Определение № 3177 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 607/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Т. М., като пълномощник на Х. Б. К., срещу въззивно решение № 264, постановено на 09.11.2023 г. по в. гр. д. № 284/2023 г. по описа на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по предявения от М. Б. К. срещу касатора-ответник, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че не е собственик на 1/12 ид. ч. от следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], [община], област Ш.: нива с площ 15 002 кв. м., местността „Я.“, представляваща имот с идентификатор *.*.* и нива с площ 15 793 кв. м., местността „Ч.“, представляваща имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място, при описани граници. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 62, т. 2, н. д. № 1607/20.10.2022 г., в частта, с която е удостоверено правото на собственост на Х. Б. К. върху 1/12 ид. ч. от описаните по-горе имоти. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1. „налице ли е валиден договор за дарение на недвижим имот, когато нотариалният акт е подписан от явилите се лица, но липсва волеизявление на дарения, че приема дарението; допустимо ли е тълкуване на воля на страна по договор, каквато въобще липсва, като волеизявление в нотариалния акт; при липса на волеизявление на страна по договор за прехвърляне на недвижим имот, налице ли е транслиране на права от прехвърлителя на приобретателя; 2. „допустимо ли е вписване на нотариален акт за дарение в имотния регистър, когато лицето, явяващо се пред нотариуса в качеството на „дарен“ не е направило изрично волеизявление за приемане на дарението, но е подписало нотариалния акт и следва ли подписването на акта в този случай да се счита за конклудентно действие по приемане на дарението, което да завърши фактическия състав на формалната сделка и да подлежи на вписване“. По поставените въпроси се твърди противоречие с тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 468/29.11.2010 г. по гр. д. № 913/2009 г. на ВКС, второ г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба М. Б. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Районният съд е бил сезиран с предявен от М. Б. К. против Х. Б. К. отрицателен установителен иск. Ищецът твърди, че притежава 1/2 ид. ч. от процесните имоти на основание договор за дарение. Претендира отричане правото на собственост на ответника върху 1/12 ид. ч. на основание наследствено правоприемство от З. А. Р. /майка на страните/, починала на 10.10.2020 г., тъй като същата се е разпоредила с притежаваната от нея идеална част в полза на ищеца. Ответникът е възразил, че сделката е нищожна на следното заявено основание: липса на съгласие, която е обоснована с липсата на волеизявление от страна на надарения, че приема дарението. Посочил е, че се е снабдил с констативен нотариален акт, с който е било удостоверено правото му на собственост върху 1/12 идеална част от процесните имоти, придобити по наследство. По делото е установено, че в полза на наследниците на А. Ю. Н. е възстановено правото на собственост върху процесните земеделски земи. Неговите наследници по закон са З. А. Р. /майка на страните/, И. Х., Р. Х. и З. Х.. С договор за дарение от 17.01.2014 г., сключен с нотариален акт № 116, З. Р. и И. Х. са прехвърлили на ищеца правото на собственост върху притежаваните от тях идеални части от процесните недвижими имоти /всеки по 1/4 ид. ч./. В полза на ответника е издаден констативен нотариален акт № 62/20.10.2022 г. въз основа на писмени доказателства: цитираното по горе решение за възстановяване на собствеността и удостоверение за наследници. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че е налице действителна правна сделка, която легитимира ищеца като собственик на 1/2 ид. ч. от процесните имоти на основание. В договора е изразена ясно и недвусмислено волята на дарителя З. Р. да отстъпи веднага и безвъзмездно на сина си собствената си 1/4 ид. от процесните земеделски имоти. Действително, в акта е пропуснат изразът „дареният приема с благодарност дарението“, но обстоятелството, че страните са се явили пред нотариуса и са подписали нотариалния акт недвусмислено сочи на осъществено от надарения приемане на дарението. Налице е пълно съответствие между желанието и неговото проявление, изразено чрез полагане на съответните подписи, като съгласието е постигнато към момента на сключване на сделката. Подписвайки нотариалния акт за дарение ищецът изрично е изразил воля “че е дарен“ от дарителите със собствените им по наследство общо 1/2 ид. ч. от процесните имоти. Предпоставките на особените правила по чл. 578, ал. 4 и чл. 579, ал. 1 ГПК не са опровергани по надлежния ред. В обобщение е направен извод, че ответникът не се легитимира като собственик на 1/12 ид. ч. от същите по силата на наследствено правоприемство, тъй като майката на страните се е разпоредила със своите права с валидна сделка. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора в изложението първи въпрос, който е свързан с въведеното от ответника – касатор възражение за нищожност на договора за дарение. Твърдяното противоречие с тълкувателния акт е обосновано с неговите постановки относно това, че всяка нищожност по чл. 26 ЗЗД, включително и тази по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД (поради липса на съгласие) е абсолютна – не само изначална, а и окончателно водеща до пълна невъзможност опорочената сделка да породи правни последици, т.е. – непоправима, неоздравима, без възможност за саниране. Съдържанието на основанието за нищожност „липса на съгласие” е установено в трайната практика на ВКС, според която липса на съгласие е налице при т.нар. „съзнавана липса на съгласие” – волеизявлението е извършено, но страната съзнава несъгласието си да бъде обвързана от извършената сделка. Както е разяснено и в тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. по тълк. дело № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е случаят, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Волеизявленията (предложение и приемане) са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване. В настоящата хипотеза договорът е сключен въз основа съвпадащите волеизявления на дарителя и надарения, като липсата на изрично отразяване в акта, че надареният приема дарението, не означава, че е било несъгласие за обвързване от негова страна. Представеното решение № 468/29.11.2010 г. по гр. д. № 913/2009 г. на ВКС, второ г. о., разглежда отношенията между представител и представляван, при спор дали има надлежно предоставена представителна власт за разпореждане с вещни права и не разкрива сходство с настоящата хипотеза. Вторият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да доведе до допускане на касационно обжалване. В обжалваното решение не са излагани съображения във връзка с вписването на договора да дарение. Поставените въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по поставените въпроси съществува константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, която да се установява директно от мотивите на обжалвания съдебен акт. Ответникът по касационна жалба не е заявил претенция за разноски в производството по чл. 288 ГПК, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение