Определение № 50150 от 22.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 950/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Делта строй 2003“ЕООД и М. М. Аръкан, подадена чрез адв. И. Н., срещу решение №72/19.11.2021 г. по т.д.№203/2021 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение №173/20.05.2021г. по т.д.№411/20г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което на основание чл.439 ГПК е прието за установено в отношенията между „Обединена българска банка“АД, от една страна, и „Делта строй 2003“ЕООД и М. М. Аръкан, от друга, че „Обединена българска банка“АД не дължи на „Делта строй 2003“ЕООД и М. М. Аръкан сумата 792 134,08 лв., представляваща общ сбор от присъдени разноски и адвокатски хонорари, направени на три инстанции във връзка с влизане в сила на решението по т.д.№153/16г. на ОС Бургас, за която сума е издаден изпълнителен лист, поради извършени от „ОББ“АД прихващания по реда на чл.103 и сл. ЗЗД с вземания на банката, произтичащи от договор за банков кредит от 22.07.2007г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 16.12.2009г. по ч.гр.д.№812/09г. по описа на РС Айтос. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се,че въззивният съд не е отчел факта,че вземанията на банката, с които тя е заявила,че прихваща задължението си към касаторите, са няколко, като всяко от тях „живее“ свой собствен живот, като част от тях са били погасени към момента на отправяне на изявленията за прихващане, т.е. не са съществували, поради което прихващане с тях не би могло да бъде извършено и поради това изявленията не са породили целения правен ефект. По тези съображения касаторите претендират отмяна на решението на БАС и отхвърляне на предявения от банката иск. Молят да им бъдат присъдени направените за производството разноски. Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“АД, в представен чрез процесуалния ѝ представител юрисконсулт Л. Р. писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да уважи предявения от банката иск, първата инстанция е намерила за доказани следните обстоятелства: между нейния праводател „Стопанска и инвестиционна банка“АД и търговското дружество е бил сключен през 2007г. договор за банков кредит за инвестиционни нужди и,поради необслужването му от кредитополучателя, през 2009г. кредитодателят се снабдил с изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК; със същите дружеството е било осъдено да заплати на банката суми в размер на 3 150 000 евро главница, 284 410,14 евро договорна лихва, 87 073,92 евро наказателна лихва и 206 848 лв. разноски, като въз основа на изпълнителния лист е било заведено изпълнително дело срещу длъжника; във връзка с проведено принудително изпълнение,насочено върху имоти на дружеството, последното е завело исково производство с правно основание чл.439 ГПК, приключило на три инстанции, като с влязло в сила на 15.05.2020г. съдебно решение е било признато за установено,че дружеството не дължи на банката суми по договора за кредит в размери 2 792 347 лв. и 4 652 701 лв.,поради погасяването на задълженията до тези размери с извършеното в изпълнителното производство възлагане на изнесените на публична продан недвижими имоти на длъжника; в това съдебно производство банката е била осъдена да заплати на дружеството суми за разноски за всички инстанции в общ размер 792 134,08 лв., за събирането на които дружеството се е снабдило с изпълнителен лист; въз основа на него вторият ответник М. Аръкан, на когото вземането е било цедирано с договор от 03.08.2020г., завел изпълнително дело срещу банката; междувременно на 10.06.2020г. и на 28.07.2020г. /преди получаването на уведомлението по чл.99 ЗЗД/ банката отправила до длъжника си „Делта строй 2003“ЕООД две изявления за прихващане, с които е счела вземането на дружеството за разноски за погасено чрез прихващане със съдебно признатите негови задължения по договора за кредит. Въз основа на приетото в производството експертно заключение първата инстанция е приела,че към датата на първото изявление за прихващане са били налице не само установени със заповедта за незабавно изпълнение /изискуеми и ликвидни/, но и непогасени със събраните в изпълнението суми вземания на „ОББ“АД от „Делта строй 2003“ЕООД в размери 524 586,04 евро главница, 542 591,41 евро законна лихва и 284 488,14 лв. разноски по изпълнителното производство, а към датата на второто – главница в същия размер, 558 320 лв. лихва и 284 488,14 лв. разноски по изпълнението, като и след извършените прихващания главницата е останала непроменена. Въз основа на тези факти първата инстанция е приела,че: към датите, на които са връчени отправените от банката изявления за прихващане /по реда на чл.18 ал.5 ЗЧСИ вр. чл.50 ГПК/ - 10.06.2020г. и 11.08.2020г. банката е имала ликвидни и изискуеми вземания спрямо „Делта строй 2003“ЕООД; налице е идентичност на субектите по двете правоотношения – това по договора за кредит и това по претенцията за съдебни разноски, за задълженията по които са били издадени в полза на двете страни изпълнителни листове, като вземанията по двете правоотношения са насрещни; и двете задължения имат за предмет заместими вещи – пари; налице е изискуемост на активното вземане /това на „ОББ“АД/; и двете вземания са ликвидни /установени са по основание и размер по силата на постановените съдебни актове/; пасивното вземане е не само изпълняемо, но и изискуемо. Поради това съдът е направил извод,че извършеното от банката извънсъдебно прихващане е произвело своето погасително действие, като вземането на „Делта строй 2003“ЕООД, като по-малко от останалото непогасено вземане на прихващащата банка, е погасено изцяло. Прието е,че извършената от длъжника „Делта строй 2003“ЕООД цесия е непротивопоставима на банката и не е могла да произведе правно действие, доколкото към датата на сключването на договора дружеството не е било носител на вземането, поради погасяването му с упражненото от нея право на прихващане. При извършването на въззивната проверка на обжалвания от ответниците първоинстанционен съдебен акт апелативният съд е констатирал,че решението е валидно и допустимо. По същество го е намерил за правилно, като е препратил към мотивите на първата инстанция, с оглед дадената му от законодателя процесуална възможност с разпоредбата на чл.272 ГПК. Произнесъл се е по наведените във въззивната жалба оплаквания, като е приел за неоснователно възражението,че към датите на прихващанията банката не е имала ликвидни и изискуеми вземания от „Делта строй 2003“ЕООД. За да се аргументира, съдът се е позовал на заключението на вещото лице по допуснатата в първата инстанция експертиза, с което е установено,че след погасяването на част от вземанията в резултат на извършените публични продани на недвижими имоти в изпълнителното производство срещу дружеството както към 10.06.2020г., така и към 11.08.2020г. банката е продължила да бъде носител на ликвидни и изискуеми вземания от дружеството за главница по договора за кредит, лихви и разноски по изпълнението. Отказал е да сподели и поддържаната от въззивниците теза,че изявленията за прихващане не са могли да произведат действие, тъй като към датите им вземанията на банката не са били в размерите,посочени в изпълнителния лист /в които размери именно банката е била посочила активните си вземания и в двете си изявления за прихващане/. Изложил е съображения,че необходимите за пораждане ефекта на прихващането предпоставки са наличие на насрещни задължения за пари или еднородни и заместими вещи, изискуемост и ликвидност на вземането, с което се извършва прихващането и отправено изявление до другата страна, като при наличието на тези предпоставки двете насрещни вземания се считат погасени до размера на по-малкото от тях от деня,в който е могло да бъде извършено прихващането. Посочил е,че към момента на отправяне на изявленията за прихващане са съществували насрещни парични задължения на двете страни – банката и търговското дружество, като последното е дължало на банката част от сумите по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, а банката – сумата за разноски по издадения в полза на дружеството изпълнителен лист; активното вземане на банката е било изискуемо и ликвидно, тъй като е било установено с влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение, а обстоятелството,че след издаването ѝ част от присъдените с нея суми по отделни пера са били погасени чрез принудителни способи за изпълнение, не прави вземането на банката неликвидно, респ. неустановено по размер, тъй като в изпълнителното производство съдебният изпълнител е овластен да констатира факта и обема на изпълнението и точния размер на оставащия непогасен дълг. Кои части от вземането на банката и в какви размери са погасени с прихващането с вземането на „Делта строй 2003“ЕООД за разноски съдът е приел,че е извън предмета на настоящото дело, като е без значение за действието на погасителния ефект на прихващането и това дали в изявлението си банката е посочила с кои конкретни части на вземането си прихваща задължението си. След като е установено,че непогасената част от нейното ликвидно и изискуемо вземане надвишава това на дружеството, с факта на изявленията последното следва да се счете за погасено и следователно недължимо. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които счита за осъществени с въпросите:1. Може ли да се приеме, че е налице извършено извънсъдебно прихващане по смисъла на чл.103 ЗЗД и че е настъпил погасителния ефект от това, ако активното вземане се състои от различни компоненти – главно вземане /главница/ и акцесорни вземания /лихви и разноски/, част от които са погасени към датата на изявлението за прихващане, а друга част са в различен /намален/ размер в сравнение с отправеното волеизявление и същевременно страната е посочила, че прихваща задълженията си срещу всички тези компоненти на вземането си?; 2. Следва ли изявлението за извънсъдебно прихващане по смисъла на чл.103 ЗЗД, отправено от една от страните до другата страна, да държи сметка за действителните размери на насрещните вземания към момента на отправяне на изявлението?; 3. При извършено извънсъдебно прихващане по чл.103 ЗЗД, когато активното вземане се формира от главница, лихви и разноски, прилага ли се редът по чл.76 ал.2 ЗЗД за погасяване на различните компоненти на вземането? Поддържа се в изложението,че изводите на въззивния съд са свързани с тези въпроси и противоречат на дадените в задължителната практика на ВКС разрешения по тях, обективирани в решение №212/23.12.2015г. по т.д.№2956/14г. на първо т.о. на ВКС, решение №103/01.08.2017г. по гр.д.№61323/16г. на четвърто г.о. на ВКС, определение №394/30.05.2016г. по т.д.№815/15г. на второ т.о. на ВКС,решение №164/04.10.2016г. по т.д.№160/16г. на първо т.о. на ВКС и ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Евентуално касаторът моли обжалването да бъде допуснато при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, ако съставът прецени,че липсва противоречие, обуславящо приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, считайки, че отговорите на тези въпроси биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с цел да се избегнат бъдещи разнопосочни тълкувания от съдилищата. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Касационната инстанция може да прецизира и конкретизира неточно формулирани от касатора въпроси според вложения в тях смисъл, но не и да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,тъй като това би било в противоречие с принципа за диспозитивното начало. Непосочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първите два от формулираните от касатора въпроси отговарят на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като са били включени в предмета на делото с възраженията, направени във въззивната жалба, и по тях е налице произнасяне на въззивния съд, с оглед решаващия му извод,че към моментите на осъществяване на прихващанията банката е разполагала с ликвидни и изискуеми вземания в размер,надвишаващ вземането на дружеството, независимо от предходно извършените частични погасявания на някои от неговите компоненти. Неприложим е с посочените въпроси соченият в допълнение към тях критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Цитираната от касаторите практика на ВКС не съдържа различни от направените от въззивния съд изводи разрешения на поставените правни въпроси. С всички посочени в изложението решения на ВКС /определението ,като постановено по реда на чл.288 ГПК не представлява съдебна практика по смисъла на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ се приема, че, за да е осъществена хипотезата на чл.103 ал.1 ЗЗД и изявлението за прихващане, отправено от едната до другата страна по две правоотношения, да породи правно действие, е необходимо да са налице /съществуващи към момента на отправянето му/ насрещни вземания за пари или други еднородни и заместими вещи, които да са изискуеми и ликвидни, което означава основанието и размерът им да са установени и безспорни.В решението си въззивната инстанция е приела,че насрещните вземания на банката и търговското дружество отговарят напълно на тези характеристики, тъй като и двете са били установени със сила на пресъдено нещо, като по силата на постановените съдебни актове тяхното основание и дължим размер са били безспорно установени. Приетото от решаващия състав,че последващото погасяване на част от отделните пера на вземането на банката не прави същото неликвидно, а има за резултат единствено намаляване на размера на вече установеното активно вземане, не противоречи на посочената практика по приложението на закона, като е въпрос на конкретна преценка дали към момента на изявлението за прихващане е съществувал остатък от него,надвишаващ размера на насрещното вземане, за да би могло последното да бъде изцяло погасено чрез прихващане. Липсата на обоснован допълнителен критерий в сочената от касаторите хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е предпоставка за отказ решението да бъде допуснато до касационен контрол. Евентуално поддържаният допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК също не обуславя друг извод. Същият не е обоснован от касаторите, според разясненията, дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, като законовият текст е цитиран формално без да се сочи какво налага промяна на установената практика на ВКС по приложението на нормата на чл.103 ал.1 ЗЗД. Третият въпрос няма харктеристиките на обуславящ, доколкото нито е навеждано възражение в подобен смисъл, нито с обжалваното решение съдът се е произнасял по него, а само е отбелязал,че кои от вземанията на банката са погасени е предмет на установяване в изпълнителното производство и е ирелевантно за търсената с иска защита, доколкото в това производство се цели да се установи несъществуване на погасено чрез прихващане по-малко по размер пасивно вземане на насрещната страна – търговското дружество. Поради това и с оглед разясненията в т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не следва да бъде обсъждано налице ли са предпоставките за приложимост на въведените с този въпрос допълнителни критерии по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Изложеното обуславя извод за неоснователност на молбата за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение