Определение № 3674 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 936/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. И. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 1533 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 2088/2022 г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 161 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 2200/2021 г. на Асеновградския районен съд /погрешно посочен като ПРС – порок, отстраним по реда на чл. 247 ГПК/, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Л. И. Т. против М. С. Г. и Д. И. Г. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е титуляр на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, ап. 4, с площ от 65 кв. м, ведно прилежащите му избено помещение, таванско помещение и 4,75% ид. части от общите части на сградата, и за осъждане на ответниците да му предадат владението върху имота. По делото е установено, че с договор за покупко-продажба /нот. акт № 76/13.03.2008 г./ ищецът в първоинстанционното производство Л. И. Т. е прехвърлил на ответницата М. С. Г. правото на собственост върху процесния апартамент. В нотариалния акт е включена уговорка, по силата на която продавачът е запазил правото си да владее и ползва описания недвижим имот до края на живота си. След продажбата на имота ищецът е живял с М. Г. на семейни начала близо 5-6 години /от 2008 г. до 2013 г./ в жилището на последната. Същият е изнесъл личните си вещи от процесния апартамент и ги е преместил в нейното жилище. След прехвърлянето на имота, първоначално в него е живяло семейството на ответницата Д. Г., а след раздялата със съпруга й единствено тя е живяла там до заминаването й в чужбина през 2021 г., като понастоящем жилището не се ползва от ответниците. От показанията на свидетелите на ответната страна З. Г. /снаха на М. Г./ и В. П. /без родство/ е установено, че ищецът няма ключ от апартамента и през целия процесен период не е искал достъп до него. Свидетелите са посочили, че между страните не е сключван договор за наем, а парите, които М. Г. му пращала с пощенски записи, са във връзка с уреждането на техни взаимоотношения, възникнали по време на съвместното им съжителство. Свидетелката Б. М. /без родство със страните/ посочва, че близо четири - пет месеца през 2018 г. лично е предавала на ищеца суми от по 100 лв., оставени от първата ответница, но не може категорично да посочи основанието, на което ответницата е дължала тези пари. Единствено свидетелят П. С. е посочил, че между двамата е имало уговорка ответницата да заплаща наем на ищеца за ползването на процесния имот, но неговите показания не са кредитирани от въззивната инстанция, тъй като са изолирани и не кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал. С оглед на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че след продажбата на имота ищецът в първоинстанционното производство не е осъществявал под някаква форма фактическо и правно използване на имота – било чрез постоянно или временно пребиваване в него или той да му е служил за място за съхранение на лични вещи. В резултат на това е направен извод, че ограниченото вещно право на ползване се е погасило по давност, поради неупражняването му в продължение на повече пет години на основание чл. 59, ал. 3 ЗС. Изложени съображения, че представените пощенски записи за сумата 100 лв. месечно, изпращани от ответницата М. Г. до ищеца, не са доказателство за наличието на наемно правоотношение, доколкото основание за плащане не е посочено, а и записите са за периода от м. март 2018 г. до м. юли 2021 г., който период на плащане кореспондира с тезата на ответница М. Г. за уреждане на финансови отношения, възникнали между нея и ищеца по време на съвместното им съжителство. Представената нотариална покана, изпратена на 30.07.2021 г., представлява искане за връщане на вещта, но и в нея ищецът не се позовава на прекратено облигационно отношение - договор за наем. С оглед на това е прието, че след сключването на договора за покупко-продажба между ищеца и ответницата М. Г. не е сключван наемен договор. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Относно задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните“; 2. „Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да повлияла на достоверността на показанията му“. Ответниците не са подали отговор на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По поставените от касатора въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. С оглед противоречивите показания на свидетелите, съдът в съответствие с установената практика е посочил и защо дава вяра на едните, а не кредитира показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,