Определение № 50534 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2132/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Д. Л. Попсулис срещу решение № 23 от 26.01.2022г. по гр.д. № 734/2021г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 260533/15.07.2021г. по гр.д. № 101/2019г. по описа на РС – Русе, с което по предявени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „Форел“ ЕООД - в ликвидация, сумата 86 869,02 лв., включваща: 84 663,04 лв. - липса по сметка 501 „Каса в лева“, и сумата 2 205,98 лв. – липса на гориво за периода 20.04.2010г. - 23.07.2012г., за които е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г., както и сумата 33 674,19 лв. - лихва за забава за периода 08.04.2014г. до 30.01.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо по доводи, че за ликвидатора на ищцовото дружество липсва процесуална легитимация да предяви исковете, доколкото не е взето решение по чл. 7, ал. 12 от учредителния акт на „Форел“ ООД, както и решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за завеждане на искове срещу ликвидатора за причинена вреда по чл. 145 ТЗ, установена по реда на чл. 23, т. 4 ЗДФИ. При условията на евентуалност излага, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че събраните по делото доказателства не установяват негово виновно и противоправно поведение, което да е в причинна връзка с търпени от ищеца вреди, поради което необосновано исковите претенции са уважени. Оспорва като необосновани и противни на закона решаващите изводи на въззивния съд, че претендираните вземания не са погасени с изтичането на установената в чл. 27, ал. 1 ЗДФИ петгодишна давност. Излага, че въззивният съд не е обсъдил възражението му, че вземанията за лихви се погасяват с кратката тригодишна давност. Поддържа, че вземанията са погасени поради изтичане на установената в специалния закон абсолютна давност - чл. 27, ал. 3 ЗДФИ. Като противни на закона и несъответни на установената по делото фактическа обстановка оспорва и изводите на въззивния съд относно началната дата, от която започва да тече давностния срок. Сочи като противен на закона и извода на съда, че лихви се дължат за период преди датата на съставяне на акта за начет, която е възприета от съда за дата на откриване на вредата. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото прекратено, евентуално решението да бъде отменено като неправилно и предявените искове отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Наличието на решение на едноличния собственик на капитала абсолютна процесуална предпоставка ли е за предявяване и разглеждане на иск за търсене на пълна имуществена отговорност с акт за начет във връзка с чл. 23, т. 4 ЗДФИ на заличен ликвидатор към датата на подаване на заявлението и исковата молба?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС по решение № 29 от 23.07.2019г. по т.д. 1212/2018г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 99 от 19.09.2019г. по т.д. 2823/2018г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 129 от 02.09.2016г. по т.д. 1002/2015г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 115 от 27.11.2012г. по т.д. 61/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 188 от 20.12.2016г. по т.д. 1525/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 152 от 13.01.2017г. по т.д. 2795/2015г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 234 от 31.01.2017г. по т.д. 3150/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС по решение № 27 от 30.03.2022г. по гр.д. 2741/2021г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. 505/2017г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. 34/2013г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си за допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поставя следните въпроси:

3. Длъжен ли е въззивният съд при твърдения за погасено по давност вземане, установено с акт за начет, да изследва целия давностен срок с оглед спирането и прекъсването му, или е достатъчно да приеме, че давностният срок не е изтекъл, без да сочи кога и защо е започнал да тече, същият дали е бил спиран или прекъсван?

4. Длъжен ли е въззивният съд при твърдения за погасено по давност вземане, установено с акт за начет, да се произнесе обосновано защо приема, че денят на причиняване на вредата не може да бъде установен, или е достатъчно да приеме, че вредата е открита в деня на съставяне на акта за начет?

5. Представлява ли промяна фактическите констатации на акта за начет от въззивния съд, в случай, че в същия е прието, че денят на причиняване на вредата е установим и се претендират лихви от деня на причиняване на вредата, а в решението съдът се е произнесъл, че вредата е открита на 16.01.2017г. със съставянето на акта за начет?

6. В случай, че се претендира изтекла мораторна лихва с акта за начет, считано от деня на причиняване на вредата до съставяне на акта за начет, може ли въззивният съд, след като е приел, че вредата е открита със съставянето на акта за начет, да присъди лихва от деня, в който финансовата инспекция е приела, че е причинена вредата до датата на акта за начет?

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация „Форел“ ЕООД – в ликвидация, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че едноличен собственик на капитала на ищеца „Форел“ ЕООД - в ликвидация, е държавата, чиито права се упражняват от министъра на земеделието и храните. Счел е, че ответникът Попсулис е бил ликвидатор на „Форел“ ЕООД от 20.04.2010г. до освобождаването му със заповед № РД 57-35 от 23.07.2012г., като на същата дата е назначен нов ликвидатор – М. Т.. Посочил е, че с писмо от 24.04.2014г. новият ликвидатор е уведомил принципала, че Попсулис отказва да ѝ предаде документацията на дружеството в пълен обем. Позовал се е на събраните по делото доказателства за изготвен одитен доклад по разпореждане на принципала на дружеството на 14.05.2014г., с който са констатирани несъответствия и нарушения на ЗСч; на заповед от 14.04.2016г. на министъра на земеделието и храните, с която е назначена комисия за извършване на инвентаризация на всички дълготрайни материални и нематериални активи, материални запаси, задължения и вземания на „Форел“ ЕООД - в ликвидация, както и на заповед от 18.05.2016г. на директора на АДФИ, с която е разпоредено да бъде извършена финансова инспекция на ответното дружество. Приел е, че в хода на последната е установено, че през 2007г. ликвидаторът Н., изпълнявал тези функции до 20.04.2010г., е продал на „Агро Офис“ ЕООД недвижимо имущество, собственост на „Форел“ ЕООД - в ликвидация, представляващо рибарници в землището на [населено място], м. “Язовир Искър Т. брод“, район Панчарево, [населено място], а именно: ПИ № 000896 с площ от 345 702 кв.м. за сумата 209 801 лв., ПИ № 000897 с площ от 65 093 кв.м. за сумата 39 651 лв., получени от дружеството продавач чрез банков превод преди подписване на договора, и ПИ № 000537 с площ от 34762 кв.м за сумата от 23 000 лв., както и че на 12.04.2007г. дружеството-купувач внесло по банковата сметка на продавача 41 920 лв. депозит за участие в търга за ПИ 000896 и 2 900 лв. за участие в търга за ПИ 000897, а на 18.04.2007г. и остатъка от уговорената продажна цена за двата имота съответно 167 881 лв. и 31 751 лв. Съдът е възприел и констатациите по доклада за инспекцията и акта за начет, че с два нотариални акта от 18.12.2007г. са били сключени договори за продажба със същия купувач „Агро Офис“ ЕООД на ПИ № 000693 с площ от 26339 кв.м и ПИ 011374 с площ 32364 кв.м, намиращи се в землището на „Язовир Искър“, район Панчарево, м. “Самоковското“ [населено място], за сумите съответно 12 710 лв. и 21 120 лв., които продавачът е заявил че е получил напълно в брой на касата на дружеството. Приел е, че през 2008г. ликвидаторът Н. е продал на „Еколес“ ЕООД ПИ 000095 с площ от 151,998 дка и ПИ 000199 с площ от 121,002 дка, намиращи се в землището на [населено място], [община], за сумата 341 000 лв. Възприел е констатацията на проверяващия орган, че след извършено прихващане на задължението на продавача от 243 000 лв., което е визирано в даденото от министъра на земеделието и храните разрешение за сделката, купувачът следвало да заплати 98 000 лв., която страните по сделката договорили да се плати на вноски: 30 000 лв. при сключване на предварителния договор, 30 000 лв. в десетдневен срок от снабдяването с окончателни скици и 38 000 лв. в деня на окончателната сделка. Въззивният съд е приел за установени и отразените в акта за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г. констатации, че в периода 01.05.2010 год. - 13.08.2012г. ответното дружество е оперирало с три банкови сметки, открити в ЦКБ АД – клон Е., клон „Химимпорт“ София и клон Русе, както и че на 10.05.2010г. бившият към този момент ликвидатор Н. е внесъл общо сумата 86 830 лева, представляващи получени суми за заплащане на цена по договори за продажба, както следва: 12 710 лв. от продажба на имот 000693; 23 000 лева от продажба на имот 000537; 21 120 лв. от продажба имот 011374, всички с купувач „Агроофис“ ЕООД; 30 000 лв. - доплащане по договор с купувач „Еколес“ ЕООД. Посочил е, че по нареждане на ответника Попсулис цялата наличност по сметката на дружеството била преведена по разкрита сметка в ЦКБ - клон Химимпорт София, на 22.06.2010г., а на 13.08.2010г. част от сумата в размер на 156 000 лв. е преведена по сметка в клон Русе на ЦКБ. Остатъкът от 83 230,04 лв. жалбоподателят изтеглил на части в периода 15.07.2010г. - 03.09.2010г. и сметката в клон Химимпорт София била закрита. Изтъкнал е, че финансовият инспектор е установил липса на счетоводни записвания за извършените операции по посочените сметки - постъпления на суми и тегления в брой. Въззивният съд се е позовал на изготвения доклад № ДИ1СФ-3/16.І.2017г., с който по сметка 501 „Каса в лева“ е отразена констатираната липса от 84 663,04 лв./след приспадане на банкови такси и комисионни/ и по сметка 302 „Материали“ - липса в размер на 2 205,98 лв., или общо 86 869,02 лв. Посочил е, че за установената вреда е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.І.2017г.

При гореустановената фактическа обстановка въззивният съд е счел за допустимо обжалваното първоинстанционно решение, постановено по сезиралите съда искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Изложил е, че развитите в жалбата съображения за неговата недопустимост като постановено по недопустим иск, основани на чл. 7, ал. 12 от учредителния акт на „Форел“ ЕООД, са неоснователни. Посочил е, че съобразно последната разпоредба едноличният собственик на капитала взема решения за завеждане на искове срещу управителя и назначава представител за водене на процеса срещу него. Подчертал е, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.1317/2018г. и предявяване на исковете по чл. 422 ГПК ответникът Попсулис не е имал качеството на ликвидатор/управител на дружеството и поради това не е необходимо едноличният собственик на капитала да вземе решение за предявяване на иск и да назначи представител за водене на процеса срещу него. Изтъкнал е, че заповедното и исковото производства са образувани по иск на настоящия ликвидатор на дружеството, който в това си качество има правата да предяви иск и да представлява дружеството в съдебното производство. По тези съображения е счел предявените искове за допустими, а поддържаните в жалбата доводи за недопустимост на решението за неоснователни.

Въззивният съд е приел, че от установената по делото фактическа обстановка се установява основателността на предявените искове. Посочил е, че безспорно е установено, че бившият ликвидатор на дружеството Н., заемал тази позиция преди ответника, е внесъл на 10.05.2010г. общо сумата 86 830 лв., представляваща получени цени по договори за продажба на недвижими имоти на дружеството. Подчертал е, че ответникът Попсулис в нарушение на задълженията си като ликвидатор не е разпоредил осчетоводяване на прихода, не е извършил проверка на движението на средствата по банковите сметки и касата на дружеството с цел да установи има ли отразени постъпления от продажба на ДМА, нито е поискал извършването на одит в дружеството, а вместо това е изтеглил сумата, като не е разпоредил осчетоводяването ѝ по съответната счетоводна сметка, включително липсва осчетоводяване на разходването ѝ. Изтъкнал е, че в този смисъл е и заключението на назначената в производството пред районния съд съдебно - счетоводна експертиза, съгласно което внесените от бившия ликвидатор Н. и изтеглени от Попсулис суми не са намерили никакво счетоводно отражение. Допълнил е, че дори да се възприеме защитната позиция на ответника, че сумите са внесени от бившия ликвидатор погрешно, то те отново е следвало да бъдат счетоводно отразени като „други вземания“. Относно разхода за гориво за сумата 2 205,98 лв. въззивният съд е възприел изводите по акта за начет, че са съставени фактури и е осчетоводено закупуването на гориво на последната стойност, но към момента на проверката не е открито като налично. Въззивният съд се е позовал на постановките на т. 12 от ППВС № 5/1955г., че фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното деяние, причинната връзка с настъпилата щета и паричната ѝ стойност се считат за истински до доказване на противното. Изложил е, че ревизионният акт се ползва с пълна доказателствена сила относно тези факти до оборването им чрез всички допустими доказателствени средства, като е приел, че в конкретния случай доказателствената сила на акта за начет не е оборена, поради което исковете се явяват основателни.

Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответника за погасяване на процесните вземания поради изтекла давност. Посочил е, че съобразно нормата на чл. 27, ал. 1 ЗДФИ имуществената отговорност, включително за лихвите, се погасява с изтичане на 5-годишна давност от деня на причиняването на вредата, а ако този ден не може да се установи - от деня на откриването ѝ. Изтъкнал е, че се касае за особено правило относно началния момент, от който започва да тече установеният давностен срок, различно от общите такива по чл. 114 ЗЗД. Отчел е, че с чл. 27, ал. 2 ЗДФИ е предвидено едно допълнително основание за прекъсване на давността - съставяне на акта за начет, което е приложимо наред с общите по чл. 116 ЗЗД. Приел е, че вредата в случая е открита на 16.01.2017г. при изготвяне на доклада за извършената проверка, актът за начет е съставен на 16.01.2017г., заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на акта за начет е подадено на 28.02.2018г., а искът за установяване на вземанията по заповедта е предявен на 21.08.2018г. Обобщил е, че при съставяне на акта за начет не е изтекъл петгодишния давностен срок, броен от датата на откриване на вредата – изготвянето на доклада за финансовата инспекция, с който са установени процесните липси. Подчертал е, че при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, към който момент искът за установяване на вземанията по заповедта се счита предявен във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК, не е изтекъл и новият давностен срок, започнал да тече от прекъсване на първоначалния със съставяне на акта за начет на основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 27, ал. 2 ЗДФИ. Допълнил е, че не би могло да се приеме, че е изтекла и десетгодишната абсолютната давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ.

По тези мотиви е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение като правилно.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Настоящият състав на ВКС приема, че касационно обжалване не следва да бъде допускано на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 -ро ГПК, както и по поставения от касатора първи въпрос, касаещ допустимостта на въззивното решение, като счита, че не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим.

Съобразно константната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустими искове, предявени от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, не е бил десезиран с исковете, в частта, по която е постановен въззивният акт, поради което въззивното решение е допустимо.

Производството по делото е инициирано с предявени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от „Форел“ ЕООД – в ликвидация, чрез вписания ликвидатор на дружеството, след развило се заповедно производство и издадена заповед за изпълнение на парично заявление въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе, с която е разпоредено Д. Л. Попсулис да заплати на „Форел“ ЕООД - в ликвидация, сумата 86 869,02 лв., включваща: 84 663,04 лв. - липса по сметка 501 „Каса в лева“, и сумата 2 205,98 лв. – липса на гориво за периода 20.04.2010г. - 23.07.2012г., за които е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г., както и сумата 33 674,19 лв. - лихва за забава за периода 08.04.2014г. до 30.01.2018г., както и разноски по заповедното производство.

Не почиват на закона поддържаните от касатора възражения, че липсва легитимация за подалият заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и предявил исковете ищец „Форел“ ЕООД – в ликвидация, чрез представляващия го ликвидатор. Изводимо от разпоредбите на чл. 27, ал. 4 – ал. 6 ЗДФИ, вр. чл. 4 ЗДФИ и чл. 18, ал. 2 ЗДФИ именно в компетентността на ръководителя/представляващия по закон/ организацията по чл. 4 ЗДФИ, в случая търговско дружество, чийто капитал е собственост на държавата, е правото и задължението да поиска издаване въз основа на съставения акт за начет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, както и да поиска от съда да постанови незабавното ѝ изпълнение на основание чл. 418 ГПК, което в случая допустимо е сторил вписаният ликвидатор на „Форел“ ЕООД – в ликвидация. Законът не поставя твърдяната от касатора процесуална предпоставка за допустимост на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, а именно решение на собственика на капитала на „Форел“ ЕООД. Уредбата в ЗДФИ е специална, ясна и изчерпателна и е недопустимо прилагането по аналогия на цитираните от касатора разпоредби на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, вр. чл. 145 ГПК. Със Закона за държавната финансова инспекция се дава уредба на специалните отношения във връзка с разписаната в чл. 2 от закона основна цел - да бъде защитен публичния финансов интерес. Именно за постигането на последната цел със закона се въвежда и специална имуществена отговорност, уредена в Глава Трета от ЗДФИ, която възниква при различни предпоставки от уредената с чл. 145 ТЗ отговорност на управителя, поради което е недопустимо към имуществена отговорност по специалния закон да бъдат прилагани общите правила за търсене на отговорност от управителя на ООД, разписани в ТЗ.

Противно на доводите на касатора извод за недопустимост на предявените искове не може да бъде изведен и от разпоредбата на чл. 7, т. 12 от учредителния акт на „Форел“ ЕООД. Съобразно последната разпоредба едноличният собственик на капитала взема решение за предявяване на искове на дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител за водене на процеси срещу тях. На първо място, разпоредбата, видно от съдържанието ѝ, не урежда специалното производство за търсене на имуществена отговорност по реда на ЗДФИ, предвид на което е неотносима. На второ място, уредбата на имуществената отговорност по ЗДФИ, предвид преследваната цел да защити публичния финансов интерес, е императивна и дори да се приеме, че цитираната клауза от учредителния акт урежда и хипотезата на отговорност по ЗДФИ, то същата като противна на императивните правила на ЗДФИ за задължение на ръководителя на организацията по чл. 4 от закона въз основа на акта за начет и без да е необходимо решение на принципала да поиска издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, би била нищожна и не следва да бъде взета предвид от съда. На последно място, разпоредбата, тълкувана в нейната цялост, сочи на обоснованост на извода на въззивния съд, че същата урежда хипотеза, при която дружеството има за вписан управител и/или контрольор лицето, чиято отговорност ще бъде търсена по съдебен ред, което налага да бъде назначен представител за водене на процес срещу него, какъвто не е процесния случай, което също определя клаузата като неотносима към допустимостта на настоящото производство.

По тези доводи на съда не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим и въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 -ро ГПК, както и по поставения от касатора първи въпрос, относим към допустимостта на въззивното решение. Следва да бъде добавено, че не е налице и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос. Цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения не дава отговор на поставения въпрос досежно предпоставките за допустимост на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване на вземания по издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК- акт за начет, а съдържа тълкуване на разпоредбите на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, вр. чл. 145 ГПК, които са неприложими към спора по вече изложените доводи на съда, поради което се явява неотносима.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните от касатора процесуални въпроси, посочени под номер 2, 3 и 4 в настоящото определение. И трите въпроса касаят задълженията на съда да вземе предвид и обсъди всички събрани по делото относими доказателства и да изложи решаващи мотиви към съдебното решение като се произнесе по поддържаните с въззивната жалба възражения. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторът не обоснова наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно наличието на предпоставките за ангажиране имуществената отговорност на ответника Пропулис на основание чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ, обсъдил е всички събрани към тези релевантни факти доказателства – писмени за извършените проверки, включително доклад за извършена финансова инспекция, позовал се е на уредената в чл. 22, ал. 5 ЗДФИ доказателствена сила на акта за начет досежно съдържащите се в същия фактически констатации, както и е изложил мотиви, че констатациите се потвърждават от събраната по делото ССчЕ и не се опровергават от другите събрани по делото доказателства. Противно оплакванията на касатора, въззивният съд ясно е посочил датата, от която според него тече давностният срок във връзка с поддържаното възражение от ответника, както и е обосновал извода си с мотиви, че това е датата, на която липсите са открити. Посочил е, че съгласно чл. 27, ал. 1 ЗДФИ давността е петгодишна, включително за дължимите лихви, както и че същата е прекъсната с изготвяне на акта за начет и че течащата от акта за начет нова давност не е изтекла преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и не тече по време на съдебния процес. Въззивният съд изрично е посочил и че уредената в чл. 27, ал. 3 ЗДФИ абсолютна давност не е изтекла. В този смисъл въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и е обсъдил събраните по делото доказателства, а несъгласието на касатора с формираните от съда изводи не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените процесуални въпроси.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по поставения от касатора пети въпрос: „Представлява ли промяна фактическите констатации на акта за начет от въззивния съд, в случай, че в същия е прието, че денят на причиняване на вредата е установим и се претендират лихви от деня на причиняване на вредата, а в решението съдът се е произнесъл, че вредата е открита на 16.01.2017г. със съставянето на акта за начет?“ Въпросът не съответства на решаващата дейност на въззивния съд и в този смисъл не покрива общия критерий за допускане до касация – да е обусловил изводите на съда. Въззивният съд изцяло е възприел съдържащите се в акта за начет фактически констатации, които са за липса на парични средства и гориво, по отношение на които липсва счетоводно отразяване за тяхното разходване, установено с изготвянето на доклада, с който е приключила финансовата инспекция. Именно датата на съставяне на доклада за финансовата инспекция е и приетата от въззивния съд дата, на която липсите са открити, а не както е посочено във формулирания от касатора въпрос – датата на съставяне на акта за начет.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато по сочения от касатора шести въпрос, който при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС следва да бъде уточнен, както следва: „От кой момент дължат законна лихва отговорните лица за причинена вреда по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва произнасяне по гореизведения правен въпрос в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационно обжалване следва да бъде допуснато на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК за сумата 33 674,19 лв. - лихва за забава за периода 08.04.2014г. до 30.01.2018г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе, при сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос на касатора по този иск изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в тази му част като основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на въззивното решение, в останалата му част, не може да бъде прието за осъществено заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в тази част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение