Определение № 961 от 25.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2640/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Търговска банка Д“АД, [населено място] против решение №622 от 27.05.2024г. по гр.д. №2707/23г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба-Н. Г. Г., чрез пълномощника си – адв.Е. А. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Х. М. е поддържал основания по чл. 280,ал.1,т.1 и ал.2, предл 3-то ГПК, чийто текст е възпроизвел. Поставен е въпрос № 1 / „Допустимо ли е решение, постановено при нарушаване на абсолютна процесуална предпоставка?“. Страната е развила довод за недопустимост на съдебното решение, поради това, че ищцата не е установила правен интерес от иска. Този интерес касаторът е обвързал с считано от него за необходимо изискване за доказване от ищцата, че обезпечителната заповед „още е в сила или не“, както и това, че не били ангажирани доказателства дали „ обезпечителния запор се е превърнал в изпълнителен“. В тази връзка е сочено още и противоречие с решение на ВКС, общо третиращо основанията за недопустимост на съдебните актове. Поставен е въпросът –2/ „ Какво е времевото действие на запора, от кой момент и докога“.Сочено е противоречие с решение на ВКС. Поставен е въпрос № 3 „ Еднакви ли са последиците на изпълнителния и обезпечителен запор?“Направени са оплаквания за неправилност на решението и е сочено противоречие с решение на ВКС. Страната е поддържала и очевидна неправилност на решението, като е развила совите оплаквания за неправилност на акта. Други доводи не са развити. Касаторът е развил довод за недопустимост на съдебният акт, който се разглежда служебно от настоящия състав без да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Поради това и поставения въпрос, както и общата практика на ВКС, посочена от страната са без значение. За да обоснове разбирането си за недопустимост на постановеното от САС решение, касаторът е посочил, че ищцата е предявила недопустим иск, тъй като не била установила своят правен интерес от воденето му. Доводът е правно и фактически необоснован.Страната смесва различни понятия- като установяване на вредата и правен интерес от предявяване на иска. Правният интерес произтича от накърненото материално право, за което искът съставлява надлежна защита. Правният интерес се извежда единствено от исковата молба и следва да е налице при предявяване на иска. Представянето на доказателства, в какъвто смисъл са аргументите на касатора, който правно необосновано обвързва твърдението си за липса на правен интерес от исковете, с непредставяне на изброени от него доказателства / още повече, че обратното доказване - липсата на вреда- е в негова тежест / е ирелевантно за установяване наличието на правен интерес от търсената защита. Доказването на претенциите е онзи съвкупност от процесуални действия на участниците в процеса, насочена да установи спорните факти, поради което е относима към основателността на иска, а не към неговата допустимост, както неправилно счита страната. В случая правният интерес от исковете е обоснован още с исковата молба – ищцата твърди свое накърнено от ответника материално право -по отношение на нея служители на ответната банка са осъществили деликтно поведение като в нарушение на императивни законови разпоредби не са изпълнили забраната да предават запорирани в нейна полза суми и по този начин са предотвратили очаквано изпълнение на задължение от работодателя на нейния наследодател. Вредата също е посочена – както самият касатор поддържа в изложението си – представен е изпълнителен титул на базата на представено осъдително решение, което подлежи на изпълнение. Следователно обосновано още в исковата молба е увреждането й, както и накърняване на интереса й, поради което и искът е допустим, а постановеното решение допустим съдебен акт. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че вторият въпрос не е релевантен, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на състава, приел, че запорът е наложен с получаването му от третото задължено лице, а вътрешните разпореждания – т.е. кога той ще бъде отразен в регистъра на банката е ирелевантно. Съставът не е обсъждал действието по време на запора, а само е съобразил установения факт, че след налагането му, считано от получаването му от банката/ извод произтичащ и от императивна законова норма/ е осъществен процесният деликт. Липсва и обоснованост на соченото противоречие, тъй като решенията на ВКС са изцяло в съответствие с изводите на въззивния съд. Третият въпрос не е релевантен, тъй като се основава на невярна интерпретация на мотивите на състава. Въззивният съд е приел, че правните последици на мярката не зависят от вида на производството, в което същата е наложена. Освен това по делото не е било спорно че ищцата е предявила иск и е разполагала към момента на съдебният акт с годно изпълнително основание. Тези обстоятелства, обаче са ирелевантни спрямо предявения иск, а оттам и спрямо решаващите мотиви на състава, който третира други факти и обстоятелства, свързани с непозволеното увреждане, което е търпяла ищцата от неправомерното поведение на служители на банката и ангажирането поради това на нейната гаранционно обезпечителна отговорност. Ако е считал, че не са налице вреди от тези неправомерни действия, именно касатора е следвало да го докаже, тъй като ищцата е доказала настъпилата за нея вреда. В тази връзка и сочените съдебни актове са изцяло в съответствие с изводите на състава. Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, с оплакване за неправилност на акта поради това, че въззивният съд неправилно приел, че банката е нарушила закона, въпреки, че била вписала запора на същата дата, необосновано приел претенцията за основателна, произнесъл се без мотиви, развити са съображения и за необоснованост по отношение на иска за неимуществени вреди. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност, изцяло развити в контекста на защитната теза на страната / интерпретирана и във връзка с другите обсъдени по-горе основания/, без да се държи сметка за обективно установените по спора факти и мотивите на състава са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение