Определение № 2462 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4195/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 867 от 23.06.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1100/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, е: 1/ отменено решение № 1169/17.03.2023 г. по гр. д. № 17238/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен искът на В. Н. Б. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България с искане последната да му заплати сумата 5000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие на наказателно преследване срещу него по ДП № 73/2022 г. на 4 РУ на МВР – Пловдив, за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, което впоследствие е било прекратено, ведно със законната лихва за забава, считано от 29.08.2022 г. до окончателното й изплащане и вместо него е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на В. Н. Б. сумата от 5000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие на наказателно преследване срещу него по ДП № 73/2022 г. на 4 РУ на МВР – П., за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, което впоследствие е било прекратено, ведно със законната лихва за забава, считано от 29.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и 15 лева – разноски по делото; 2/ потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на В. Н. Б. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 7000 лв. Срещу въззивното решение, в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 24319/01.08.2023 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Ил. Д. от Окръжна прокуратура – Пловдив. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните, уточнени от съда, въпроси: 1/ „относно причинната връзка между незаконния акт и вредите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение“; 2/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“; 3/ „Следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД?“. По поставените въпроси се сочи противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 50084/30.05.2023 г. по гр. д. № 1961/2022 г. на III г.о., т. II от ППВС №4/23.12.1968 г., решение № 187/13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. на III г.о. и решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III г.о. Ответникът по жалбата В. Н. Б., в писмен отговор, подаден чрез адв. П. Д., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че на 14.03.2022 г. служители на 4 РУ на МВР – Пловдив спрели управлявания от ищеца лек автомобил, като той бил тестван за употреба на алкохол и наркотици; уредът отчел положителен резултат за употреба на амфетамин, издали му талон за изследване на кръв и урина и го съпроводили до УМБАЛ св. „Георги“ за даване на проба; бил задържан за 24 часа, извършени били претърсвания на автомобила му и дома му, иззети били вещи от дома му, срещу него било образувано сл. д. № 73/2022 г. за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, бил лишен от правоуправление на МСП за срок от 6 месеца. От изготвената в ДП химическа експертиза се установило, че няма наличие на наркотични вещества; ДП било прекратено с постановление 16.08.2022 г., влязло в сила на 29.08.2022 г. поради това, че не е осъществено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Констатирано е, че горното се установява от приетото постановление на РП – Пловдив от 16.08.2022 г. и приложеното по делото сл. д. № 73/2022 г. Въззивният състав не е споделил довода на прокуратурата и първостепенния съд, че след като срещу ищеца не е повдигнато обвинение, не е бил привлечен като обвиняем и не е била наложена мярка за неотклонение – не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – позовал се е на съдебна практика в обратната посока, обективирана в решение № 50009/08.02.2023 г. по гр. д. № 932/2022 г. решение № 187/13.03.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. и двете на III г.о. на ВКС, според които лицето, срещу което е образувано наказателно производство търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение. Съобразил е и приетото в решение № 50084/30.05.2023 г. по гр. д. № 1961/2022 г. също на III г.о. на ВКС, в което е разяснено, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е деликтен иск за вреди от неосноватално упражнена принуда при или по повод повдигнатото обвинение, а действията по разследване срещу уличено лице са предварителни и подготвителни действия за събиране на доказателства за вината на уличения и за повдигане на обвинение / чл. 215 и чл. 219 НПК /; тези предварителни действия са свързани с упражняване на държавна принуда и когато са неоснователни причиняват вреди, от което следва, че за неоснователно упражнената принуда срещу уличеното лице, дори и когато не е повдигнато обвинение, а наказателното производство е прекратено, ПРБ ще носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; неоснователно упражнената принуда обхваща мерките срещу уличеното лице и наложените му принудителни административни мерки, които се налагат при условията на обвързана компетентност заради образуваното наказателно производство доколкото административният орган и МВР не действат при условията на оперативна самостоятелност. При тези съображения е формиран извод, че искът е основателен. По отношение на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е посочил, че пред първата инстанция са разпитани свидетелите М. В. и В. Б. – майка на ищеца. От показанията на разпитания по делото свидетел В. е приел за установено, че с ищеца били приятели – бил с него, когато след като го задържали за 24 часа, го видял да плаче; след случая В. се променил – спрял да излиза с приятелите си, спрял да им звъни, рядко се виждали; променил се емоционално – не се шегувал и не се веселял. От показанията на св. Б. е счел за установено, че когато синът й бил задържан, много тежко преживял задържането, а след като бил освободен от ареста казал, че е невинен, но ако нещо се случи с него да се грижи за жена му, която точно в този момент била бременна, и детето му; шофьорската му книжка върнали след 6 месеца, през което време пътувал с такси, ходили всяка седмица на преглед в болницата с такси; преди В. бил много весел, жизнерадостен, енергичен, а след това станал мрачен, тревожен и депресиран, затворил се в себе си, отказвал да контактува с хората, почувствал се унизен от претърсването на дома му, както и от мнението на съседите; бил съкрушен, изживял голям стрес; избягвал срещи с познати. Преценявайки свидетелските показания, въззивният състав е намерил за доказани неимуществените вреди, претендирани в исковата молба – че по време на разследването са били нарушени правото на ищеца на лична свобода, засегнати са честта и достойнството му, лишен е бил от правото на управление на МПС за 6 месеца, което обективно му е създало затруднения в ежедневието; изпитал е чувство на срам пред близки и приятели, страх от възможността да получи наказание и притеснения за периода от 14.03.2022 г. до 29.08.2022 г., които негативни изживявания са пряка и непосредствена последица от наложените му принудителни мерки. При тези данни въззивната инстанция е намерила, че по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, на Б. следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., в който размер предявеният иск е преценен като основателен. С оглед уважаване на главния иск, за основателен е приет и акцесорният му за предявените лихви, считано от 29.08.2022 г. до окончателното плащане. Поради отлика с изводите на районния съд, е констатирано, че първоинстанционното решение следва да се отмени за сумата 5000 лв. и вместо него в тази част да се постанови друго, с което да се осъди Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 5000 лв., а за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер – решението на районния съд да се потвърди. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият формулиран въпрос е свързан със задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите, в който смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от посоченото тълкувателно решение, тъй като именно въз основа на събраните пред първата инстанция доказателства, е изложил собствени мотиви кои вреди са установени и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Следва да се има предвид и това, че кръгът проблеми, които касаторът посочва – налице ли е или не причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди доказани ли са по съответния ред или не, са твърдения, които очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. На практика въпросът е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд не е преценил всички обстоятелства, за които е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-нисък размер са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Поставените в изложението втори и трети въпрос се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от претендирания от ищеца. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Предвид изхода разноски на касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. П. Д. от Адвокатска колегия – П., сумата 1200 лв. – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответната страна във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,