Определение № 2455 от 31.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1087/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Лено „АД, [населено място] против решение №6246 от 14.11.2024г. по гр.д. №5064/22г. на Софийски градски съд. Ответникът по касационната жалба-П. М. Ц., лично и в качеството й на ЕТ „Поли инвест – П. Ц.„ [населено място], чрез пълномощника си – адв.Д. Т. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Цв. К. е направил оплаквания за неправилност на съдебният акт, поради неправилно прилагане на материалния закон по отношение на приетото от състава, че ищцата е потребител по смисъла на пар.13 ДР ЗПП в каквато връзка е поставил въпросите – 1/“Представлява ли едно лице „ потребител“ по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, когато е сключил договор за кредит в качеството си на едноличен търговец ?“2/“При преценка относно търговския характер на двустранна търговска сделка има ли значение продължителността на осъществяваната от едноличния търговец заемополучател търговска дейност?“ .По първия въпрос е изброена съдебна практика, обобщена от касатора като извод, че регистрацията на едно лице като едноличен търговец не водело до възникване на нов правен субект, нито до разделност на имуществото. Така е направен довод, че безспорно ответната страна в контекста на тази практика, действала за цели, които попадат в рамките на упражняваната от нея като ЕТ търговска дейност. По втория въпрос са посочени две решения на СЕС, от които касаторът е посочил изводите, че само договорите за задоволяване на лични нужди попадат в обхвата на разпоредбите, защитаващи потребителите и това, че невинаги продължителността на осъществяваната търговска дейност определя качеството „търговец“ на едно лице, тази дейност може да бъде и бъдеща, планирана, макар и неосъществена като последното не променяло нейния характер. Страната под надслов –„ Относно процесуалнопрваните въпроси, по които въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС“- е възпроизвел буквално част от касационната си жалба съдържаща оплаквания за неправилност на акта, поради твърдяни допуснати процесуални нарушения от възивната инстанция. Направен е извод, че поради това въззивният съд се бил произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса – „ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички допустими и относими към спорния предмет искания доводи и възражения на страните, в случай че те са релевирани своевременно в рамките на производството?“ Изброени и накратко обсъдени са решения на ВКС, в същия смисъл. В заключение е заявено, че това процесуално нарушение, във връзка с формулирания въпрос, се явявало основание „ по смисъла на чл.280, предл. второ и трето ГПК, обуславящо очевидна неправилност на въззивното решение“. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава приложно поле на касационно обжалване. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед тази дефинитивност на общото основание, първият поставен въпрос не е релевантен, като формулиран изцяло в контекста на защитната теза на касатора, а не свързан с решаващите изводи на състава, изложил подробни мотиви относно качеството на ищцата, свързано с това, че кредитът й е отпуснат като физическо лице, а не като едноличен търговец. За пълнота, макар липсата на общо основание да обосновава недопускане на решението до касационно обжалване по този въпрос, следва да се отбележи, че и изброената практика е ирелевантна, именно с оглед тези решаващи мотиви. Още повече, че при аналогична фактическа обстановка е налице константна практика на ВКС, която е изцяло в съответствие с приетото от състава и която именно обосновава в подобна на разглежданата хипотеза потребителското качество на регистрирания като едноличен търговец кредитополучател. Вторият поставен въпрос също е изцяло в контекста на защитната теза на касатора. Този извод се налага поради това, че съдът не е разглеждал търговския характер на сделката, а е направил извод именно за липса на каквато и да било търговска дейност т.е. липсват мотиви, свързани с продължителността на такава дейност, тъй като нейното осъществяване е отречено. Дори обаче да се приеме за релевантен този въпрос, то страната не обосновава извод за наличие на допълнителен критерий, тъй като цитираното решение на СЕС разглежда действително осъществявана търговска дейност в определен период, спряна към определен момент, но със съответното планиране и предприемане на действия за в бъдеще, докато в случая, съдът е разгледал с оглед установеното, това че изобщо не е осъществявана или планирана каквато и да било търговска дейност. Трайната практика на СЕС по приложение на Директива 93/13 ЕИО, изисква точно обратната преценка, с оглед признаване на потребителско качество на страна по такъв договор и същата е изцяло в съответствие с изводите на въззивния съд. Процесуалноправният въпрос, като относим към всяко съдебно производство, за да е релевантен, то страната следва да посочи конкретно кои правнорелевантни факти не е обсъдил съдът, кои са възраженията и доводите, които е пренебрегнал и как това се е отразило на постановения правен резултат. В случая, обаче, страната не е посочила такъв факт, нито възражение, нито довод, а е направила общо оплакване за това, че съдът не бил изпълнил тези свои задължения и не бил извършил самостоятелна преценка на установените факти, не бил изложил самостоятелни мотиви по възраженията на страната като отдал значение не на представената от тях практика, а само на тази, представена от противната страна. В останалата част на изложението не са развити доводи относими към производството по чл.288 ГПК, а е възпроизведено буквално съдържанието на касационната жалба относимо към оплакванията на страната за неправилност на изводите на състава, което е ирелевантно за поддържаното основание, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК и се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване.. Или, този въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът лаконично е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, с твърдение, че процесуалното нарушение във връзка с поставения процесуален въпрос обуславяло изводи за очевидна неправилност на акта. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, липсват доводи по очертаните хипотези, а препращането към доводи по основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обосновано с буквален препис на касационните оплаквания за неправилност на решението са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38,ал.1 ЗА и при този изход на спора на пълномощника на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените пред ВКС разноски- за осъщественото процесуално представителство в размер на 1500лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение