Определение № 1134 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 145/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т.-П." Е., ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат К. Г. - САК, против въззивно решение № 1823 от 13.06.2025 година, постановено по в. гр. дело № 3125/2024 година по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 4822 от 14.08.2024 г. на СГС, постановено по гр. д. № 4197/2022 г. по описа на съда.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е отхвърлил предявения от Т.-П.“ Е. срещу М. Г. Д., И. К. Д., Т. П., Й. П., С. П., В. П., последните четирима - наследници по закон на К. Й. П., В. И. Х., Т. Г. Ц., и „К.Б.Д.“ Е., с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], иск за обявяване на относително недействителни спрямо „Т.-П.“ Е., на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, на

• договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № * /13.12.2021 г., том *, рег. № *, н. д. № * /2021 г. на нотариус С. Т., с който М. Г. Д., И. К. Д. и К. Й. П. продават на „К.Б.Д.“ Е. всички изцяло притежавани от тях общо ѕ ид. ч. от следния недвижим имот, а именно поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], СО, район „* “,[жк], целият с площ от 2880 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, предишен идентификатор: няма, номер на предходен план: *** по плана на [населено място], местност „ж.к. Д. 1“, при съответни съседи;

• както и договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № * /13.12.2021 г., том *, рег. № *, н.д. № * /2021 г. на нотариус С. Т., с район на действие СРС, с който В. И. Х. и Т. Г. Ц. продават на съсобственика си „К.Б.Д.“ Е. всички изцяло притежавани от тях общо 1/4 ид. ч. от същия недвижим имот.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения. По подробно изложени в касационната жалба съображения касаторът моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на исковите претенции.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставя следните три групи от въпроси:

Първа група от въпроси:

1. Длъжни ли са страните да посочат правната квалификация на иска или определянето й е задължение на съда и трябва ли страната да прави възражения за правната квалификация или съдът следи служебно за нея?

2. Може ли съдът да разгледа алтернативни искове като разгледа различни правни квалификации при разглеждането на едни и същи факти или е ограничен до посочването на една правна квалификация в случай, че ищецът изрично не е посочил алтернативни искове?

3. Преклудира ли се въобще правото на страната пред въззивната инстанция да поиска промяна на правната квалификация и може ли правната квалификация да бъде изменена на въззивна, респективно на касационна инстанция?

Въпросите се обосновават с приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът посочва съдебна практика, в противоречие на която твърди, че е постановен въззивният съдебен акт, а именно: решение № 157/ 30.10.2013 г. по т. д. № 1091 по описа за 2012 г., ВКС, ТК, I т.о.; решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр. д. № 1470/2011 г. на III г.о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на III г.о.; решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр. д.№ 1127/2010 г. на IV г.о.; решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. д.№ 931/2009 г. на IV г.о; решение № 673 от 29.09.2009 г. по гр. д. № 2868/2008 г. на III г.о.; решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 476/2009г. на IV г.о.

Втората група от въпроси, съдържащи се в изложението на касатора, са обосновани от него с необходимостта на същите да бъдат дадени отговори поради значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. е. обосновава се основанието за допускане на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Въпросите са следните:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира?

2. При установяване на правнорелевантен факт по делото длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност или може да формира изводи за този факт само въз основа на едно от всички доказателства?

Третата група от въпроси също се обосновават с разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли съдът да обсъди, прецени и да се произнесе по всички доказателства, включително и какъв е характерът на допълнително споразумение № 2 към предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на жилищна сграда /Анекс/, пописан на 18.01.2021 г., предвид разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ?

2. В кой момент ответникът Т. Ц. се счита за встъпил в правата и задълженията по предварителния договор, подписвайки допълнително споразумение № 2 към предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на жилищна сграда и от кой момент по отношение на него предварителният договор поражда съответните права и задължения и влиза в сила?

3. Следва ли съдът да обсъди в цялост показанията на всички свидетели, доведени от страните или е достатъчно само на тези, доведени от едната страна?

4. Какъв е характерът на представената в о. с. з. на 01.12.2023 г. електронна кореспонденция между страните и нотариално заверено пълномощно, ведно с пощенски плик за Т. Ц. и каква обвързваща сила имат за страните?

7. Какъв е характерът на предоставените от физическите лица /М. Д., И. Д., К. П. и В. Х./ в изпълнение на предварителния договор в полза на ищеца на 28.09.2020 г. изрични пълномощни и каква обвързваща сила имат за страните и могат ли същите да се считат за продължаване действието на договора?

8. Имат ли право ответниците да черпят права от подписания със Столична община договор за дарение на 07.12.2021 г.?

Касаторът твърди още, че въззивното съдебно решение е очевидно неправилно – основание за допускането му на касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответниците по касационната жалба И. К. Д. и М. Г. Д., действащи чрез своя процесуален представител адвокат С. А. от САК, оспорват касационната жалба като неоснователна.

Ответниците по касационната жалба „К.Б.Д.“ Е., с ЕИК[ЕИК], В. И. Х., Т. Г. Ц., Т. П., Й. П., С. П., В. П., всички представлявани от адвокат В. Й. от САК, са депозирали общ отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност.

Настоящата касационна инстанция приема, че касационната жалба е процесуално допустима, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че производството е образувано по предявени от „Т. - ПРЕС“ Е. искове с правно основание в чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относително недействителни спрямо него на две сделки за покупко-продажба, с които твърди, че ответниците го увреждат.

От фактическа страна въззивният съд е установил, че с предварителен договор от юни 2017 година с нотариална заверка на подписите собствениците на недвижим имот, представляващ поземлен имот, находящ се в [населено място],[жк], целият с площ от 2 280 кв.м., с планоснимачен № *, квартал * по плана на [населено място], местност[жк], са се задължили да учредят на „Т. - П.“ Е. право на строеж върху имота срещу задължението на строителя /„Т.-“ Е./ да извърши инвестиране и изграждане на жилищна сграда с разгърната застроена площ съгласно одобрен от компетентните инстанции и от собствениците работен проект, като собствениците ще си запазят правото на строеж върху определени обекти от сградата в размер на 25% от постигнатата разгърната застроена площ /РЗП/, които ще получат от строителя безвъзмездно и във вид, съгласно условията на договора.

Съдът е посочил част от съдържанието на сключения договор, а именно: собствениците в чл. 2, ал. 1 от предварителния договор са се задължили да уредят в предвидената от закона нотариална форма в полза на строителя право на строеж в срок от 8 дни след представяне от страна на строителя на заверен от общинската администрация проект; уговорено е след осъществяване на учреденото право на строеж строителят да стане собственик на всички обекти от жилищната сграда с изключение на обектите, върху които собствениците ще си запазят правото на строеж; собствениците са упълномощили строителя да ги представлява пред общинска и областна администрация, Направление „Архитектура и градоустройство“ към Столична община /НАГ/, да изготвя проекти за промяна на ПУП, да започва и води процедури за промяна на ПУП, по уреждане сметки по регулация и др.; в раздел IV са предвидени сроковете за изпълнение на договора и отговорностите.

Въззивният съд е констатирал, че съгласно чл. 13, ал. 5 от предварителния договор, ако в срок до 12 месеца от подписването на договора строителят не приключи процедура по уреждане сметки по регулация, договорът се прекратява, освен ако и двете страни не заявят изрично, че желаят да бъде продължен, сключвайки допълнително споразумение към същия. Въззивният съд е приел, че срокът от 12 месеца по тази клауза е започнал да тече на 27.06.2017 г. и е изтекъл на 27.06.2018 г.; ищецът, в качеството на строител по предварителния договор в срок до 27.06.2018 г. не е уредил сметките по регулация; допълнително писмено споразумение за продължаване на срока на действие на договора не е подписвано.

Съдът е отбелязал, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № * /13.12.2021 г., том *, рег. № *, н. д. № * /2021 г. по описа на нотариус С. Т., вписан под № * в регистъра на Нотариалната камара, район на действие - СРС, М. Г. Д.; И. К. Д. и К. Й. П. са продали на „К.Б.Д.“ Е. притежавани от тях общо ѕ ид. части от поземления имот, а с договор за покупко-продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № * от 13.12.2021 г., том *, рег. № *, н. д. № * /2021 г. на нотариус С. Т., вписан под № * в регистъра на Нотариалната камара, район на действие - СРС, В. И. Х. и Т. Г. Ц. са продали на съсобственика „К.Б.Д.“ Е. притежавани от тях общо ј ид. части от правото на собственост на същия поземлен имот.

Съдът е установил, че продавачите по тези договори са декларирали на купувача - ответникът „К.Б.Д.“ Е., че няма предварителни договори, по които да са страни и да имат задължения към трети лица да не извършат разпореждане с правото на собственост на процесния имот.

Съдът е установил, че главният архитект на Столична община е издал Заповед № * /25.04.2019 г. (публикувана на страницата на Столична община, направление „Архитектура и градоустройство“ (НАГ), в регистър „Градоустройствени заповеди“) да се изработи проект за ПУП-ИПРЗ /подробен устройствен план - изменение на план за регулация и застрояване/ за процесния имот като в заповедта е посочено, че към заявлението с искане за разрешаване за изработването на проект за ПУП - изменение на плана за регулация и застрояване, е приложен предварителен договор от 2017 г., сключен между собствениците и „Т.-П.“ Е. за учредяване на право на строеж върху ПИ пл. № *.

Съдът е посочил, че по делото са приложени 4 броя пълномощни с нотариална заверка на подписите и съдържанието от дата 28.09.2020 г., с които М. Д., И. Д., К. П. и В. Х. упълномощават лицата Г. М. П. и Г. Д. М. да ги представляват пред Столична община и да сключат с общината договор за дарение на реална част от процесния имот с площ от 276 кв.м. за улица, като на 07.12.2021 г. въпросният договор за дарение е сключен.

Съдът е отбелязал, че със съдебно-техническа експертиза са определени пазарните стойности на процесния имот преди въвеждането му в регулация и след евентуална регулация.

От правна страна въззивният съд е приел, че за да бъдат уважен предявения иск ищецът следва да докаже: - качеството си на кредитор, като вземането може и да не е установено с влязло в сила съдебно решение; -длъжникът да е извършил правни действия, които увреждат кредитора, - знание за увреждане, формирано у длъжника; - знанието за увреждане, формирано у трето лице, което с длъжника са субекти на материалното правоотношение, което ищецът иска да се обяви за относително недействително.

Съдът е достигнал до извода, че събраните по делото доказателства не установяват, че ищецът има качеството на кредитор по отношение на ответниците - физически лица, които са били субекти на материалното правоотношение, породено от сключения предварителен договор с дата на последната нотариална заверка 27.06.2017 г., поради обстоятелството, че в срок до 27.06.2018 година строителят не е уредил сметките по регулация, включващи промяна на предназначението на поземления имот и изработване на ПУП, за което е бил упълномощен от собствениците, респ. съгласно чл. 13, ал. 5 от предварителния договор договорът се явява прекратен, тъй като двете страни не са заявили изрично, че желаят да бъде продължен, сключвайки допълнително споразумение към същия.

Според въззивния съд никакви конклудентни действия на собствениците след датата 27.06.2018 г. не могат да заместят необходимата за валидност писмена форма на допълнително споразумение, с което да се продължи действието на предварителния договор. Упълномощаването, което собствениците са направили на физически лица, посочени от ищеца, да ги представляват при извършването на договора за дарение на Столична община на реална част от процесния имот за улица, с което да се способства приемането на ПУП, според въззивния съд не може да замести предвиденото в чл. 13, ал. 5 от предварителния договор писмено допълнително споразумение за продължаването на срока на действие на договора след датата 27.06.2018 г.

Изводът на въззивния съд е, че ищецът, считано от 27.06.2018 г., е загубил качеството си на кредитор и не може да иска изпълнение от собствениците, а след тази дата същите са имали правото свободно да се разпореждат с притежаваните от тях ид.части.

Отделно от изложеното, въззивният съд е приел, че отсъства знание за увреждане, формирано у трето лице - „К.Б.Д.“ Е., което с другите ответници е субект на две материални правоотношения, породени от договорите за продажба, които ищецът иска да се обявят за относително недействителни по отношение на него.

С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че предявените искове са неоснователни, поради което обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Първата група от въпроси на касатора, свързани с правната квалификация на предявения от него иск, не обосновават общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване. Същите са неотносими, доколкото правната квалификация на предявения иск не е била спорна. В исковата молба касаторът обосновава качеството си на кредитор със сключения между него и ответниците-физически лица предварителен договор от юни 2017 година; излага твърдения, че с две правни сделки същите са се разпоредили с притежавания от тях имот в полза на търговското дружество „К.Б.Д.“ Е. и молят съда на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД да обяви за недействителни по отношение на него на въпросните правни сделки. Съдът се е произнесъл по така предявения иск съобразно търсената защита и изводимата от исковата молба правна квалификация, която несъмнено сочи, че касаторът е предявил отменителен (П. иск) с правно основание в разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Позоваването на касатора на определени съдебни актове е бланкетно, без да се сочи конкретен правен извод от атакуваното решение, който да е в противоречие с определена правна теза от посочената практика. Това поставя съдът в невъзможност да упражни селекционната си компетентност само въз основа на изложението на касатора, което законът изисква да бъде ясно и точно.

Цитираната съдебна практика се отнася до задължението на съда да определи правилната правна квалификация на предявения иск и до процесуалните последици от евентуална промяна на тази квалификация, но не засягат квалификацията на конкретни облигационни отношения или сделки между страните.

Касаторът обосновава задаването на тези въпроси с несъгласието му относно част от изводите на съда – т. е. касаторът навежда касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не такива, обосноваващи допускането на въззивното съдебно решение на касационен контрол.

Липсата на общото основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 изключва необходимостта за преценка на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Втората група от поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси касаят дейността на въззивната инстанция като такава по съществото на спора и задълженията й по разглеждане и решаване на спора и обсъждане на доказателствата по делото. Въпросите се обосновават с основанието за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като касаторът изрично е посочил, че отговорите на тези въпроси ще доведат до точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др.

Безспорно е, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

При наличие на съдебна практика, която е единна, последователна, непротиворечива основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК няма как да бъде обосновано. Посоченото основание по отношение на тази група въпроси, съдържа неправилно разбиране от страна на касатора на това основание, подробно разяснено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно приетите в него правни разрешения точното приложение на закона, като допълнително основание, предполага наличие на съдебна практика, отразяваща неправилно тълкуване на закона или наличие на нуждаеща се от осъвременяване практика на съда. В случая касаторът не се позовава на съдебна практика, която счита за неправилна или нуждаеща се от промяна, нито аргументира непълнота, неяснота или противоречива съдебна практика по обсъжданите въпроси, които, както бе отбелязано по-горе не представляват въпроси, касаещи решаващата воля на съда, а такива за правилността на обжалваното решение.

По отношение на посочените въпроси с оглед въведеното основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК същото не се обосновава.

За пълнота на изложението, настоящата касационна инстанция държи да подчертае, че въззивното съдебно решение е постановено в съответствие с посочената по-горе съдебна практика за задълженията на въззивната инстанция като такава по съществото на спора. Въззивният съд ясно е посочил предпоставките за уважаване на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, какъвто иск е предявил касаторът. Посочил е, че уважаването му е взависимост не само от това дали ищецът има качеството на кредитор, вкл. на непарично вземане, но и от това дали третото лице, договарящо с длъжника, чието знание за увреждане не се предполага, е съзнавало увреждащия характер на разпоредителните сделки, чиято относителна недействителност се претендира. Липсата на една от тези предпоставки за уважаването на отменителния иск е достатъчна да обоснове неговата неоснователност. В настоящия случай съдът е изложил правни съображения по отношение и на всички основни предпоставки за уважаване на П. иск като е мотивирал решението си. Въззивният съд е изложил ясни, последователни и логически свързани мотиви, като е обсъдил всички релевантни за спора доказателства, включително писмените доказателства, свидетелските показания и административната преписка.

Допускане на касационно обжалване с оглед основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на третата група от въпроси, поставени от касатора в неговото изложение, също не се обосновава.

Въпросите са по съществото на спора, свързани с фактическата обстановка и предполагат обсъждане на събраните по делото доказателства, което не е предмет на настоящата фаза на касационното производство по селектиране на касационните жалби. Същите смесват процесуални твърдения, материалноправни съображения и оплаквания относно доказателствената преценка, поради което не формират самостоятелни правни въпроси от значение за изхода на делото, които да подлежат на касационен контрол.

Твърденията в изложението на касатора за очевидна неправилност на решението са неоснователни. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване. Достъп до касационен контрол следва да бъде отказан.

На ответниците по касация следва да се присъдят направените от тях разноски в касационното производство за заплатено адвокатско възнаграждение. Представени са списъци за разноски по чл. 80 ГПК и разписки за заплатените суми.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение