Определение № 1999 от 27.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 435/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 1205 от 26.11.2024г. по в.гр.д. № 2246/2024г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 260404 от 19.01.2021г. по гр.д. № 10391/2019г. на Софийски градски съд за осъждане на застрахователното дружество да заплати на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ на П. В. Б. сумата от 40 000 лева, обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на неговата майка В. Д. В. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 23.10.2018г., със законната лихва за забава от 14.04.2019г. до окончателното плащане на сумата. Оплакванията на касатора са, че в обжалваната си част въззивното решение е неправилно. Не е съобразено, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетението не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка съдът не може да си служи с предположения и да прилага като критерий обичайните отношения между родственици. Същевременно нямат право на обезщетение родители, изоставили децата си и обратно – деца, изоставили родителите си, защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. Въззивният съд е отдал значение на факта, че в живота на ищеца не е имало друга жена, която да замества грижите на майката, но това обстоятелство не е от значение за спора. Неразгледани в нужната пълнота са останали доводите на касатора, изложени във въззивната жалба, срещу правото на ищеца да получи обезщетение. Касаторът иска въззното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено като завишено. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) Може ли само и единствено наличието на кръвна връзка майка-дете и данни за „рядко“ общуване между родствениците от най-ранна детска възраст на детето да обуслови право на обезщетение за неимуществени вреди? 2.) Следва ли от наличието само на родствена връзка майка –дете да се презумира (като „житейски логична“ последица) търпенето на неимуществени вреди от детето вследствие смъртта на майката или тези вреди следва да бъдат доказани в хода на процеса? 3.) Имат ли право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя биологичен родител деца, изоставени от ранна детска възраст от починалия? 4.) От значение ли е за изводите на съда относно обема на търпените от детето неимуществени вреди от смъртта на биологичната му майка и преценката дали същите е справедливо да бъдат обезщетени, наличието/липсата на друга жена в живота му, която да замества грижите на майката? Във връзка с тези въпроси касаторът се позовава на ППВС № 4/25.05.1961г., ТР 1/2018г. на ОСГТНК на ВКС по тълк. дело № 1/2016г., решение № 124 от 28.10.2019г. по т.д. № 1427/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 02.08.2016г. по т.д. № 965/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 139 от 28.01.2021г. по т.д. № 1780/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. 5.) Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи, възражения и твърдения на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения и на противоречиви показания на свидетели, явно заинтересовани от изхода на делото? Според касатора по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с ТР 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. От насрещната страна по жалбата П. В. Б. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Страната споделя мотивите, с които въззивният съд е постановил решението си, и намира същото в обжалваната част за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение в частта на присъденото обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ, съставът на Апелативен съд – София е приел, че към 23.10.2018г. „Дженерали застраховане“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил “Пежо 508“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 01.00 часа, в [населено място], на кръстовището между [улица]и [улица]е настъпило пътнотранспортно произшествие по причина на водача на лекия автомобил В. Н. Б.. В нарушение на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП той не пропуснал пресичащата на пешеходна пътека пешеходка В. Д. В., на 69 години, при което тя е била ударена от лекия автомобил. Причинени са й били множество травматични увреждания (черепно-мозъчна, гръдна и коремна травма) и 24.10.2018г. тя е починала. Обстоятелствата във връзка с виновното и противоправно поведение на водача на автомобила “Пежо 508“ са били приети за установени въз основа на влязла в сила присъда № 260055 от 29.09.2022г. по н.о.х.д. № 3786/2019г. на Софийски градски съд (чл. 300 от ГПК). Отделно от това е било изслушана комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза. Също съгласно възприетото от въззивния съд, В. Д. В. е била майка на ищеца П. В. Б. (на 51 години към датата на ПТП). Тя е имала още три деца – Е. М. Т., Б. М. Т. и З. М. Т., родени съответно през 1977г., 1978г. и 1979г., едноутробни братя и сестра на ищеца. З. е починала през 2003г. Съгласно показанията на Е. М. Т., разпитан като свидетел по делегация пред Районен съд - Лом, ищецът не е бил отглеждан от своята майка. Тя е създала ново семейство, в друго населено място, където живеела с Е., Б. и З.. Макар да живеели отделно (ищецът – в [населено място]), с В. Д. В. поддържали добри отношения, уважава ли се, помагали си. Починалата работела, за да подпомага Е., който страдал от заболяване. Е. познавал ищеца като свой брат и поддържал отношения с него и с децата му. Те посещавали В. два – три пъти годишно, а тя ходила да гледа внуците си. Сходни са били показанията на свидетеля Д. Ц. Д., роднина по сватовство на ищеца, също разпитан като свидетел в първоинстанционното производство. Той е потвърдил, че В. Д. В. се е разделила с бащата на ищеца, но с ищеца поддържали контакти. Гостували са си по празници. Били заедно на сватби, рождени дни, събори. В. се радвала на внуците от сина си (внучката С. станала медицинска сестра и баба й много се радвала; подпомагала я с пари). След смъртта на своята майка ищецът се почувствал зле, събитията му се отразили лошо. Трябвало да прибере тялото й от болницата, където починала, организирал погребението й. Като свидетел по делото е бил разпита и другият едноутробен брат на ищеца - Б. М. Т., който отрекъл с ищеца да са поддържали контакти (запознал се с него през 2019г.). Свидетелствал, че майка му не е говорела за ищеца, но не отрекъл, че ищецът и В. поддържали отношения. Потвърдил е, че разходите за погребението са били платени от него и от ищеца. Ищецът го подпомагал при водено срещу него наказателно дело (свидетелят е бил задържан и настанен в затвора - Враца на 12.06.2023г. за привеждане в изпълнение на присъда по наказателно дело). Въз основа на тези гласни доказателства въззивният съд е заключил, че може да се направи извод, че между починалата и сина й приживе е съществувала връзка, независимо че ищецът не е израснал с грижите на майка си - по делото не се установявала друга жена, която да е осъществявяла тези грижи. Без значение с кого е живял преимуществено ищецът, загиналата при ПТП си остава негова майка. Така той е материалноправно легитимиран да получи обезщетение. Според въззивния съд е била установена емоционална връзка, макар и не толкова наситена, колкото би била, ако ищецът и неговата майка бяха живяли заедно. Загиналата не е била твърде възрастна, загубата й е била внезапна и това за ищеца е било травмиращо събитие. За дължимо е било определено обезщетение от 40 000 лева. Според въззивния съд не е имало основание предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Изпитаните от ищеца емоции се предполагат, доколкото са житейски логични. При тези установени обстоятелства първият и третият материалноправни въпроси на касатора не съответстват на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Така формулирани, въпросите са предпоставени от присъдено обезщетение за неимуществени вреди единствено поради кръвната връзка между ищеца и пострадалата - негова майка, при общуване по между им, което е било рядко, тъй като ищецът е бил изоставен от своята майка от ранна детска възраст. Изводите на въззивния съд са различни – за съхранена и поддържана, макар не толкова интензивна, връзка майка – син след раздялата на родителите на ищеца. Същото е по отношение на втория поставен материалноправен въпрос. Действително въззивният съд е направил извод, че изпитаните от ищеца негативни емоции от смъртта на неговата майка се предполагат, доколкото са житейски логични. Но също съгласно изложените от този съд мотиви, за преживените от ищеца негативни емоции е имало доказателства. Свидетелят Д. Ц. Д. е посочил, че след смъртта на майка си ищецът се почувствал зле; събитията са му се отразили лошо. Така не се касае за презумирани от съда неимуществени вреди. В същия смисъл са и останалите изводи на въззивния съд, основани на показанията на свидетеля Е. М. Т., и сочещи на преживени от ищеца отрицателни чувства на притеснение, загуба и скръб. Изрично от въззивния съд е било изложено, че в живота на ищеца не е имало друга жена, която да изпълнява ролята на майка; че ищецът (а и децата му) не са преустановили връзката си с нея, а са общували и са се подкрепяли; че ищецът е имал връзка и е познавал едноутробните си братя; че преживяната смърт на майката е била внезапна и неочаквана; че ищецът е трябвало да организира и плати погребението, което за него е било травмиращо събитие. Дори да се приеме, че четвъртият поставен от касатора въпрос удовлетворява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От касатора не е посочена съдебна практика, съгласно която при воден иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 52 от ЗЗД за ирелевантно следва да бъде счетено обстоятелството, че пострадала при ПТП е биологична майка на търсещия обезщетение и единствената жена, изпълнявала тази роля в неговия живот. Касаторът се позовава на решението по т.д. № 1780/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., но то е в друг смисъл. По делото е било претендирано обезщетение за смърт на дете (на 18 години) при ПТП, при което е прието, че обстоятелството, че майката няма семейство или друг близък човек, в лицето на когото да получи упование и смисъл, не може да бъде решаващо за увеличаване на размера на претендираното обезщетение. Последният ( пети ) от въпросите на касатора (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да отговори на доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните доказателства, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, е въпрос от значение за изхода на спора, но не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). По-конкретно от съда са били обсъдени събраните по делото доказателства (основно показанията на свидетелите, но и писмени доказателства и заключение на експертиза), на основата на които е прието, че с оглед обстоятелствата по делото е справедливо на ищеца да бъде присъдено обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 52 от ЗЗД, макар и в занижен размер. В този смисъл възражението на касатора – ответник, че такова обезщетение изобщо следва да бъде отказано, е счетено за неоснователно. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София. С подадения отговор на касационната жалба адвокат Й. Г. Д., процесуален представител на П. В. Б., е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка между страните за предоставена безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото, фактическата и правна сложност на спора и конкретно извършените от адвоката действия следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 000 лева. Воден от горното съдът