Определение № 4562 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5848/16.06.2025 година, подадена по пощата на 13.06.2025 година, от Д. И. С., против решение № 89/12.05.2025 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 507/2024 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 292/09.12.2024 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 222/2023 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. С. против Прокуратурата на Република България за сумата от 42 000.00 лева (разликата между пълния размер на претендираното обезщетение от 50 000.00 лева и уважения такъв от 8000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение във връзка с воденото срещу него наказателно производство по д. п. № 4БОП/2017 година по описа на СБОП-С., пр. пр. № 205/2017 година по описа на Специализираната прокуратура София, вх.№ 46/2021 година, пор. № 4/2021 година на Окръжна прокуратура С., прекратено с постановление на Окръжна прокуратура от 17.01.2022 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 17.01.2022 година до окончателното плащане. В подадената от Д. И. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 50 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Б. е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Д. И. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Д. И. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 14.05.2025 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5848/16.06.2025 година, подадена по пощата на 13.06.2025 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Б. е изложил съображения, че предявеният иск бил за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение, с правно основание чл. 2, ал. 1, т .3, пр. 2 от ЗОДОВ и цена 50 000.00 лева, съединен с акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за дължимите лихви от 17.01.2022 година, когато било прекратено наказателното производство, до окончателното изплащане. При отсъствието на въззивна жалба от страна на Прокуратурата на Република България, първоинстанционното решение в частта, в която било определено обезщетение в размер на 8000.00 лева било влязло в сила. От това следвал извода, че увреждането, за обезщетение на вредите от което бил предявен иска, било установено с влязло в сила решение между страните. По делото било установено, че на 04.07.2018 година Д. И. С. бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 от НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години. С постановление от 20.09.2020 година С. отново бил привлечен като обвиняем за същото престъпление, като му били повдигнали и обвинение по чл. 252, ал. 1 от НК. На 16.03.2018 година, в дома, автомобила и търговския обект на Д. И. С. в [населено място], било извършено претърсване и изземване, с предварително разрешение на съда, като след това С. бил задържан за срок от 24 часа, извършен личен обиск и отнет мобилният му телефон. След изтичане на този срок бил освободен, без наложена мярка за неотклонение. С постановление за привличане на обвиняем от 24.09.2020 година С. бил повторно привлечен като обвиняем за същото престъпление, като му било повдигнато и ново обвинение за престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК (лихварство), за това, че за времето от неустановена по делото дата в началото на 2018 година в [населено място], [община], област С., без съответното разрешение-лиценз, който се изисквал по силата на чл. 13, ал. 1, във връзка с чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, предоставял на различни физически лица парични суми срещу задължение да бъдат върнати получените в заем суми, заедно с лихва, за които получил значителни неправомерни доходи. За повдигнатото обвинение за престъпление се предвиждало наказание лишаване от свобода от три до пет години и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца. С постановление от 16.12.2020 година на Специализираната прокуратура било частично прекратено наказателното производство по отношение на повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, във връзка с ал. 2 от НК, а делото-изпратено по компетентност на Окръжна прокуратура С., за продължаване на разследването с оглед извършено престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК. С постановление от 17.01.2022 година на прокурор от Окръжна прокуратура С., на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, наказателното производство, по отношение на Д. И. С. било прекратено и по второто обвинение за престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК, поради несъставомерност на престъпление с посочената правна квалификация. Спорен пред въззивния съд бил въпроса за обема на вредите и от там-за размера на дължимото обезщетение, което се определя на основание чл.52 ЗЗД. Разумната продължителност на дадено производство се оценявала в зависимост от обстоятелствата по конкретното дело и като се отчитали установените в практиката критерии, а именно сложност на делото, поведение на страната, понесла вреди и на компетентните органи. Изследваният период в конкретния случай бил от 3 години и 9 месеца, като в този период е бил продължаван срока на разследването. Не можело да бъде отречена фактическата и правна сложност на случая, предвид множеството обвиняеми лица и усложнената фактическа обстановка. От друга страна по отношение на Д. И. С. не били взети, както мярка за неотклонение, така и други ограничителни мерки. Не били провеждани и многобройни и обременителни процесуално-следствени действия с негово участие с изключение на обиск, претърсване и изземване на веществени доказателства. Досъдебното производство било прекратено от прокурора преди внасяне на обвинителен акт. По реда на ЗОДОВ държавата била длъжна да обезщети само вредите, които били пряка последица от незаконното обвинение. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение били тези, които предвидимо по правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпяло, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние, без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване била очевидна и тя не подлежала на формално доказване, а пострадалият не следвало да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следвало да се установят съобразно практиката на ВКС вредите извън обичайните, т. е. „специфичните“ такива като: трайно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения (например разрив в семейните отношения) или в обичайната му битова, обществена и професионална среда (например загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация и други), както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. За успешното провеждане на осъдителния иск в тежест на Д. И. С. било докаже, че бил претърпял твърдените неимуществени вреди и че вредите били пряка и непосредствена последица именно от досъдебното производство. На С. било повдигнато обвинение в извършване на умишлено престъпление, за което по НК се предвиждало наказание лишаване от свобода, наказателното производство било продължило повече от 3 години и било последвало прекратяване на наказателното производство, като с това са му били причинени неимуществени вреди, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение. По силата на § 1 от ЗРЗОДОВ обезщетението за причинените неимуществени вреди се определяло от съда съобразно с чл. 52 от ЗЗД по справедливост. Обхватът и съдържанието на това понятие били изяснени в раздел ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 година. В актуалната практика на ВКС били изработени и утвърдени няколко критерия, въз основа на които съдът определял справедливото обезщетение, а именно продължителността на наказателното преследване, (която в случая била повече от 3 години), личността на увредения и притежавания от него авторитет в обществото (имал социалното положение на човек, без негативни обществени прояви, уважаван в своята общност), възрастта (бил на около 70 години при повдигане на обвинението), настъпилите промени в поведението му и здравословното му състояние (двукратно в периода на разследване бил постъпвал в болнично заведение за лечение от по няколко дни, без данни за задълбочаване на проблемите със здравето необичайни за съответната възраст). Налице било съществено негативно отражение на наказателното производство върху общото състояние на Д. И. С.. Към посочените критерии следяло да бъдат прибавени характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, а така също интензитетът на наказателното преследване-привлечен бил като обвиняем за престъпление от общ характер, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода на продължителен срок и конфискация на част от имуществото. Разследването, прекратено в разумен срок, не било довело до внасяне на обвинителен акт. С времето бил намалял интензитета на наказателното преследване, тъй като последователно били отпадали повдигнати обвинения, не била взета мярка за неотклонение или друга ограничителна мярка. Неимуществените вреди се изразявали в нравствените, емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство и добро име в обществото, като при определяне на паричния им еквивалент съдът следвало да съобрази и икономическият растеж и стандарта на живот към датата на увреждането. Стандартът на живот в страната като критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е възприет в съдебната практика. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд достигал до крайни изводи, които съвпадали с изложените в първоинстанционния съдебен акт. Присъдената сума от 8000.00 лева била справедлив паричен еквивалент на понесените и доказани по делото неимуществени вреди. Несъмнено в този случай не били налице вредни последици, които се определяли като обичайни, но присъденият размер бил съобразен с действително понесените вреди, вследствие на което било присъдено обезщетение в съответствие с принципа на чл. 52 от ЗЗД. Действително Д. И. С. бил на възраст, в която случилото се било от естество да предизвика по-силни негативни изживявания, но те били преодолени към 2022 година (последното постъпване в болница) и въззивният съд ги вземал предвид при определяне на обезщетението. По тези съображения въззивният съд достигал до крайни изводи, че макар и понесените вреди да надхвърляли в известна степен обичайните при така установената обстановка, при която били причинени, присъденото по размер обезщетение съответствало на обема на доказаните по делото действително понесени неимуществени вреди. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. И. С. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Б. да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и за това дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да вземе предвид всички конкретно установени по делото релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение?. Излагат се твърдения за противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 64/26.06.2020 година, постановено по гр. д. № 3132/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 217/09.06.2011 година, постановено по гр. д. № 761/2010 година, решение № 87/31.05.2021 година, постановено по гр. д. № 1620/2020 година, решение № 115/02.08.2021 година, постановено по гр. д. № 2421/2020 година, решение № 101/29.06.2022 година, постановено по гр. д. № 3074/2021 година и решение № 71/11.07.2023 година, постановено по гр. д. № 3713/2022 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. като по този начин се обосновава приложното поле на допълнителното основание за обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че по поставения в изложението на Д. И. С. правни въпроси обжалваното решение на Апелативен съд Б. е съобразено с установените от закона и доразвити в съдебната практика задължения на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. При това следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Б. разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 89/12.05.2025 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 507/2024 година по подадената против него от Д. И. С., касационна жалба с вх. № 5848/16.06.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение