Определение № 3880 от 13.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1444/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 768/13.02.2024 година, подадена от И. С. И., срещу решение № 77/05.01.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 2579/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 13 603/28.11.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 151-ви състав, постановено по гр. д. № 1121/2022 година, с което са отхвърлени, като неоснователни, предявените от И. С. И. срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че И. не дължи на дружеството чрез принудително изпълнение сумата 5296.33 лева, представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода май 2011 година– април 2013 година и сумата 682.94 лева, представляваща лихва за периода 30.06.2011 година–12.12.2013 година, за които суми е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 1173/2014 г. по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 40-ти състав. В подадената от И. С. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касаторката срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] искове, с правно основание чл. 439 от ГПК да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 41 493/10.04.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 77/05.01.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 2579/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. И. С. И. е била уведомена за обжалваното решение на 19.01.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 16 768/13.02.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че от представения изпълнителен лист от 25.05.2015 година се установявало, че спорното вземане представлявало главница и лихва за забава по договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, сключен между „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] и И. С. И.. Изпълнителният лист бил издаден по гр. д. № 1173/2014 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 40-ти състав, въз основа на влязло в законна сила на 17.04.2015 година съдебно решение, постановено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК по гр. д. № 17061/2014 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 40-ти състав. Страните по делото не спорели, че тези суми отразяват действително възникнали в тежест на И. парични задължения. На 15.10.2018 година по молба на кредитора „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] било образувано изпълнително дело № 20188630402393/2018 година на С. Х.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 863 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, за принудителното събиране на присъдените с издадения по гр.д. № 1173/2014 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 40-ти състав изпълнителен лист суми. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят бил възложил на съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и други, да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното имущество. На 31.10.2018 година били наложени запори върху вземания на длъжника по банкови сметки, а на 14.12.2018 година била вписана наложената по изпълнителното дело възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот. С постановление от 23.07.2021 година изпълнителното производство било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК-поради обстоятелството, че взискателят не бил поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години. Със същото постановление било наредено вдигане на наложените по изпълнителното действие запори и възбрана. На 13.08.2021 година по молба на кредитора „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] било образувано изпълнително дело № 20218630402308/2021 година на С. Х.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 863 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, за принудителното събиране на присъдените с издадения по гр.д. № 1173/2014г. по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 40-ти състав, изпълнителен лист суми. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят бил възложил на съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и други, да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното имущество. На 03.09.2021 година били наложени запори върху вземания на длъжника по банкови сметки, а на 20.04.2022 година била вписана възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот. Изпълнителното производство било спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 1 от ГПК с постановление на съдебния изпълнил въз основа на представена обезпечителна заповед, издадена на основание чл. 389 от ГПК с определение от 03.02.2022 година, постановено по гр.д. № 1121/2022 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 151-ви състав. Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвиждала защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът бил предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят бил уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая И. С. И. претендирала защита по чл. 439 от ГПК, като се позовавала на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] изпълнителен лист. С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК била допустима-И. основавала иска си на твърдение за факти, настъпили след постановяване на съдебното решение, въз основа на което бил издаден изпълнителен лист. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързвала недължимост на претендираното от ответника (твърдение за факти, с които се отричало материалното право на взискателя), предявеният иск по чл. 439 от ГПК бил допустим, тъй като установяването на тези факти било в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в правната теория и съдебна практика, погасителната давност не водела до погасяване на самото вземане, а само на възможността то да бъде принудително изпълнено. Вземането продължавало да съществува като вземане и длъжникът продължавал да го дължи, но възможността да бъде изпълнено била ограничена само до доброволното му изпълнение-чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следвало да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове съдебна защита-установяване недължимост на вземания поради давност като правен резултат означавало установяване, че била погасена възможността за принудителното им изпълнение. В конкретния случай предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основавали на твърдението на И. С. И., че процесните вземания били погасени по давност към датата на подаване на исковата молба. По делото било установено, че процесните вземания били предмет на влязло в сила на 17.04.2015 година съдебно решение, поради което намирала приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД-срокът на новата давност бил всякога пет години. Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, предприемането на кое да било изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му било поискано от взискателя или било предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 от ЗЧСИ) прекъсвало давността, като примерно и неизчерпателно били изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. налагане на запор. Взискателят имал задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спирала, именно защото кредиторът можел да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не бил удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратявало на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител постановявал акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът имал само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започвала да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. Основното спорно по делото обстоятелство било дали предприетите изпълнителни действия по прекратеното изпълнително производство по изпълнително дело № 20188630402393/2018 година на С. Х.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 863 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, били прекъснали давността за процесното вземане, с оглед обстоятелството, че в хипотезата на прекратено по право (поради перемпция) принудително изпълнение, всички предприети изпълнителни действия по него се обезсилвали по право. На въззивният съдебен състав било служебно известно, че по въпроса била формирана противоречива съдебна практика, поради което било образувано тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, по което към момента на постановяване на въззивното решение не е било постановено решение. Поставеният въпрос в посоченото тълкувателно дело бил дали погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Сезираният въззивен съдебен състав споделял формираната практика, намерила израз в решение № 127/12.07.2022 година, постановено по г. д. № 2884/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. решение № 37/24.02.2021 година, постановено гр. д. № 1747/2020 година и решение № 3/04.02.2022 година, постановено по гр. д. № 1722/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в която било прието, че настъпилата перемпция на изпълнителното дело била без правно значение за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по перемираното дело като законни последици на перемпцията не се отразявали на настъпилото по същото прекъсване на погасителната давност съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Действително в хипотезата на настъпило по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК съдебният изпълнител служебно вдигал наложените запори и възбрани (чл. 433, ал. 3 от ГПК), а всички други предприети изпълнителни действия за принудително събиране на паричното притезание се обезсилвали по право с изключение на тези по приключените изпълнителни способи, от които трети лица били придобили права (например купувачите от публичната продан) и на редовността на плащанията, извършени от трети задължени лица. Служебното задължение на съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите изпълнителни действия, като законни последици на перемпцията, не се съотнасяли към основанието по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Фактическият му състав бил осъществен. Погасителната давност била прекъсната и не зависела от по-късно настъпилата перемпция. В посочените съдебни решения на ВКС било прието, че перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института било, че едни и същи юридически факти можело да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче били различни правни институти с различни правни последици. Изтеклата погасителна давност изключвала правото на принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се бил снабдил с изпълнително основание (пред съдебния изпълнител обаче длъжникът не можел да се позове на нея и съдебния изпълнител не можел да я зачете, освен при влязло в сила решение за уважаването на иска по чл. 439 ГПК). Перемпцията не изключвала правото на принудително изпълнение. Обратно, и след настъпването й правото на принудително изпълнение можело да съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължавал съдебният изпълнител да я зачете. Без значение за настъпване на правните последици на давността била перемцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като тя не изключвала правото на принудително изпълнение. В аспекта на това се налагал извод, че предявеният иск бил неоснователен. От 17.04.2015 година-датата на влизане в сила на съдебното решение, с което било установено съществуването на процесното вземане, бил започнал да тече новият 5-годишен давностен срок. Този срок бил прекъснат на 06.11.2018 година, когато по изпълнително дело № 20188630402393/2018 година на С. Х.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 863 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители бил наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки. След това било налице прекъсване на давността с вписването на наложената възбрана върху недвижим имот, което било извършено на 14.12.2018 година. Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство, съгласно т. 1 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, представлявало насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсвало давността, тъй като с него започвала да се осъществява принудата в изпълнителния процес-длъжникът започвал да търпи ограничение в правната си сфера-неговите актове на разпореждане ставали непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори. Следващите действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат течението на давността (чл. 116, б. „в“ от ЗЗД), били предприети по новообразуваното изпълнително дело № 20218630402308/2021година на С. Х.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 863 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, както следва: налагане на запор върху вземания на длъжника по банкови сметки и вземания от пенсия през септември 2021 година и вписването на възбрана върху недвижими имот, извършено на 9 20.04.2022 година. Към септември .2021 година, когато било извършено първото действие по принудително изпълнение, предприето по новообразуваното изпълнително производство, новата 5-годишна погасителна давност, започнала да тече от 14.12.2018 година, не била изтекла, а била прекъсната отново (чл. 116, б. „в“ от ЗЗД). Същата не била изтекла и към 20.04.2022 година, когато давността отново била прекъсната с вписването на наложената възбрана. От 20.04.2022 година била започнала да тече нова 5-годишна давност за процесните вземания. Течението на давността било спряно на 13.06.2022 година със спирането на принудителното изпълнение, постановено от първоинстанционния съд за обезпечение на предявените искове по настоящото дело. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. С. И. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това прекъсва ли започналата да тече, в полза на длъжника погасителна давност, искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл. 433, ал 1, т. 8 от ГПК изпълнително производство?, както и за това обезсилват ли се по право и противопоставими ли са на длъжника изпълнителните действия предприети по прекратено изпълнително производство? И. С. И. твърди, че по двата въпроса е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като по отношение на първия от тях се твърди противоречие между въззивното решение и приетото с решение № 285/06.10.2015 година, постановено по гр. д. № 1953/2015 година, решение № 371/28.10.2015 година, постановено по гр. д. № 1385/2012 година, решение № 42/26.02.2016 година, постановено по гр. д. № 1812/2015 година и решение № 451/29.03.1016 година, постановено по гр. д. № 2306/2016 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Този въпрос обаче не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Видно от цитираните по-горе мотиви на въззивният съд е прието, че всички искания за предприемане на изпълнителни действия са правени и такива действия са били предприемани в рамките на висящите изпълнителни производства от 2018 година и от 2021 година, при това преди прекратяването на първото от тях по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В конкретния случай липсват данни за искане за предприемане на изпълнително действие и/или предприемане на такова след като изпълнителното производство е прекратено поради перемпция. Затова и въпросът дали такова искане или такова изпълнително действие прекъсват течението на погасителната давност не е бил разрешаван от състава на Софийски градски съд и не е обусловил изводите му при постановяване на въззивното решение. Доколкото са налице изпълнителни действия, извършени в рамките на висящо изпълнително производство, което впоследствие е било прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК то въпросът е за това дали тези действия са прекъснали погасителната давност или с прекратяването на производството те са отпаднали с обратна сила. Именно това е предмет на втория от поставените в изложението на И. С. И. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. По отношение на този въпрос касаторката се позовава на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година, в мотивите на която е посочено, че във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. От тази част на мотивите на ТР И. С. И. прави извода, че след като всички други, извън изрично посочените изпълнителни действия се обезсилвали по право, то отпада настъпилото въз основа на тях прекъсване на погасителната давност. Този извод обаче не следва категорично от посоченото решение. Видно от същото посоченото в мотивите обезсилване на изпълнителните действия, касае онези действия, които са част от изпълнителен способ, който още не е приключил към момента на настъпване на основанието за прекратяване на изпълнителното производство. Самото прекратяване няма как да се отрази на вече приключилите преди това изпълнителни способи и да доведе до обезсилването на същите. Наред с това прекратяването като процесуално действие не се отразява на настъпилите вследствие на изпълнителните действия материално правни последици относно задължението. Последното е видно от посоченото в мотивите на ТР, а и в диспозитива на т. 10 от същото, където е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.)), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. От тълкуването на така формирания диспозитив следва, че прекратяването на изпълнителното производство не заличава с обратна сила последиците от настъпилото в хода на производството прекъсване на погасителната давност. В този смисъл и съдебната практика, намерила израз в решение № 126/28.06.2022 година, постановено по гр. д. № 3409/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 37/24.02.2021 година, постановено по гр. д. № 1747/2020 година и решение № 3/04.02.2022 година, постановено по гр. д. № 1722/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Въззивното решение на Софийски градски съд е съобразено с тази практика, поради което и втория от поставените от И. С. И. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на исканото касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 77/05.01.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 2579/2023 година, по подадената срещу него от И. С. И., касационна жалба с вх. № 16 768/13.02.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото И. С. И. ще трябва да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение