Определение № 60192 от 04.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2126/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „РС Международни превози“ ООД срещу решение №544 от 04.03.2020 г. по в.т.д.№3996/2019 г. на САС. С обжалваното решение след частична отмяна на решение №605 от 01.04.2019 г. по т.д.№111/2014 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от „РС Международни превози“ ООД срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ иск за сумата от 9 600 евро, изплатено обезщетение за стойността на опожарено хладилно ремарке, скачено към седлови влекач, марка Рено, модел Премиум АЕ, с рег.№Н9785АХ, във връзка с инцидент от 17.01.2013 г./18.01.2013 г., по застрахователна полица №340120200R00566, ведно със законната лихва от 16.01.2014 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решение №605 от 01.04.2019 г. по т.д.№111/2014 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от „РС Международни превози“ ООД срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ искове за сумата от 14 258 евро, изплатено обезщетение за стойността на стока, натоварена на опожарено хладилно ремарке, скачено към седлови влекач, марка Рено, Модел Премиум АЕ, с рег.№Н9785АХ, във връзка с инцидент от 17.01.2013 г./18.01.2013 г., по застрахователна полица №340120200R00566 и за сумата от 2 750 евро, представляваща разходи за престой на паркинг на същото опожарено хладилно ремарке, за периода 18.01.2013г. - 05.02.2013г., на основание застрахователна полица №3440120200R00566, както и евентуален иск за сумата от 2 750 евро – разходи за престой на паркинг на същото опожарено хладилно ремарке, представляваща причинени вреди от действия на служители на ответника. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните. 2. Допустимо ли е въззивният съд да основава изводите си на факти, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните. 3. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведени своевременно от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба. 4. Допустимо ли е съдът да отхвърли иск установен в своето основание, но недоказан по размер. 5. Задължен ли е въззивният съд служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. 6. Поглъща ли „липсата“ по смисъла на чл.17, т.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен транспорт и кражбата на товара и отговорността на превозвача по Конвенцията покрива ли и вреди по товара от деликт. 7. Какви са обективните предели на отговорността на превозвача по Конвенцията. 8. Допустимо ли е с ОУ по застраховка „Отговорност на превозвача“ да се ограничава отговорността на превозвача по Конвенцията в полза на застрахователя. Спрямо въпроси от първи до пети вкл. се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение №605 от 01.04.2019 г. по т.д.№111/2014 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от „РС Международни превози“ ООД срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ иск за сумата от 9 600 евро, изплатено обезщетение за стойността на опожарено хладилно ремарке, скачено към седлови влекач, марка Рено, модел Премиум АЕ, с рег.№Н9785АХ, във връзка с инцидент от 17.01.2013 г./18.01.2013 г., по застрахователна полица №340120200R00566, ведно със законната лихва от 16.01.2014 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решение №605 от 01.04.2019 г. по т.д.№111/2014 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от „РС Международни превози“ ООД срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ иск за сумата от 2 750 евро, представляваща разходи за престой на паркинг на същото опожарено хладилно ремарке, за периода 18.01.2013г. - 05.02.2013г., на основание застрахователна полица №3440120200R00566, е недопустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, тъй като в случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, от ГПК /претендират се права, произтичащи от сключена между търговци абсолютна търговска сделка/, респективно делото е търговско, а размерът на цената на посочените искове /съответно 9 600 евро и 2 750 евро/ е под 20 000 лв., поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд, обсъждайки приетите по делото доказателства, вкл. приложения снимков материал е установил, че влекачът на процесното ремарке е изцяло опожарен, а по ремаркето има следи от опушване в предната лява част, които вероятно са причинени от пожара, но в задната му част няма видими следи от пожар, натоварени са сандъци или кашони, които стигат почти до тавана, но също няма видими следи от пожар върху товара. Посочил е, че ищецът твърди, че стоката е погинала/липсваща, но не е установил каква част е повредена и каква част е липсваща, респективно не е доказал пълна или частична повреда на товара, нито неговата пълна или частична липса, нито неговото опожаряване. В този смисъл е достигнал до извод, че предявеният иск главница в размер на 14 258 евро, за изплатено обезщетение от застрахования превозвач за липсваща/погинала стока при превоза е недоказан и следва да се отхвърли като неоснователен само на това основание, още повече, че от волеизявлението на ищеца във фактура от 30.01.2013 г. /л. 252/, се установява, че застрахованият е поел задължение да заплати стойността на открадната стока, а не на повредена или липсваща такава, което означава, че застрахованият е поел задължение да изплати вреди причинени за откраднатата стока, а не за липсваща или повредена такава. Изложил е съображения, че се установява, че стоката е била открадната, което не е покрит застрахователен риск, а и от представения от ищеца електронен документ е видно, че процесното превозно средство е било отвлечено от шофьора му, за което е била уведомена полицията на Франция и Белгия на 17.01.2013 г., а на 18.01.2013г. кражбата е била докладвана и в МВР Шумен, следователно превозната композиция е била отвлечена в следствие на виновни действия на служител на ищеца, което е признание на неизгоден факт, на основание чл. 175 от ГПК /при основателност на исковата претенция, щеше да е налице изключен риск по т.2.12. от ОУ към застрахователния договор/. Посочил е, че в доказателствената тежест на застрахования е да установи при условията на пълно и главно доказване, кумулативното наличие на следните факти - указания дадени от застрахователя за предприемане на конкретни действия и реално извършването на разходи във връзка с тях, но ищецът не е доказал нито даването на указания, нито извършването на разходи, защото няма данни ищецът да е заплатил фактурите за репатриране и паркинг. В този смисъл е изразил становище, че неоснователен е и предявеният в условията на евентуалност иск за вреди причинени от служители на застрахователя, защото не е доказан първият кумулативен елемент от фактическия състав на чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД – наличието на вреда, а без вреда няма отговорност и искът следва да се отхвърли само на това основание. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираните от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК от четвърти до осми въпроси вкл., не са обусловили правната воля на съда. С четвърти въпрос се предпоставя невъзприето от въззивния съд становище, че исковете са установени в своето основание, но са недоказани по размер, а останалите въпроси, предвид предмета на делото, изобщо не са били обсъждани от въззивния съд /ищецът юридическо лице не е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, като предмет на делото е отговорността на застрахователя с оглед постигнатото в застрахователния договор съгласие, но не и обемът на отговорността на ищеца с оглед разпоредбите на Конвенцията за договора за международен автомобилен транспорт/. От друга страна при постановяване на решението в допустимата за обжалване част, въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, своевременно наведени от страните възражения /възражението на ответника за наличие на непокрит застрахователен риск „кражба“ по отношение на процесната стока, е направено още в отговора на исковата молба/. В този смисъл поставените в изложението първи, втори и трети въпроси не са решени в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Всъщност с тези въпроси по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,