Определение № 40 от 02.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Д., Ч. Г. И. и В. И. Д. чрез пълномощника им адвокат П. М. против решение № III-105 от 15.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 644 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 307 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 462/2019 г. на Районен съд-Айтос за уважаване на предявения от П. Т. Г., П. М. М., С. Т. В. и Д. Т. К. против В. П. Д., Ч. Г. И. и В. И. Д. ревандикационен иск по отношение на 1/6 ид.ч. от апартамент в [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.1 в сградата на ЖСК“Светлина“, построена в общинско място, съставляващо поземлен имот * в кв.125 по ПУП на [населено място], ведно с принадлежащите му избено помещение № * и таванско помещение № * и 7.515 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху терена. П. Т. Г., П. М. М., С. Т. В. и Д. Т. К. чрез пълномощника им адвокат Г. П. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. С определение № 141 от 30.11.2020 г. производството по делото е спряно до постановяване на тълкувателно решение по т. д. № 3/2020 г. ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение е постановено на 5.01.2022 г., поради което настоящото производство следва да бъде възобновено. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за неоснователен довода за недопустимост на иска, като е изложил съображения, че е константна съдебната практика на ВКС, че иск по чл. 108 от ЗС е допустим между съсобственици за съответна идеална част, тъй като се приема че съсобственикът може да търси защита чрез иска по чл.108 ЗС както в случаите, когато върху имота се упражнява фактическа власт от трето на съсобственика лице, така и по отношение на друг съсобственик, който го завладее без да има основание, доколкото основанието да се владее имота е обусловено от обема на притежаваното право. Приел е за установено, че наследодателят на ищците Т. К. се легитимира като собственик на процесния имот с нотариален акт, издаден на основание чл. 134, ал. 4 ЗТСУ-отм., който имот е прехвърлил по договор за издръжка и гледане и след развалянето му по реда на чл. 87, ал.3 ЗЗД (гр. д. № 455/2001 г на РС-Айтос, гр. д. № 1549/2003 г. на ОС-Бургас и Решение № 496/2005 г. пo гр. д. № 809/2004 г. на ВКС) е останал собственик на 5/6 ид. ч. от имота. С нотариален акт № 30, том І, рег. № 160, дело № 22/2009 г. на нотариус № * Т. К. е дарил 1/6 ид.ч. от имота на ответницата В. Д.. С влязло в сила решение е прогласена нищожността на договора за дарение и на нотариалния акт, поради което ищците са наследили процесната 1/6 ид.ч. от имота. По отношение възражението на В. Д., че е придобила собствеността чрез добросъвестно владение, съдът е посочил че давността е започнала да тече на 13.04.2011 г. (установеното за няколко месеца владение през 2009 г. е било прекъснато с напускане на имота между 2009 до 13.04.2011 г.), а съответно релевантно е дали владението е добросъвестно. Счел е че нищожния договор не е годен да направи владелеца собственик (независимо от това дали владелецът знае за порока на договора), поради което такъв договор не е основание за добросъвестно владение. За този извод се е позовал на практиката на ВКС по т.10 на ППВС № 6/1974 г. Страна може да придобие собствеността чрез недобросъвестно владение, но същото е прекъснато с предявяване на настоящия иск преди изтичане на десет години. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т. ГПК по две групи въпроси: 1) допустим ли е иск по чл. 108 ЗС, когато се претендира идеална част от недвижим имот; следва ли да се държи сметка за естеството и функционалното предназначение на имота с оглед възможността или невъзможността за изпълнение на съдебното решение; допустим ли е такъв иск, когато се претендира предаване на владение върху идеална част от жилище, което поради естеството си е невъзможно; 2) всяка нищожност ли води до липса на правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС; следва ли във всеки конкретен случай да се изследва и изключението, допуснато от законодателя, за случаите когато правното основание е опорочена форма за валидност; налице ли е посоченото изключение при порок във формата, изразяващо се в полагане на отпечатък вместо подпис и изписване на три имена. Отговорът на първата група въпроси е даден с Тълкувателно решение № 3 от 5.01.2022 г. по т. д. № 3/2020 г., на ОСГК на ВКС и според разясненията в него при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Въззивното решение съответства на уеднаквената практика на ВКС, поради което по тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втората група въпроси с цел преценка дали въззивното решение не противоречи на задължителното тълкуване по чл. 10 на ППВС № 6/1974 г., доколкото въззивният съд не е придал правно значение на факта, че нотариален акт № 30, том І, рег. № 160, дело № 22/2009 г. на нотариус № * е обявен за нищожен, поради полагане на отпечатък от палеца на прехвърлителя, вместо изписване на имената му и подпис, т.е. поради порок във формата. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение