Определение № 2994 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 898/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Д. против решение № 1599/23.12.2022 г. по гр. д. № 1610/2022 г. на Апелативен съд - София, седми граждански състав.

Ответната страна М. С. И., със съгласието на своята майка Н. А. И. чрез адв. Й., е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице С. С. И. - помагач на ответника по иска, не е подало отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 121/16.03.2022 г. по гр. д. № 1327/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ е осъдено да заплати на М. С. И. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 10 000 лева, съставляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания, от ПТП, станало на

20.09.2017 г., около 17:30 ч., на км. 409 от ПП Е79, на паркинг в района на [населено място], [община], област Благоевград, заедно със законната лихва върху сумата от 13.12.2019 г. до изплащането й и в полза на адв. Й. е присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА).

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че е на

20.09.2017 г., около 17. 30 ч. в [населено място], област Благоевград МПС с рег. [рег.номер на МПС], марка „ВАЗ“, модел 21213, управляван от С. С. И., при движение на заден ход от паркинг излязъл на пътното платно и реализирал ПТП, при което е пострадала возещата се на предна дясна седалка негова дъщеря М. С. И.. Същата е била малолетна към датата на събитието, а механизма на произшествието е отваряне на предна дясна врата на автомобила и изпадане на пътника от него. В тази насока са кредитирани заключението на съдебно - автотехническата експертиза на в. л. инж. А., (изключва се вероятността - поради липсата на данни - детето да се е возило в предпазно столче или с колан, каквито обяснения дава бащата - водач на МПС), влязлото в сила наказателно постановление за ангажиране отговорността на виновния водач, епикриза от болницата, където е било настанено детето след инцидента, заключение на съдебномедицинската експертиза (на доктор С.). В обжалваното решение е прието, че виновният за ПТП водач e в кръга на лицата, чиято отговорност за причинени вследствие на ПТП вреди се покрива от застраховката „Гражданска отговорност“, сключена с ответното дружество. Установено е, че в резултат на ПТП пострадалата е получила мозъчно сътресение и леки контузии по главата, гръдния кош и гръбнака. Проведено й е било консервативно лечение с медикаменти. Болките и страданията, които е търпяла, са били със значителен и уверен интензитет първите 20 дни и са отзвучали, като не се очакват такива и за в бъдеще. Тяхната продължителност е била от 20 до 40 дни. Спрямо детето е проведено адекватно лечение и то не е губило съзнание. При горните факти исковата претенция е намерена за доказана в своето основание. При определяне размера на дължимата обезвреда на нематериалните вреди решаващият състав е съобразил, че към датата на ПТП пострадалата е била на 10 години, а причинените й телесни увреждания не са с голяма тежест; периодът на проведеното болнично консервативно лечение - от 5 дни; краткият възстановителен период от 20 дни, в който е търпяла по - силни болки и страдания; отсъствието от учебни занятия, липсата на остатъчни увреждания и наличието на пълно възстановяване. Втората съдебна инстанция е обсъдила и възражението на ответното дружество за съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат основано на доводи, че е била без поставени предпазни средства - обезопасителен колан или закрепено детско столче. Същото е намерено за неоснователно както поради липсата на данни по делото в тази насока, ангажирани от ответника, така и поради факта, че неползването на горните предпазни средства при пътуване с МПС на малолетно дете е резултат от противоправното поведение на водача на лекия автомобил (който е виновен и за настъпването на ПТП) - в случая родител на пострадалата. При позоваване на разрешенията, дадени с решение № 19 от 8.02.2017 г. по т. д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV г.

о., въззивният съд е приел, че неизпълнението на задълженията на водача на МПС, установени от закона при пътуване на деца (за задължително използване на системи за обезопасяване на деца - от пълния или непълния клас, в автомобили, оборудвани с такива), се явява част от цялостното му виновно противоправно поведение, довело до травмите на детето, поради което не може да се направи извод за негов принос за настъпване на вредоносния резултат. Ето защо е счетено, че справедливият паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага възлиза на 10 000 лв., които е присъдил на ищцата, ведно със законната лихва от 13.12.2019 г. до изплащането на сумата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните питания имат следното съдържание:

1. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по отношение на лицата, които не могат да съзнават и ръководят постъпките си и да действат разумно, в това число и малолетните лица?“;

2. „Съпричиняването, визирано в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективен характер ли има или следва да бъде установена вина на пострадалия, за да бъде приложена тази разпоредба?“;

3. „Може ли на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът да намали обезщетението за претърпени от малолетно лице неимуществени вреди, поради непоставянето на обезопасителен колан, когато отговорното лице за непоставянето на колана е самият делинквент?“;

4. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС № 17 от 18.11.1963 г. (по първото питане), Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС и решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.о. (по второто питане), ППВС № 17/1963 г. (по третото питане) и определение № 200 от 06.04.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на II т.о. (по петото питане).

Във връзка с поставените въпроси се твърди още, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите три от повдигнатите в изложението въпроси са обуславящи решаващите изводи на съда по обжалваното решение. По тях обаче не е налице специалната предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалването, доколкото не се установява твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. сочената задължителна такава. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че решаващият състав не е отчел съпричиняване от страна на ищцата, в качеството й на пътник в автомобила, която поради възрастта си не може да формира правно валидна воля, за настъпване на вредата. Даденото от въззивната инстанция разрешение по въпросите е съобразено с принципната постановка, че за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане когато самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая следва да се приложат разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД независимо от това, че такова лице не може да действа виновно - т. 7 ППВС 17/63 г. и решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на II т.о. на ВКС, на които се позовава касаторът. Съгласно установеното в практиката на ВКС разрешение (цитираното в обжалвания акт решение № 19 от 08.02.2017 г. по т. д. 50177/2016 г. на IV г. о., решение № 6 от 18.03.2021 г. по т. д. № 2722/2019 г. на II т. о. и решение № 44 от 23.06.2020 г. по т. д. № 1879/2019 г. на I т. о.) неизползването на предпазни средства - обезопасителен колан или закрепено към седалката на автомобила детско столче, е резултат на противоправното поведение на нарушилия разпоредбата на чл. 137в, ал. 2 ЗДвП водач (който е виновен и за настъпването на ПТП) и има значение само за причинените в резултат на бездействието на делинквента вреди, като обстоятелството, че делинквентът е и родител на пострадалия не може да доведе до извод за наличие на принос на последния за възникване или за увеличаване на вредите. Доколкото въззивното решение не противоречи на цитираната практика, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на жалбата по тези питания.

Относно четвъртото поставено питане липсват обосновани от страната предпоставки в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид текстът по т. 4.1.3 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т. е. с оглед твърдението, че постановеното въззивно решение е в противоречие с трайно установената практика на ВКС по въпроса относно съобразяване лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ като ориентир за социално-икономическите условия, спрямо които следва да бъде определен размерът на обезщетението). В обжалваното решение обаче не са излагани съображения и доводи относно значението на въпросните лимити при определяне размера на обезвредата за засегнати нематерилни блага. Ето защо, питането няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и не осъществява обща предпоставка за достъп до касация. Въпреки това следва да се посочи, че според последователната практика на ВКС застрахователните лимити са само индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което имат опосредено значение за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесуалноправният въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор също не може да обуслови допускане на касационното обжалване. В качеството си на инстанция по съществото на този спор, второинстанционният съд има задължения разписани в нормите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК. При постановяване на решението съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата, фактическите констатации и твърденията на страните, които са релевантни за спора и това следва от правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК. Несъмнено е, че в обхвата на произнасяне се включва обсъждането и отговор на релевираните от страните защитни доводи и възражения от значение за спорното право, вкл. и това за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай, въззивният съд, обратно на оплакванията в касационната жалба, е обсъдил възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и мотивирано е приел, че не може да счете наличие на принос у пострадалото дете за възникване на вредата. В обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, са обсъдени всички твърдения, доводи и възражения на страните в пределите очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пълно и всестранно са изследвани и установени релевантните по спора факти и обстоятелства, извършена е преценка за тяхното значение с оглед размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и обосновано е определено и присъдено то. Въззивният състав, в изпълнение на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., е посочил конкретно обстоятелствата, които е счел за релевантни за определяне обема на неимуществените вреди. Размерът на обезщетението е определен към момента на настъпване на вредите, т. е. съобразени са и конкретните икономически условя в страната, поради което липсата на изрични мотиви в този смисъл не обосновава неправилност на акта и не е основание за допускането му до касационен контрол. В качеството си на инстанция по съществото на спора съдът е постановил обжалваното решение като е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви - фактически и правни, при които е счел предявеният иск по чл. 432 КЗ за основателен и го е уважил до прецененият за справедлив размер. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения от втората инстанция анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, не обосновава достъп до касация, а е относимо към оплакванията за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на постановения съдебен акт. Те обаче са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Освен това, по питането се поддържа противоречие с определение № 200 от 06.04.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на ВКС, II т. о., което е постановено в производство по чл. 288 ГПК. Този съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, не осъществява специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не формира съдебна практика на ВКС (вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Не може да се допусне касационен контрол и във връзка с поддържаното допълнително основание - значението на питанията за точното приложение на закона и за развитието на правото. Наличието на формирана съдебна практика на ВКС по всички повдигнати въпроси, с която обжалваният въззивен акт е съобразен, изключва приложно поле на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, за пълнота на изложението ще следва да се изтъкне, че в случая касаторът не е съобразил изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с изискванията, поставени с указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на визираното селективно основание.

Неоснователно е и искането за достъп до касация поради сочената очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила - т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на делото в полза на адвокат - пълномощника на ответницата по жалба следва да се присъдят разноски за безплатно осъществяваната на страната услуга (правна помощ и съдействие) пред настоящата инстанция - при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Затова касаторът ще следва да заплати на адв. Г. Й. от САК, с адрес на упражняване на дейността в [населено място], [улица], ет.., ап.. сумата 1 200 лв. - адвокатско възнаграждение за оказаната в касационното производство безплатна адвокатска помощ и съдействие на ответната страна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Същото е определено при предпоставките на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.