Определение № 411 от 12.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2023/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. И. С. срещу решение № 128/23.05.2019 г. по в. т. д. № 17/2019 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която е отменено решение № 164/18.10.2018 г. по т. д. № 27/2018 г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която е уважена претенцията на жалбоподателката за заплащане на обезщетение по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане в размер над 1 790, 25 лв. до 2 685, 37 лв. за причинени имуществени вреди и в размер над 16 666, 67 лв. до 25 000 лв. за причинени неимуществени вреди.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите са следните:

1. „Може ли заключението на вещото лице да почива на предположения?“

2. „Длъжен ли е съдът да допусне допълнителна или повторна комплексна съдебно – медицинска и съдебно – автотехническа експертиза при наличие на изрично оспорване от страна на ответника, формулирано негово изрично искане, при наличие на взаимно изключващи се отговори на поставените въпроси и при наличие на данни по делото, които сочат противоречие в установените данни от комплексната съдебно – медицинска и съдебно – автотехническа експертиза?“

3. „Констатирано нарушение на конкретна правна норма на ЗДвП достатъчно ли е да обуслови наличието на съпричиняване без установяване причинна връзка между конкретното поведение на пострадалия, съставляващо нарушението й, и настъпването на вредата?“

4. „Предпоставките за наличие на съпричиняване на вредите от страна на пострадалите при отчитане степента на участие на делинквента и на пострадалите, както и връзката между допуснатото от тях нарушение на правилата за движение и получените увреждания?“

По въпрос номер едно е посочено, че решението на въззивния съд е в противоречие с решения на ВКС - № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60 238/2016 г. на ГК, IV ГО, решение № 314 по гр. д. № 392/2011 г., решение № 58 по гр. д. № 408/2010 г. на I ГО и решение № 1072 по гр. д. № 4267/1956 г. на I ГО на ВС. По втори въпрос се сочи отклонение от разрешенията, дадени в решение № 191/06.08.2012 г. по гр. д. № 1175/2011 г. на II ГО, решение № 243/31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на I ГО, решение № 695/02.10.2009 г. по гр. д. № 1193/2008 г. и решение № 379/07.05.2009 г. по гр. д. № 1320/2008 г. на I ГО. По трети въпрос се твърди противоречие с решение № 45 по т. д. № 525/2008 г. на II ТО и № 154 по т. д. № 977/2010 г. на II ТО, а по четвърти – с решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II ТО, решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II ТО на ВКС.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК.

Ответникът по касация ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи за отсъствие на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Формулираните от касатора въпроси не кореспондират с обстоятелствата по делото и са некоректно зададени. Поддържа, че решението на Апелативен съд Варна е законосъобразно постановено. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявените от Я. И. С. срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане за заплащане обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, причинени от реализирано на 01.08.2016 г. ПТП, са основателни до размери съответно на 1 790, 25 лв. и 16 666, 67 лв. при уважено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 30 %. В мотивите на решението съдът е констатирал, че липсва спор между страните, че към датата на процесното ПТП лек автомобил „Форд Фиеста“ с рег. [рег.номер на МПС] е застрахован при ответното дружество за риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Приложил е правилото на чл. 300 ГПК като е счел, че противоправното поведение на делинквента Б. К. Ц. и причинно – следствената му връзка с настъпилите увреждания на ищцата са установени с влязло в сила решение по нахд № 104/2017 г. на РС Балчик. Отчел е наличието на развило се рекламационно производство между страните по смисъла на чл. 498 от Кодекса за застраховане и е формирал извод за допустимост на предявените искове. При оспорен механизъм на реализираното ПТП въззивната инстанция е допуснала изслушването на комплексна съдебно – медицинска и съдебно – автотехническа експертиза, чието заключение изцяло е кредитирала. Констатациите на вещите лица, че по тялото на пострадалата ищца не са установени типичните увреждания, които се получават при поставен колан, както и са налични такива, които могат да бъдат получени само при съприкосновение с твърд предмет, са мотивирали Апелативен съд Варна да приеме извода им, че тези увреждания са резултат от свободно движение на тялото и, че ищцата е пътувала без предпазен колан, с което е допринесла за реализиране на вредите – счупване на десен раменен пояс. За да достигне до този извод, съдът е анализирал и изводите на вещите лица относно липсата на деформации във вътрешността на автомобила – детайл, който да е вгънат към купето, където е стояла пострадалата, и липсата на странична травма.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въпросите, формулирани от касатора под номер едно до три, са хипотетично зададени и отговорът им е предпоставен от некоректно заявеното твърдение, че изводите на въззивния съд са изградени въз основа на експертно заключение, което почива на предположения и съдържа взаимно изключващи се твърдения. Обратно на заявеното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решаващият състав е възприел заключението на комплексната съдебно – автотехническа и съдебно – медицинска експертиза като непротиворечиво и логически обосновано. При съвкупен анализ на всички релевантни факти и констатации на вещите лица е мотивиран извод за причинени на ищцата травми, изключващи наличието на поставен колан, който да задържи тялото стабилно към седалката на лекия автомобил. В мотивите на въззивното решение не е обсъждан въпросът за наличие на колебания у вещите лица или противоречие в изводите им относно връзката между получените травми и липсата на поставен предпазен колан. Отделно от това, изводите на съда за наличие на съпричиняване са базирани на задълбочено изследваната причинна връзка между поведението на пострадалата и обема на претърпените от нея вреди. Следователно, формулираните въпроси не са обусловили решаващата воля на съда и не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да са от значение за изхода на спора. В действителност въпросите, поставени в изложението на основания за допускане до касация, представляват оплакване срещу установените от въззивната инстанция факти, които са мотивирали извод за наличие на съпричиняване. Във фазата на селекция обаче касационната инстанция не проверява правилността на обжалваното решение. Липсата на общия селективен критерий предпоставя и липса на необходимост от изследване на сочения допълнителен такъв – противоречие с практика на ВС и ВКС.

Въпрос четири касае приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата е многократно разяснявана в различни актове на върховната съдебна инстанция, служебно известни на състава - напр. ППВС № 17/18.11.1963 г., ТР № 88/12.09.1962 г. по гр. д. № 83/1962 г., ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК, решение № 50/18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на ТК, II ТО, решение № 93/29.06.2017 г. по гр. д. № 60355/2016 г. на ГК, I ГО, решение № 91/27.07.2017 г. по т. д. № 1099/2016 г. на ТК, II ТО, решение № 154/31.07.2018 г. по т. д. № 1751/2017 г. на ТК, II ТО, решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60 304/2016 г. на ГК, IV ГО, решение № 64/16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ТК, II ТО, решение № 199/16.01.2020 г. по т. д. № 224/2019 г. на ТК, II ТО, и др. Безпротиворечиво се приема от съдебната практика, че съдът следва да отчете общия съвкупен вредоносен резултат, поведението на делинквента и пострадалия и причинната връзка между това поведение и резултата и по – специално поведението на пострадалия, което обективно е създало предпоставки за настъпване на увреждането. Съпричиняването е факт, с настъпване на който законът свързва осъществяване на неблагоприятни последици за увреденото лице, изразяващи се в намаляване на определеното му обезщетение за всички вреди, настъпили в следствие на непозволеното увреждане. Апелативният съд не се е отклонил от тези разбирания. Тезата на касатора, че е необходимо пострадалият да е нарушил правилата за движение, за да се приеме наличие на съпричиняване, не се подкрепя от служебно известната на състава съдебна практика, както и от тази, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – решение № 159/2010 г. по т. д. 1117/2009 г. на II ТО и решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. Намаляване на дължимото обезщетение не е обусловено от преценка дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице, достатъчно е увреденият да е извършил конкретни действия или бездействия, с които да е допринесъл за реализиране на вредоносния резултат. Цитираното от касатора решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II ТО е постановено при различни от установените по в. т. д. № 17/2019 г. факти, поради което не е относима за настоящата хипотеза практика.

Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е цитирана в изложението на основания за допускане до касационно обжалване, но никакви доводи не са посочени относно приложението й, поради което следва да се приеме, че е налице единствено формалното й посочване, което не ангажира настоящия състав с анализ дали решението на въззивния съд е в противоречие с акт на Конституционния съд на РБългария или Съда на Европейския съюз.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Варна.

При изхода на спора и формулирана претенция за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация се дължат такива, но с отговора на касационната жалба не са ангажирани доказателства за реализирането им. Ето защо, настоящата инстанция не дължи произнасяне по реда на чл. 81 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС