Определение № 189 от 11.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 460/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от И. К., гражданин на Украйна, [дата на раждане], чрез адв. Е. К. срещу определение №534/30.12.2021г., постановено по в.ч.т.д. №20213001000719/2021г. на Апелативен съд –Варна, с което е потвърдено определение №1393 от 25.10.2021г. по т.д.№675/2021г. на Окръжен съд- Варна. С първоинстанционното определение е прекратено производството по предявения от жалбоподателя срещу „ДЗИ- Общо застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди от ексцес от увреждане, настъпило при ПТП на 11.08.2018г., виновно причинено от водач, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното дружество. Частният жалбоподател моли да бъде отменено обжалваното определение като неправилно. Излага доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, който приема, че искът е недопустим, тъй като не е спазена процедурата по чл.498 КЗ. Поддържа, че в настоящото производство претендира от застрахователя репарации за вреди от ексцес, поради което искането е повторно и следва да се приеме, че е спазен редът по чл.498 КЗ. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следния процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: „При предявяване на иск по чл.432, ал.1 КЗ за допълнително претърпени щети /ексцес/, необходимо ли е пострадалият да прави искане първо до застрахователя, при положение, че вече веднъж е направил такова искане и не следва ли да отнесе претенцията си директно до компетентния съд?“. Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но не излага никакви доводи и съображения. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от И. К. срещу „ДЗИ- Общо застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди от ексцес от увреждане, настъпило при ПТП на 11.08.2018г., въззивният съд приема, че не е налице абсолютната процесуална предпоставка за правото на иск по смисъла на чл.498, ал.1 КЗ- отправяне от ищеца на писмена претенция до застрахователя по реда на чл.498, ал.1 КЗ и отказ на застрахователя да плати претендираното застрахователно обезщетение. Решаващият съдебен състав излага доводи, че ищецът след настъпване на ПТП е предявил претенция пред застрахователя и е получил определеното му обезщетение, но процесната претенция е за обезщетение за нови допълнително претърпени неимуществени вреди от ексцес. Касае се за нововъзникнало право за обезщетяване на допълнително породени вреди, като писменото предявяване на претенцията пред застрахователя, предхождащо предявяването й по съдебен ред, е абсолютна процесуална предпоставка на основание чл.498, ал.3, вр. ал.1 КЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният правен въпрос, уточнен от съда с оглед правомощията му – абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за допълнително претърпени вреди /ексцес/ ли е отправянето на писмена застрахователна претенция от увреденото лице до застрахователя по реда на чл.498, ал.1 КЗ, при положение, че при първоначалната претенция за плащане на застрахователно обезщетение за вреди от застрахователното събитие е спазена процедурата по чл.498 КЗ, е обусловил крайните изводи на въззивния съд и е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на поставения въпрос обаче не е налице допълнителна предпоставка за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По поставения процесуалноправен въпрос няма непротиворечива, но погрешна практика, която да подлежи на промяна или осъвременяване, нито законодателната уредба се нуждае от ново тълкуване или осъвременяване. В трайната съдебна практика е прието, че съгласно чл.51, ал.3 ЗЗД правото на обезщетение при ексцес се проявява по- късно и макар да е свързано с вземанията по чл.51, ал.1 ЗЗД и чл.52 ЗЗД то е ново самостоятелно право. В производството по чл.51, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД, вр.чл.226 ал.1 КЗ /отм./, сега чл.432, ал.1 КЗ предмет на установяване е друг фактически състав – влошаване състоянието на увредения и причинната връзка на това влошаване с увреждането, за което е била ангажирана отговорността на застрахователя в предходното производство /решение №167 от 30.12.2015г., т.д.№2005/2014г., ВКС, І т.о./. Именно затова при иска за обезщетение за вреди от ексцес погасителната давност започва да тече не от момента на непозволеното увреждане, а от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем, т.е. от деня на влошаване здравето на увредения спрямо първоначалната му увреда, когато намират проявление всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане /т.4 от ТР №1/2014 от 23.12.2015г. по т.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС; решение №7 от 03.02.2017г., т.д.№50114/2016г., ІІІ г.о. и др./. Няма спор в теорията и съдебната практика, че предварителното провеждане на процедурата по чл.498 КЗ за доброволно уреждане на отношенията относно претенцията на увреденото лице за застрахователно обезщетение по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите“, препращаща към реда по чл.380 КЗ, е процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.432, ал.1 КЗ. Разпоредбата на чл.498, ал.3 КЗ, предвиждаща, че увреденото лице може да предяви претенция за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл.496 КЗ /чието начало е предявяването на претенцията пред застрахователя по реда на чл.380/, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатено обезщетение, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Предвид изложеното, съдът приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение