Определение № 2754 от 02.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1636/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ответницата М. С.-Т. срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Обединена българска банка“ АД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С решение от 03.12.2024 г. първоинстанционният съд е допуснал на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в основното си решение от 16.07.2024 г. и е оставил без уважение искането на жалбоподателката за изменение на същото решение на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските.

Произнасяйки се по частна жалба на ответницата, с обжалваното определение въззивният съд е потвърдил решението в частта с характер на определение по чл. 248 ГПК. За да постанови определението си, съдът е приел, позовавайки се на установената с т. 12 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК задължителна практика, че при уважаване на предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск, какъвто е и настоящият случай, въпросът за отговорността за разноските, направени в заповедното производство, се разрешава от исковия съд с осъдителен диспозитив.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• следва ли съдът да присъжда разноски за заповедно производство при наличие на доказателства, че същите вече са платени от ответната страна, и

• допустимо ли е събирането на едни и същи съдебни разноски два пъти,

както и че правилното им разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

По поставените въпроси е установена задължителна съдебна практика с т. 12 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК, съгласно която съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските отпада с подаването на възражение по реда на чл. 414 ГПК, а с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска, като се произнася с осъдителен диспозитив, дори и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С тази задължителна практика обжалваното определение е съобразено, поради което основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице.

Не е налице и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън бланкетното възпроизвеждане на текста на т. 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК конкретни аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

С тези мотиви съдът