Определение № 4088 от 17.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3272/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията) срещу определение № 380/25.06.2024 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 277/2024 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение № 260005/29.01.2024 г. по гр. дело № 8/2017 г. на Габровския окръжен съд (ГОС), с което е оставена без разглеждане молба (искане) на комисията-жалбоподател за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на първоинстанционното решение № 260026/03.11.2020 г. в частта за разноските, с която комисията е осъдена да заплати по сметка на ГОС държавна такса в размер 14 159.44 лв. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. В изложението към жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли съдът да се счита за сезиран да се произнесе по въпроса за разноските при отправена молба за отмяна на решението в обжалваната част, вместо което предявеният иск да бъде уважен изцяло със законните последици от това; 2) следва ли при произнасянето по въззивната жалба и при изменение на първоинстанционното решение съдът да преразгледа и въпроса за разноските, в това число – относно присъдената от първоинстанционния съд държавна такса, и да следи за правилното приложение на закона, съгласно който в производството по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) комисията не дължи държавна такса; и 3) какво следва да се разбира под израза: „предявеният иск да бъде уважен изцяло със законните последици от това“. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че произнасянето по тези въпроси от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил следното: ГОС е бил сезиран с искове по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) срещу А. К. и П. К., с цена 1 044 606 лв. С първоинстанционното решение № 260026/03.11.2020 г. ГОС е уважил частично предявените искове, като е постановил отнемане от ответниците на имущество на стойност 661 344 лв., разпределил е разноските по делото по съразмерност и е осъдил комисията да заплати държавна такса в размер 15 362.48 лв. – върху отхвърлената част от исковете. В срока за обжалване на решението са постъпили въззивни жалби и от двете насрещни страни по делото, по които е образувано възз. гр. д. № 142/2021 г. по описа на ВтАС. С въззивната жалба на комисията първоинстанционното решение е обжалвано в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) с цена 383 262 лв., като се иска от въззивния съд да отмени решението в тази обжалвана част и да уважи изцяло предявените искове, ведно със законните последици от това. Във въззивната жалба на комисията липсват оплаквания за недължимост или за неправилно изчисляване на присъдената държавна такса за сметка (в тежест) на комисията или оплаквания във връзка с разноските по делото. С въззивното решение № 105/11.08.2021 г. първоинстанционното решиение е отменено в частта, с която са били уважени искове за отнемане от ответниците на парични суми в общ размер 61 324 лв., както и в частта, с която е бил отхвърлен иск за отнемане на недвижим имот в землището на [населено място], общ. С. З., с пазарна цена 90 600 лв., и вместо това с въззивното решение искът за отнемане на паричните суми в общ размер 61 324 лв. е отхвърлен, а искът за отнемане на недвижимия имот на стойност 90 600 лв. е уважен. С въззивното решение първоинстанционното решение е отменено и в частта, с която комисията е осъдена да заплати по сметка на ГОС държавна такса за разликата над сумата 14 159.44 лв. до сумата 15 362.48 лв. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено, присъдени са разноски за въззивното производство и комисията е осъдена да заплати по сметка на ВтАС държавна такса за въззивното производство, в размер 5 879.24 лв. В срока за обжалване на въззивното решение са постъпили касационни жалби и от двете насрещни страни по делото, по които е образувано гр. д. № 5150/2021 г. по описа на ВКС. С касационната жалба на комисията въззивното решение е обжалвано в частта, с която са отхвърлени предявените от комисията искове, както и в частта, с която комисията е осъдена да заплати държавна такса и разноски по делото. В касационната жалба на комисията се съдържат и оплакване и доводи, че първоинстанционният и въззивният съд неправилно са възложили в тежест на комисията да заплати държавна такса съобразно отхвърлената част от исковете. В определение № 50344/31.10.2023 г., с което не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, ВКС е приел, че последният повдигнат от комисията въпрос за дължимата от нея държавна такса при отхвърляне на искането `и по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), по своята същност представлява искане за изменение на обжалваното решение в частта му за разноските и че следва да бъде разрешен от въззивния съд, който е