците с наложено наказание „доживотен затвор“ законодателят е въвел различен и по-ограничителен режим в сравнение със затворниците, изтърпяващи по-леко наказание. Ограничаването на придвижването на ищеца заради изтърпяване на наказанието му в отделно крило на затвора и поради местоположението на библиотеката на друго място води до извода, че липсата на възможност да посещава библиотеката не е проява на дискриминационно отношение нито към него, нито към останалите затворници, които изтърпяват същото наказание, а обективна последица от изпълнението на това наказание. Ето защо въззивният съд е констатирал, че не е налице неравно третиране спрямо ищеца поради факта, че в други затвори пряк достъп до библиотека е позволен на затворници със същото наказание. Заключил е, че неосигуряването на достъп до такива посещения, предвид вече разяснените особености при режима на изтърпяване на наказанието „доживотен затвор“, не е противоправен резултат от дейността на дирекцията и не се установява тази отлика в достъпа до библиотечния фонд на затвора да е в резултат от притежаван от ищеца признак по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация. Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, които водят до явна необоснованост, както твърди касаторът. Не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание касационно обжалване не може да се допусне. Формулираният от касатора въпрос е от съществено значение за изхода на спора, тъй като той е обосновал дискриминационното отношение към него с обстоятелството, че в други затвори в страната затворниците със същата присъда имат достъп до библиотеката. Въззивният съд е приел обаче, че сравнението на условията трябва да се ограничи само до затворниците с доживотна присъда в същия затвор. Даденият от въззивния съд отговор на този въпрос съответства на практиката на ВКС. Според тази практика наличието на сравними сходни обстоятелства следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. В подобно идентично или сходно положение с ищеца не са лицата, които изтърпяват наказание "лишаване от свобода" в същия или друг затвор в страната, нито лицата, изтърпяващи "доживотен затвор" в друг затвор. Ищецът не може да бъде сравняван с изтърпяващите срочното наказание "лишаване от свобода", тъй като той изтърпява друг вид наказание - една от формите на "доживотен затвор", което наказание съгласно чл. 197, ал. 1 ЗИНЗС се изпълнява в отделни затвори или в обособени зони към други затвори, в които по принцип осъдените следва да стоят в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана /чл. 71, ал. 3 ЗИНЗС/, т. е. законодателят е предвидил различни условия, при които се изтърпява това наказание в сравнение с условията, при които се изтърпява наказанието лишаване от свобода за определен срок. Същевременно, не е налице сходство в положението и между ищеца и изтърпяващите наказания /включително и доживотен затвор/ в другите затвори на страната. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства - различното местоположение в страната, обуславящо и разлика в климатичните условия, различната архитектура на сградите, строени в различни периоди, предопределяща и разлика в пространственото разпределение на помещенията в тях, различният брой обитатели на затворите и т. н., като всичко това обуславя значителни разлики в битовите условия в отделните затвори. Ето защо не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при "сравними сходни обстоятелства" с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни "сравними сходни обстоятелства" ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание /доживотен затвор/ в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. В този смисъл са определение.№ 291 от 27.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6840/2013 г. на IV ГО на ВКС, решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр.д № 777/2011 г. на ІV ГО, определение № 548 от 22.07.2020 г. по гр.д. № 1240/2020 г. на ІV ГО, определение № 580 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 514/2020 г. на III ГО, определение № 424 от 31.05.2019 г. по гр. д. № 919/ 2019 г. на ІІІ ГО и много други. Следователно разрешението на въззивния съд на поставения от касатора въпрос е в съзвучие с трайната практика на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение