Определение № 691 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 272/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Медика 2012“ ЕООД, чрез пълномощника му П. С. от АК-Пазарджик, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Определение № 2968/29.11.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3165/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, 3 търговски състав, с което след отмяна на Определение № 12800/25.10.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 11981/2023 г. по описа на СГС, VІ бр. с-в, е допуснато под условие - при внасяне на гаранция в размер от 3200 лв., обезпечение на бъдещия иск, който ,,Топ парцели“ ЕООД възнамерява да предяви срещу „Медика 2012“ ЕООД за заплащане на сумата от 31684,45 лв., представляваща левовата равностойност на уговореното възнаграждение по договор за посредничество от 15.11.2022 г., чрез налагане на запор върху паричните вземания на ответника, възникнали по договор за банков влог в изброените в молбата по чл. 390 ГПК 25 търговски банки и техни клонове в Република България (т. нар. запор върху банкови сметки), до размер на сумата общо от 31684,45 лв. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба за обезпечаване на бъдещ иск – от една страна, не са изложени фактически твърдения, обосноваващи предявеното с бъдещия иск спорно материално право, като не е формулиран ясен и недвусмислен петитум на бъдещата искова молба, а от друга, е налице противоречие между обстоятелствената част и искането за съдебна защита (петитума на бъдещата искова молба). Счита, че от представените по делото доказателства не се установява вероятната основателност на бъдещия осъдителен иск. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – то е вероятно недопустимо, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Допустима и основателна ли е молба за обезпечение на бъдещ иск, в която е налице несъответствие между описанието на обстоятелствената част и петитума на бъдещата искова молба, която не съдържа пълно, ясно и последователно изложение на всички обстоятелства, на които се основава бъдещият иск, както и надлежно формулиран петитум?“; 2. „Допустима и основателна ли е молба за обезпечение на бъдещ иск, в която е налице несъответствие между описанието на обстоятелствената част и петитума на бъдещата искова молба?“ (по тези два процесуалноправни въпроса твърди противоречие с Определение № 514/10.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1854/2008 г. на ВКС; Определение № 826/02.12.2013 г. по ч. т. д. №3887/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и Определение № 427/08.08.2017 г. по ч. т. д. № 1187/2017 г. на ВКС, І т. о.); 3. „Може ли съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута?“ (по този материалноправен въпрос твърди противоречие с тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС) и 4. „При договор за изработка/услуга следва ли да се представят писмени доказателства, че работата е извършена от изпълнителя, за да се приеме за вероятно основателен иск за плащане на уговореното възнаграждение?“ (с последния материалноправен въпрос се обосновава допускането на въззивното определение до касационно обжалване със специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – той да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него не е формирана задължителна или казуална практика на ВКС). Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в нея, но не и за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в настоящото частно производство, в уредения в чл. 275, ал. 1 ГПК 1-седмичен преклузивен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд, след като е отменил първоинстанционното определение, е допуснал под условие - при внасяне на гаранция в размер 3200 лв., обезпечение на бъдещия иск, който ,,Топ парцели“ ЕООД възнамерява да предяви срещу „Медика 2012“ ЕООД за заплащане на сумата от 31684,45 лв., представляваща левовата равностойност на уговореното възнаграждение по договор за посредничество от 15.11.2022 г. За да достигне до правното съждение за основателност на молбата по чл. 390, ал. 1 ГПК, апелативният съд е приел, че съобразно наведените от молителя фактически твърдения, и търсения вид и обем на съдебна защита бъдещият иск се явява допустим – не е споделил изложения в този смисъл решаващ извод на първоинстанционния съд. Изяснил е, че, макар и кратко формулирано, е налице твърдение за неизпълнение на договорно задължение за заплащане на уговореното възнаграждение от бъдещия ответник по конкретен договор; твърдение, че той е поканен да приеме изпълнението и да заплати възнаграждението и твърдение, че ще бъде предявен иск за принудителното удовлетворяване на това парично вземане, породено на договорно основание. В този смисъл, апелативният съд е счел, че бъдещата искова молба е редовна, тъй като в достатъчна степен е индивидуализирано спорното материално право. Преценявайки представените към молбата по чл. 390, ал. 1 ГПК писмени доказателства - Договор за посредничество от 15.11.2022 г., Покана за подписване на приемо-предавателен протокол, Виза за проектиране и скици, е счел, че те обосновават вероятната основателност на бъдещия иск. Приел е, че при заявено бъдещо парично вземане обезпечителната нужда се предполага, а поисканата обезпечителна мярка е допустима и адекватна на търсената съдебна защита. Но тъй като в тази фаза на производството становището на ответника не е ясно, въззивният съд е допуснал обезпечение на бъдещия иск – запор върху банковите сметки на ответника в 25 търговски банки и техни клонове в Република България, под условие, а именно при определена на основание чл. 391 ал. 2 ГПК парична гаранция в размер на 3200 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Въззивното определение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускането му до касационно обжалване. Този порок на въззивното определение би бил налице, в случай че въззивният съд се е произнесъл при липса на право на частна жалба или ненадлежното му упражняване, респ. ако съдът е бил десезиран. В настоящия случай определението на Софийски градски съд е подлежало на обжалване, частната жалба срещу него е подадена в срок от легитимирана страна, а доколко въззивният съд законосъобразно е отменил първоинстанционния съдебен акт, е въпрос относно правилността на въззивното определение. В случай че бъдещата искова молба е била нередовна, това обстоятелство би обусловило неоснователността на молбата за допускане на обезпечение на бъдещия иск, но не и недопустимост на въззивното определение, с което тя е уважена. В случай че молбата по чл. 390, ал. 1 ГПК – за допускане на обезпечение на бъдещ иск, е била нередовна - напр. при невнесена държавна такса за нейното разглеждане, при неподписването ѝ, респ. ако тя е подадена от пълномощник без надлежно учредена представителна власт и пр., съдът не може да се произнесе по нейната основателност, тъй като правото на обезпечение на бъдещ иск не е надлежно упражнено, поради което приложение намира общото правило на чл. 101, ал. 1 ГПК. Когато нередовността не бъде отстранена в указания срок, съдът не дължи произнасяне по молбата – арг. чл. 101, ал. 3 ГПК. По същество в този смисъл е и формираната по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС с Определение № 467/06.06.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 152/2012 г., II т. о., ТК, което настоящият съдебен състав напълно възприема. Частният касатор нито твърди, нито се установява от доказателствата по делото, че сезиращата съда молба за допускане на обезпечение на бъдещия иск по реда на чл. 390, ал. 1 ГПК е била нередовна, поради което както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли при наличие на всички абсолютни процесуални предпоставки, респ. при липсата на процесуални пречки (отрицателни процесуални предпоставки), обуславящи възникването и надлежното упражняване на искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск, поради което въззивното определение не е вероятно недопустимо. В случай че бъдещата искова молба е била нередовна, това обстоятелство би било основание за отхвърляне на молбата по чл. 390, ал. 1 ГПК, но не тя да бъде оставена без разглеждане. В този смисъл е константната практика на ВКС, вкл. и цитираната от частния касатор, поради което не е доказана и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по първите два процесуалноправни въпроса. Не се установява и възникване на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК – тези въпроси не са от значене за изхода на правния спор, предмет на делото (не са включени в предмета на спора и не са обусловили волята на съда) – съобразно задължителните тълкувателни разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК. За да обоснове своето вътрешно убеждение - въз основа на приетите за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК), като счете молбата по чл. 390, ал. 1 ГПК за основателна, въззивният съд не е приел, че бъдещата искова молба не съдържа пълно, ясно и последователно изложение на всички обстоятелства, на които се основава бъдещият иск, както и надлежно формулиран петитум, респ. че е налице несъответствие между описанието на обстоятелствената част и петитума на бъдещата искова молба. Напротив, той е изяснил, че, макар и кратко формулирано, е налице твърдение за неизпълнение на договорно задължение за заплащане на уговореното възнаграждение от бъдещия ответник по конкретен договор; твърдение, че той е поканен да приеме изпълнението и да заплати възнаграждението и твърдение, че ще бъде предявен иск за принудителното удовлетворяване на това парично вземане, породено на договорно основание. Третият (материалноправният) въпрос не е решен в противоречие, а в съзвучие със задължителните за правосъдните органи тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 4/29.04.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК - „В случаите, при които е предявен иск за присъждане на левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора, като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута, не се нарушава диспозитивното начало / чл. 6, ал. 2 ГПК /, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца“. Тъй като парите са универсален изразител на стойност, при допускането на обезпечение на бъдещ иск е ирелевантно обстоятелството дали валутата, в която се претендира предявеното парично притезание, е в лева или в резервната валута. Едва в исковото производство съдът следва, вкл. и служебно да съобрази валутата, в която то действително е поето. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. (по последния материален въпрос). От една страна, той не е правен, тъй като с него се цели да се разгледат предпоставките за допускане на обезпечение на парично вземане, породено от конкретен вид договор – за изработка/услуга. А от друга, както в правната доктрина, така и в константата практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав, е изяснено, че дори и вероятната основателност на бъдещия иск, който молителят възнамерява да предяви, да не е подкрепена в достатъчна степен от представените към молбата по чл. 390, ал. 1 ГПК доказателства, обезпечението на този иск може да се допусне и при процесуалните предпоставки на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК – под условие, а именно при внасяне на определената от съда гаранция, каквато е определил въззивният съд, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези правни институти, са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Търговско отделение