компетентен да се произнесе по реда на чл. 248 от ГПК, във връзка с разноските в производството, възложени в тежест на страната. След връщането на делото, с определение № 653/20.11.2023 г. по възз. гр. д. № 142/2023 г. ВтАС е изменил въззивното решение № 105/11.08.2021 г. в частта за разноските, отменяйки го в частта, с която комисията е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса за въззивното производство, в размер 5 879.24 лв. ВтАС е приел още, че по отношение на оплакването в касационната жалба на комисията, че същата неправилно е осъдена да заплати държавна такса за първоинстанционното производство, въззивният съд не е компетентен да се произнесе, и е върнал делото на ГОС за преценка и произнасяне по това оплакване по реда на чл. 248 от ГПК. Това определение № 653/20.11.2023 г., като необжалвано, е влязло в сила. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил изцяло правните изводи на първоинстанционния съд, като е приел следното: С влязлото в сила първоинстанционно решение № 260026/03.11.2020 г. комисията-ищец (сега касатор) е осъдена да заплати по сметка на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер 14 159.44 лв. съобразно отхвърлената част от исковете по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). В срока за обжалване на първоинстанционното решение комисията не е депозирала молба по реда на чл. 248 от ГПК относно разноските, разпределени с решението, респ. – в частта му, с която комисията е осъдена да заплати държавната такса. В подадената в срок въззивна жалба комисията не е направила и каквито и да са оплаквания във връзка с присъдената държавна такса, а е поискала при уважаване на жалбата, респ. – при уважаване на исковете, да настъпят законните последици от това. Въззивният съд е изтъкнал, че оплакванията, свързани с присъждането на държавна такса за сметка (в тежест) на комисията за първоинстанционното производство, са направени за първи път едва с касационната жалба на комисията – значително след изтичане на срока за това, поради което е приел, че правилно първоинстанционният съд е оставил искането по чл. 248 от ГПК без разглеждане. Въззивният съд е приел още, че изводът в определение № 653/20.11.2023 г. на ВтАС относно компетентността на първоинстанционния съд да се произнесе по искането по реда на чл. 248 от ГПК касае само компетентостта на първоинстанционния съд, но не го обвързва в преценката му относно допустимостта и основателността на искането, поради което е намерил, че правилно първоинстанционният съд е и извършил самостоятелна преценка на допустимостта на молбата (искането). Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение № 380/25.06.2024 г. Вторият поставен от комисията-жалбоподател процесуалноправен въпрос е относим единствено към произнасянето на въззивния съд относно разноските и държавните такси по делото, когато въззивният съд изменени крайния резултат по материалноправния спор, каквото произнасяне в случая е осъществено от ВтАС с въззивното решение № 105/11.08.2021 г. и определението № 653/20.11.2023 г., които са влезли в сила и не са предмет на настоящото частно касационно производство. Поради това вторият процесуалноправен въпрос, нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение № 380/25.06.2024 г., нито е от значение за постановения с това въззивно определение резултат, респ. – въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Останалите два процесуалноправни въпроса (първият и третият) осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, но не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото изразът „предявеният иск да бъде уважен изцяло със законните последици от това“ – и когато е употребен във въззивната жалба на ищеца – наред с искането му за отмяна на обжалваната отхвърлителна част от първоинстанционното решение, очевидно няма как да бъде тълкуван дотолкова разширително, че да се приеме, че с него е сезиран първоинстанционният съд – да измени постановеното от него решение в частта, с която е осъдил въззивника-ищец да заплати държавна такса съобразно отхвърлената част от исковете. В част от съдебната практика се приема, че с използването на този израз ищецът претендира присъждане на направените от него разноски по делото (чл. 78, ал. 1 от ГПК), както и на т. нар. „законна лихва“ (обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за периода след подаването на исковата молба) – именно като „законни последици“ от уважаването на иска. Няма основание за промяна на тази съдебна практика – чрез възприемане на посоченото по-горе, поддържано от комисията-касатор, значително по-разширително тълкуване на израза „предявеният иск да бъде уважен изцяло със законните последици от това“ – нито поради промяна в законодателството, нито поради изменение на обществените отношения, респ. – не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение