Определение № 417 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3904/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата И. К. К. срещу решение № 171 от 14.04.2025 г. по гр. д. № 18/2025 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 1233 от 24.09.2024 г. по гр. д. № 2727/2023 г. на Русенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателката срещу А. А. А. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на обща сума в размер на 20 165 лева, формирана от следните суми: 4 255 лева – платена без основание на 18.05.2022г.; 1 800 лева – платена без основание на 23.06.2022г.; 4 300 лева – платена без основание на 18.07.2022г.; 1 400 лева – платена без основание на 03.08.2022г.; 1 400 лева – платена без основание на 01.09.2022г.; 5 100 лева – платена без основание на 19.09.2022г. и 1 910 лева – платена без основание на 30.09.2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.11.2022г. до окончателното им изплащане. Касаторката поддържа в касационната си жалба, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички изложени от страната с въззивната жалба доводи и възражения и по-конкретно не е отговорил на поставените въпроси: „Защо, ако „Ка Нейлс“ ЕООД е имало задължения към „Макс Шоп БГ“ ЕООД за доставки през месец март, април и май 2022 г., доставките са продължили през следващите периоди юни, юли и септември?; Защо в счетоводството на „Макс Шоп БГ“ ЕООД има само три товарителници, в които са посочени подател и получател, съдържание и тегло на пратката?; Защо в счетоводството на „Макс Шоп БГ“ ЕООД няма контрагент с име И. К.?“. Счита, че от приетите по делото доказателства не следва извод, че между страните по делото е съществувало облигационно отношение, по силата на което да са извършени процесните плащания, т.е. не е установено каквото и да било основание за процесните парични преводи. Поради това моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново, с което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки единствения въпрос: „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и относимите към предмета на делото обстоятелства и доказателства и да изложи правните си изводи по отношение на тях в мотивите към решението?“. Твърди, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106 / 2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г. на ВКС, III г.о. и решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о. В законния срок е постъпил отговор на касационната жалба от ответника А. А. А., в който е застъпено становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Ответникът А. претендира заплащане на сторените в касационното производство съдебно - деловодни разноски. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия съдебен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима. Като е приел за правилна правна квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вместо посочената от първоинстанционния съд такава по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е обсъдил всички приети в процеса доказателства, както и доводите и възраженията на страните, относими към предмета на спора, след което е извел решаващия си извод за неосъществен фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, заключавайки, че процесните парични суми са преведени от ищцата на ответника на годно правно основание – договор за търговско сътрудническо от 13.05.2021 г. между представляваните от страните търговски дружества „Ка Нейлс“ ЕООД и „Макс Шоп БГ“ ЕООД, в който е договорено разплащанията да се извършват по личните сметки на физическите лица – еднолични собственици на двете дружества (страните по делото). Посочил е, че неправилното правно основание, дадено от районния съд, не е основание за недопустимост на съдебното решение и доколкото наведените от страните факти са същите, един и същи е и петитумът на исковата молба, то може и следва да бъде поправено от въззивния съд. Окръжният съд е приел за установено от доказателствата в процеса, че процесните парични суми са преведени от ищцата на ответника по банков път, с посочено основание – „захранване на сметка“. Намерил е за установено, че ищцата и ответника са еднолични собственици на търговски дружества, съответно „Ка Нейлс“ ЕООД и „Макс Шоп БГ“ ЕООД, между които е бил сключен горепосочения договор за търговско сътрудничество, по силата на който „Макс Шоп БГ“ ЕООД е възложило на „Ка Нейлс“ ЕООД да продава продукти на Mack`s Professional Bulgaria, а ищцата се е задължила на 15-то и 30-то число от месеца да отчита (превежда) сумите от реализирания оборот след приспадане на процентната отстъпка – 20% от продукти и аксесоари, 10% от електро уреди и инструменти. Договорено е било разплащанията по горепосочения договор да се извършват по личните сметки на физическите лица – еднолични собственици на двете дружества. От изслушаните в процеса свидетелски показания на А. Н. и Ц. Ц., въззивният съд е счел за установено, че ищцата е давала заявка за стоки по телефон за процесния период, а пратките по дадените заявки са били изпращани чрез куриер „Лео Еспрес" на ищцата И. К. в гр. Пловдив и е нямало върнати от нея пратки. За предадените стоки са издавани експедиционни листи, приети като доказателства по делото. От приетата от първоинстанционния съд техническа експертиза окръжният съд е намерил за установено, че между страните е провеждана кореспонденция посредством приложение „Viber“, чрез което от посочения от ищцата телефонен номер в процесния период, са изпращани множество заявки за козметични продукти, като в цялата кореспонденция няма нито едно съобщение, което да е в смисъл, че има недоставена стока. От приетото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза решаващият съд е приел за установено, че сумите постъпили по банковата сметка на А. А. А., предмет на иска, са внасяни в непосредствено близък момент в касата на дружеството „Макс Шоп БГ“ ЕООД. Въз основа на горепосочения съвкупен анализ на приетите по делото доказателства, въззивният съд е счел, че процесните банкови парични преводи са извършени на годно правно основание, а именно горепосочения договор за търговско сътрудничество с елементи на договор за поръчка. Поради наличието на правно основание за сторените парични престации е намерил за неосъществен фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и на останалите състави, визирани в чл. 55, ал. 1 ЗЗД, препращайки към правните изводи на първоинстанционното решение, съдържащи отговор на всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на спора. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Поставеният от касаторката – ищца единствен правен въпрос осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като е от значение за изхода на конкретния спор, но спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е разрешен в съответствие с практиката на ВКС. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 186 от 02.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 г., IV г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о., решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о., решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др., вкл. цитираните от касаторката), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената трайна съдебна практика, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, включени в предмета на делото, излагайки изчерпателни собствени фактически и правни мотиви, след което е достигнала до решаващия правен извод за неосъществен фактически състав на субективното право по чл. 55, ал. 1 ЗЗД поради наличието на правно основание, въз основа на което е извършена процесната парична престация. Препращането към правните изводи в първоинстанционното решение е извършено формално, доколкото въззивният съд е изложил и обосновал в пълнота в своето решение решаващото си правно съображение за неоснователност на предявения иск – наличието на правно основание между страните за извършване на процесната престация. Този решаващ правен извод е изведен след съвкупната преценка на всички относими към спора доказателства (писмени, гласни, две експертни заключения, приета „Viber“ кореспонденция), и след обсъждане на всички наведени от страните, относими, доводи и възражения. Посочените от ищцата в касационната й жалба, останали необсъдени според нея доводи, са изцяло неотносими към спора с предмет иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като касаят изпълнението на договора за търговско сътрудничество между търговските дружества – собствени на страните от 13.05.2021 г., т.е. установеното облигационно правоотношение, което от своя страна изключва осъществяването на състава на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради липсата на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационен контрол на въззивния акт не следва да бъде допускан. При този изход на настоящото производство касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника сторените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 440 лв., равностойни на 736. 26 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение