Определение № 4193 от 19.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3032/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 10939 от 05.06.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 6115/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу протоколно определение от 20.09.2024 г., постановено по гр. д. № 44837/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за прекратяване на производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа бланкетно наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като не поставя конкретен правен въпрос. Сочи, че не е налице пълен идентитет между делата, който да обуслови прекратяване на производството. Излага съображения, че дори и периодът на увреждането да е един и същ и претендираните неимуществени вреди да са сходни, това не означава, че исковете са идентични, както и че е осъществен един и същи деликт. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че ищецът е депозирал две, почти идентични, искови молби, като в настоящия случай исковата молба се основава на жалба/молба до главния прокурор с вх. № RRB 2022007286733 от 28.09.2020 г., а предходната е относно молба с вх. № RRB 2022007286291 от 28.09.2020 г. Констатирал е, че това е единствената разлика, като и двете се отнасят до КНХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, във връзка с искане за неговото възобновяване. Изложил е съображения, че невъзобновяването на производството, може и да е основание за претенция по ЗОДОВ, но не и причината за това. Съобразил е също така признанието в частната жалба, че делата са идентични (извън основанията на молбите), както и склонността на ищеца да депозира огромни количества идентични волеизявления, като е изтъкнал, че настоящата ситуация е именно такава. Предвид изложеното, въззивният състав е препратил към мотивите на първата инстанция относно приложението на нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК и е оставил без уважение жалбата срещу прекратителното определение на първоинстанционния съд. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай жалбоподателят изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното определение. Жалбоподателят не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона, като се е задоволил да посочи бланкетно, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, което би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, без да формулира и уточни конкретен правен въпрос. По същество оплакванията на страната срещу определението на въззивната инстанция се извеждат от твърдението, че не е налице пълен идентитет между делата, доколкото не са посочени идентични основания за възобновяване на наказателното производство. Тези оплаквания засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на фактите, които според страната са релевантни за спора, както и доводи за необоснованост на постановеното определение. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното определение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби, респ. частните касационни жалби, по реда на чл. 288 от ГПК, съответно чл. 274, ал. 3 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от горното, приетото от въззивния съд в обжалваното определение, относно наличието на идентитет между делата, е в съответствие с установената практика на ВКС, формирана по повод множеството предявени искове на същия ищец срещу Прокуратурата на Република България за обезщетение за неимуществени вреди от бездействието на главния прокурор, изразяващо се в неотправяне на искане за възобновяване на цитираното наказателно дело. Съгласно установеното в практиката разрешение (определение № 1481 от 28.03.2024 г. по ч. гр. д. № 1082/2024 г. на III г.о., определение № 35 от 4.01.2024 г. по ч. гр. д. № 5350/2023 г. на IV г.о., определение № 4007 от 12.12.2023 г. по ч. гр. д. № 4952/2023 г. на III г.о., определение № 3343 от 2.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4478/2023 г. на III г.о., определение № 2624 от 19.09.2023 г. по ч. гр. д. № 3168/2023 г. на III г.о. и др.) разликата във входящите номера на подадени от страната жалби с искания за възобновяване не променя извода за идентичност на делата, образувани въз основа на различни искови молби пред съда за присъждане на обезщетение за вреди от бездействието на държавния орган. Прието е още, че се касае за дела със субективен и обективен идентитет, поради което прекратяването на по-късно заведените дела съответства на утвърдената практика на ВКС. Изложените разрешения се споделят и от настоящия състав, а въззивният съд в случая не се е отклонил от тях при формиране на извода, че са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК. Ето защо, поставените въпроси не са от естество да обусловят допускане на касационното обжалване. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателят не мотивира това основание с конкретни доводи. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, респ. определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателят не сочи, а и обективно въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,