Определение № 2201 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 932/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „БСБ Ойл“ ЕООД, което дружество има качеството на трето лице помагач на страната на ищеца в производството, срещу определение № 358 от 06.02.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 73/ 2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговка колегия, 9-ти състав, с което е потвърдено определение № 18297/ 14.11.2024 г., постановено по гр.д. № 12367/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-6 състав. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото в частта по предявения от „Ел Пи Ню Комерс“ ЕООД – в несъстоятелност срещу Л. Г. С. иск за заплащане на сумата от 69 129, 71 лв., представляваща сбор от сумите, които Л. Г. С. е изтеглил от разплащателна сметка на дружеството в периода от 11.06.2018 г. до 06.12.2019 г. и с това се е обогатил, а дружеството е обедняло. В частната касационна жалба се навежда оплакване за недопустимост на постановеното определение. Това е така, тъй като след като въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд е постановено по иск, какъвто не е бил предявяван, той е трябвало да заключи, че то е недопустимо. Определението на въззивния съд, с което е потвърден недопустим съдебен акт, също е недопустимо. Частният касатор счита, че обжалваното определение е и неправилно. Заявява, че в производството от ищеца са наведени факти, които са различни от правопораждащите такива на предявения главен иск по чл. 145 ТЗ, а именно, че ответникът Л. Г. С. е изразходвал изтеглените средства на „Ел Пи Ню Комерс“ ЕООД не в качеството на управител на това търговско дружество, а като физическо лице за лични нужди. Ето защо в процеса при условията на евентуалност е предявен и втори иск, който се основава на твърдения за неоснователно обогатяване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба – „Ел Пи Ню Комерс“ ЕООД – в несъстоятелност, е подал писмен отговор, в който заявява, че тя е допустима и основателна. Ответникът по частната касационна жалба - Л. Г. С., не е подал писмен отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Софийски апелативен съд е приел, че исковото производство е образувано по първоначално предявен от „Ел Пи Ню Комерс“ ЕООД – в несъстоятелност срещу Л. Г. С. иск за присъждане на сума в размер на 69 129, 71 лв., представляваща изтеглени от Л. Г. С., в качеството му на управител на „Ел Пи Ню Комерс“ ЕООД – в несъстоятелност, парични средства от сметка на дружеството, за които не са представени разходни документи. Констатирал е, че този иск е квалифициран от първоинстанционния съд като такъв по чл. 145 ТЗ. Въззивният съд е счел, че с оглед уточнителните молби, подадени от ищеца, в процеса не е предявен втори иск по чл. 59 ЗЗД, тъй като заявените от тази страна факти са само за ангажиране на имуществената отговорност на ответника по чл. 145 ТЗ за причинените от него вреди на дружеството при изпълнение на управленските му правомощия, като избран управител, с когото е сключен договор за възлагане на управление. Предвид това е направен извод, че определението на първата инстанция за прекратяване на производството по иск, какъвто реално не е предявен, като краен резултат е правилно и трябва да се потвърди. На първо място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се прави позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като се заявява, че обжалваното определение е недопустимо. За да обоснове този порок, частният касатор посочва, че след като апелативният съд приема, че по делото е предявен само един иск по чл. 145 ТЗ, но не и втори такъв по чл. 59 ЗЗД, то тогава постановеното от първоинстанционния съд определение за прекратяване на делото по непредявения иск по чл. 59 ЗЗД е недопустимо, което от своя страна прави недопустимо и определението на въззивната инстанция, с което този недопустим акт е потвърден. Когато при извършена проверка на допустимостта и правилността на акт на първоинстанционния съд, който е обжалван, въззивният съд не е констатирал, че той страда от порок, който го прави недопустим, и не го е обезсилил, постановеният от него акт не е недопустим. Той е неправилен поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, които обезпечават постановяването на допустим съдебен акт. С оглед на това и доколкото в случая се констатира, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по допустима частна жалба и при спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, то липсва вероятност това определение да е недопустимо. Това означава, че не е осъществено основанието за неговото допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Във втората част от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касаторът посочва, че в обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в конкретно цитирани от него решения, с оглед на което поддържа, че е осъществено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, като касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, а касационният съд не може да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Във втората част от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, въпреки че е направено позоваване на наличието на противоречие на обжалваното определение с разрешенията, дадени в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, не е формулиран никакъв въпрос, който да се отнасят до прилагането или тълкуването от въззивния съд на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма. В него са възпроизведени част от мотивите на решенията на ВКС, на които се сочи, че определението на апелативния съд противоречи, и е заявено оплакване, че направеният в него извод, че производството по предявения иск по чл. 59 ЗЗД следва да се прекрати, не е съобразен с това, че за ищеца съществува правен интерес да защити правата си пред съда с такъв иск. Това съдържание на обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не позволява на касационния съд да уточни някакъв правен въпрос, по който да има произнасяне в обжалваното определение и който да не е от значение единствено за неговата правилност, като не е допустимо такъв въпрос да бъде извеждан изцяло служебно от съда. Липсата на поставен правен въпрос е достатъчно основание да се заключи, че в случая не е налице общият селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В третата част на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор вече формулира два конкретни въпроса, които поддържа, че са разрешени в обжалваното определение и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Първият от тях е следният: Допустимо ли е предявяване при условията на евентуалност на иск по чл. 145 ТЗ с евентуален иск по чл. 59 ЗЗД, по който съдът да се произнесе, в случай че не уважи иска по чл. 145 ТЗ, в хипотезата, в която правопораждащите факти по двата иска са едни и същи?. От начина, по който е зададен този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, включително на процесуална норма, регламентираща правилата за предявяване в един процес на два иска, които ищецът съединява при условията на евентуалност. Отговорът на този въпрос изисква съобразяването на конкретни данни по делото, свързани с процесуалните действия на ищеца по предявяване на конкретни осъдителни искове и на фактите, на които той основава претенциите си за заплащане на парична сума по всеки от тях. Ето защо той няма характера на правен. В обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл, че ищецът не твърди различни правопораждащи факти по отношение на заявеното в процеса спорно право, поради което той предявява само един иск, чиято правна квалификация е чл. 145 ТЗ, но не и втори евентуален иск по чл. 59 ЗЗД, който следва да се основава на различни обстоятелства, от тези, които се твърди, че са породили вземането, предмет на първоначалния иск. С оглед на това с формулирането на посочения въпрос касаторът всъщност въвежда оплакване, че така направеният от въззивния съд извод е неправилен. Следователно този въпрос е от значение за правилността на обжалваното определение. След като формулираният първи въпрос не е правен и се отнася до правилността на акта, то трябва да се приеме, че той не отговаря на нито едно от изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на определението на апелативния съд. Вторият от поставените от касатора въпроси е: При съединяване на иска по чл. 145 ТЗ с иска по чл. 59 ЗЗД при условията на евентуалност, следва ли съдът да се произнася по двата иска по същество на спора и с решението по делото, или следва да преценява правната квалификация и съотношението на исковете на ниво редовност на исковата молба?. По този въпрос няма произнасяне в обжалваното определение. От мотивите на акта е видно, че въззивният съд е счел, че в процеса изобщо не са предявени два иска, съединени при условията на евентуалност, а предмет на разглеждане е само един иск. С оглед на това той не е излагал изобщо съображения за това при какво съединяване са предявени тези искове, както и каква трябва да бъде правната квалификация на евентуалния иск, какъвто е констатирано, че липсва. Ето защо трябва да се приеме, че по отношение на формулирания втори въпрос също не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 358 от 06.02.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 73/ 2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговка колегия, 9-ти състав. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение