Определение № 3666 от 23.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1402/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ Армеец” АД срещу решение №56/25.02.2025г., постановено по в.т.д. №40/2024г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение №18/03.04.2023г., постановено по т.д. №113/2021г. по описа на Окръжен съд - Шумен, в частта с която Застрахователно акционерно дружество „Армеец" АД, ЕИК[ЕИК] е осъдено да заплати на Б. С. В., Х. З. В., А. С. Б., Т. С. Б. и Ф. З. С., суми от по 25 500 лева, предявени като частични искове от сумите по 250 000 лева за всеки от ищците, представляващи неимуществени вреди - болки и страдания, причинени от смъртта на техния син, съпруг и баща С. Б. С., починал вследствие на ПТП настъпило на 22.04.2021г. около 6:50 ч на път ІІ-73 „Шумен – Карнобат“ на км 16+797, причинено при управление на л.а. „Киа“, модел „Рио“ с рег. [рег.номер на МПС] от виновния водач П. В. В., нарушил правилата за движение и навлязъл в насрещната лента на пътно платно с двупосочно движение и се блъснал челно в л.а. „Фолскваген“, модел „Поло“, с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законните лихви върху така уважените претенции за главница, считано от 19.05.2021г. до окончателното изплащане на дължимите като главница суми, като на процесуалния представител на ищците е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. Касаторът атакува въззивното решението като неправилно- постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Намира, че въззивният съд без да анализира всички релевантни факти и в нарушение на чл.52 ЗЗД е определил завишен размер на присъденото в полза на ищците застрахователно обезщетение – по 200 000 лева за съпругата и двете деца и по 150 000 лева за двамата родители на починалия. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя седем правни въпроса, обусловили изхода на спора, всичките свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, като поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- ППВС №4/1968г., а по отношение на последните два въпроса- относно значението на непрекъснатото нарастване на лимитите на застрахователно покритие за неимуществени вреди и тяхното периодично осъвременяване, стоящо в основата на динамиката в икономическата конюнктура при приложението на чл.52 ЗЗД, поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците Б. С. В., Х. З. В., А. С. Б., Т. С. Б. и Ф. З. С., чрез адв.П.Керанова поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Считат, че въззивният съд цялостно, точно и ясно е изследвал всички обстоятелства, твърдения и възражения на страните, както и събрания по делото доказателствен материал, след което в съответствие с материалния и процесуалния закон, както и тълкувателната и трайната съдебна практика на ВКС, е постановил и мотивирал своето решение. Адвокат Керанова претендира адвокатско възнаграждение за касационната инстанция при условията на чл.38, ал.2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустими. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд намира, че няма спор относно предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя на вредата и ответното застрахователно дружество по застраховка „Гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Съдът отграничава като основен спорен въпрос - какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл.52 ЗЗД. Решаващият съдебен състав намира, че при определяне на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на близък човек следва да се отчетат и съобразят не само претърпените вреди и страдания, но и тези, които ще продължат да бъдат търпени от пострадалия във времето, тъй като продължаващите във времето болки и страдания не са ново правопораждащо основание за вредата. Приема, че от събраните гласни доказателства се установяват близки отношения на обич и привързаност между починалия, неговата съпруга, двете му деца и родителите му. Както съпругата и децата, с които пострадалият е живеел в едно домакинство, така и неговите родители са разчитали изключително много на моралната и финансова подкрепа на своя съпруг, баща и син. Със загубата му са се лишили от моралната подкрепа и опора на един от най-близките хора в живота им, като завинаги и до края на живота си ще трябва да живеят с болката от нелепата загуба, изгубвайки го при трагични обстоятелства. С оглед изложеното и като съобразява, че болките и страданията не се ограничават само до изживените в момента на загубата болки и страдания, а продължават и след това, като нямат паричен еквивалент, съдът приема, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, причинени със смъртта на С. С. следва да се определи в размер на по 200 000 лева за съпругата и всяко от двете деца и по 150 000 лева за всеки от двамата родители. Излага мотиви, че тази сума е напълно съобразена с интензитета, продължителността и характера на претърпените страдания. Счита, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД е морално-етична категория, която не е абстрактно понятие и следва при всяко положение да бъде съобразена с икономическия растеж, настоящ стандарт и средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на деликта. Подчертава, че именно посочената динамика в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди. Задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор. С оглед на изложеното, въззивният съд приема разглежданите частични претенции за основателни до предявените размери от по 25 500 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен. Поставените от касатора материалноправни въпроси са свързани с изложените в касационната жалба оплаквания за определяне в нарушение на чл.52 ЗЗД на завишен размер на дължимите на ищците застрахователни обезщетения – по 200 000 лева за съпругата и двете деца и по 150 000 лева за двамата родители на починалия. В конкретния случай обаче исковете са предявени като частични и съдът е присъдил на всеки от ищците по 25 500 лева обезщетение за неимуществени вреди, като изложените мотиви относно целия размер на обезщетението за неимуществени вреди няма да се ползват със сила на пресъдено нещо. В този смисъл и въпросът, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД и необходимостта от излагане на мотиви относно конкретните обстоятелства, обусловили преценката на съда относно справедливия размер на обезщетението, който по принцип е значим за всеки спор за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, в конкретния случай не е обуславящ изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният от касатора въпрос не е решен и в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД и е изложил мотиви, съдържащи конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Трайна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС /Решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., Решение № 25/03.04.2009 г. по т.д. № 504/2008 г. на ВКС, I т.о., Решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и др./, с която е даден отговор на въпроса релевантни ли са за критерия по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, като е прието, че при прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди, а не с лимита на отговорността на застрахователя. В настоящата хипотеза въззивният съд е съобразил изцяло съдебната практика, като при преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, е взел предвид претърпените от ищците негативни психически и емоционални болки и страдания, интензитета и продължителността им, а лимитите на застраховане са отчетени само като допълнително обстоятелство, израз на конкретните икономически условия в страната. Касационният жалбоподател не обосновава допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не са налице обстоятелства, водещи до извод за наличие на непротиворечива, но погрешна практика, която да подлежи на промяна или осъвременяване. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адвокат П. Керанова следва да бъде присъдено адв.възнаграждение за отговор на касационната жалба в размер на 1 800 лева с ДДС. При определяне на размера на възнаграждението съдът съобразява цената на исковете, ниската фактическа и правна сложност на делото /единственият спорен въпрос е за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като по приложението на чл.52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика/, извършените процесуални действия /отговор на касационна жалба/, както и обстоятелството, че производството приключва с определение по чл.288 ГПК без насрочване в открито съдебно заседание. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение