Определение № 1765 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 422/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7350/13.12.2022 г. (с дата на пощенското клеймо – 10.12.2022 г.), подадена от С. Д. К., чрез адвокат Б. Р., срещу решение № 206 от 10.10.2022 г. по гр. д. № 20221400500222/2022 г. на Окръжен съд - Враца, с което е отменено изцяло решение № 260488 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 2706/2020г. на Районен съд - Враца и вместо него въззивният съд е отхвърлил предявения от С. Д. К. срещу С. Г. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда - апартамент № 21 с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 67.90 кв.м, заедно с мазе № 11 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, на основание придобивна давност в периода от 28.07.2009 г. до 28.07.2019 г., и за осъждане на С. Г. С. да предаде владението на гореописания имот на С. Д. К..

Въззивният съд е съобразил, че с исковата си молба С. Д. К. твърди, че е собственик по наследство и давностно владение на визирания по-горе недвижим имот. Поддържа, че имотът първоначално бил закупен по реда на чл. 117 ЗТСУ от Д. Й. М. по време на брака му с Б. С. М.. Предвид факта, че единствената дъщеря на Д. Й. М. и Б. С. М. - Т. Д. Г., починала на 05.02.1991 г., със саморъчни завещания всеки от съпрузите завещал на другия „цялото си движимо и недвижимо имущество, включително паричните влогове, инвентар и багаж”, които оставили за пазене и съхранение в Нотариална служба - Враца в запечатан плик. Д. М. починал на 10.07.1998 г., а Б. М. – на 28.07.2009 г., като след смъртта на съпруга си тя декларирала в Дирекция „Местни данъци и такси“ - Враца процесния апартамент и заплащала данъците за него. Същата се легитимирала като собственик на 1/2 ид. ч. като свое лично имущество и по наследяване на другата 1/2 ид. ч. По молба на ищеца и представено от него и майка му Г. С. Г. (сестра на Б. М.), пълномощно в полза на адвокат Б. Р. от САК, на 19.08.2009 г. последният подал молба от заинтересованите наследници и били отворени саморъчните завещания на Д. Й. и Б. С., съхранявани под № 47/1991 г., нот. д. № 1315/1991 г. и № 48/1991 г., нот. д. № 1316/1991 г. На 10.09.2012 г. Г. Г. подала декларация по чл. 14 ЗМДТ вх. № 14003036/10.09.2012 г. в Община Враца, Дирекция „ФИАМПОС“, отдел „Местни приходи“, и получила удостоверение за данъчна оценка № ДО 0005208/12.09.2012 г., с което приела наследството от сестра си Б. М.. На 18.11.2014 г. Г. Г. починала, като ищецът е неин единствен наследник. С. К. твърди, че с приходна квитанция № 5603047637/24.06.2020 г. той платил всички данъци на имота и партидата на имота 3109191870003 се води на негово име. Поддържа, че от смъртта на леля си Б. М., която лично догледал и погребал по обичайния ред, той приел наследството първо чрез майка си Г. С., а след нейната смърт през 2014 г. и лично, декларирал имотите, включително и процесния апартамент, на свое име и владее същия непрекъснато от 2009 г. Твърди, че упражнявал непрекъснато и несмущавано владение върху апартамента от 28.07.2009 г. и на основание чл. 78 ЗС е изтекла както кратката, така и 10-годишната придобивна давност до 28.07.2019 г., поради което е придобил процесния имот и на основание придобивна давност, прибавена към наследството. Позовава се на кратката давност от 5 години, тъй като счита, че е добросъвестен и владее имота на основание наследство, годно да го направи собственик, а при условията на евентуалност – на 10-годишната давност, като присъединява владението си към владението на праводателката си Г. Г., владяла имота от 28.07.2009 г. до смъртта си. В края на 2019 г. разбрал, че ответниците Н. М. С. и С. Г. С. са сменили ключалката на процесния апартамент и така са установили по скрит и таен начин владение върху него без да имат правно основание, в което той лично се убедил в началото на м. март 2020 г., когато посетил жилището. С допълнителна искова молба вх. № 268749/07.06.2021 г. ищецът е уточнил, че претендира предаване владението на целия апартамент, като основава правото си на собственост „изцяло и на 100 %” на „единствено основание придобивна давност” - кратка (5-годишна), тъй като завладял имота на основание наследство, което го прави добросъвестен владелец, и евентуално 10-годишна давност, в случай, че не са налице условията за приложение на кратката придобивна давност. С молбата-уточнение отново заявява, че е присъединил владението на своята наследодателка Г. Г., която владяла процесния имот от 28.07.2009 г. до 19.11.2014 г.

С отговора на исковата молба ответниците по нея Н. М. С. и С. Г. С. са оспорили иска. Излагат съображения, че след смъртта на Д. М. неговата преживяла съпруга Б. М. наследила имота заедно с призованите към наследяване братя и сестри на Д. М. - С. Й. С. и И. Й. М., като тя била владелец на собствените си идеални части от имота и държател на идеалните части на останалите съсобственици и сънаследници; в полза на Б. М. не настъпило прехвърлителното действие на извършеното в нейна полза завещателно разпореждане от Д. М., защото същата, като облагодетелствано лице, не заявила воля да приеме завещателното разпореждане нито изрично, нито чрез мълчаливи действия. Считат, че декларирането на имота от Б. М. или нейната сестра Г. Г. и/или нейния син С. К. не съставлява действие по приемане на завещанието или действие на противопоставяне на владението на останалите съсобственици и сънаследници в притежаваните от тях идеални части. Оспорват действителността на завещанието на Д. М., поради неспазване изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН. Твърдят, че Г. Г. е била само държател на притежаваните от останалите съсобственици идеални части от имота и никога не е манифестирала промяна на държането във владение, нито е отблъсквала владението на останалите съсобственици на процесния имот. Поддържат, че имотът не е обитаван от никого, нито е отдаван за ползване на трети лица, които да го държат от името или за сметка на Г. Г., като същото важи за сина й С. К.. Твърдят, че с четири поредни договора по чл. 212 ЗЗД за покупка на наследство от 01.04.2021 г., 09.04.2021 г., 12.04.2021 г. С. С. придобил идеалните части на роднините по съребрена линия на Д. М. и Б. С. М. и така станал съсобственик на имота с ищеца С. К..

В хода на първоинстанционното производство е починала ответницата Н. М. С.. Съдът е конституирал наследницата на С. - Б. Г. С., като страна по делото; ищецът е направил отказ от иска спрямо Н. С. и Б. Г. С., като по отношение на тях производството по делото е прекратено с влязло в сила определение.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

С договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ, от 10.11.1992 г., Д. Й. М. придобил по време на брака си с Б. С. М. процесния недвижим имот. Двамата имали дете - Т. Д. Г., починала на 05.02.1991 г., без наследници. Със саморъчни завещания от 01.09.1991 г. всеки от съпрузите завещал на другия „цялото си движимо и недвижимо имущество, включително паричните влогове, инвентар и багаж”. Завещанията били оставени за пазене и съхранение в Нотариална служба - Враца в запечатани пликове под № 47/1991 г., нот. д. № 1315/1991 г. и № 48/1991 г., нот. д. № 1316/1991 г. Д. Й. М. починал на 09.07.1998 г. в [населено място], като оставил следните наследници по закон: съпруга Б. С. М., сестра С. Й. С. и брат И. Й. М.. Последният починал на 25.03.2010 г. и оставил наследници по закон дъщеря си В. И. И. и сина си С. И. Й., починал на 19.03.2011 г., с наследници по закон: съпруга Ц. Й. Й., син П. С. И. и дъщери М. С. И. и И. С. И., починала на 10.06.2001 г. Съгласно удостоверение за данъчна оценка изх. № 3128/27.2006 г. на Община Враца процесният апартамент е деклариран към Дирекция „Местни данъци и такси“ - Враца от Б. С. М., като същата заплащала данъците на имота. Б. С. М. починала на 28.07.2009 г. в [населено място], като нейни наследници по закон са: сестра Г. С. Г., както и Т. Т. П. и Г. Т. Т. - деца на починалата преди нея на 29.10.1987 г. сестра И. С. Т. (чл. 10, ал. 2 ЗН). На 19.08.2009 г. при съдия по вписванията при Районен съд - Враца се явил адвокат Б. Р. и поискал да се обявят саморъчните завещания на Б. С. М. и Д. Й. М.. Завещанията били отворени и прочетени, след което - приподписани от молителя и от съдията по вписванията. За обявяване на завещанията били съставени протоколи в присъствието на молителя, които след като били прочетени и одобрени, също били подписани от молителя и от съдията по вписванията. За отварянето на саморъчното завещание на Д. Й. М. и за неговото съдържание, Служба по вписванията - Враца издала на адвокат Б. Р., в качеството му на пълномощник на С. Д. К., който пък бил пълномощник на Г. С. Г., удостоверение изх. № 509/10.09.2012 г. На същата дата - 10.09.2012 г., Г. С. Г. подала декларация по чл. 14 ЗМДТ за придобиване на имот с вх. № 14003036/10.09.2012 г. пред Община Враца, Дирекция „ФИАМПОС“, отдел „Местни приходи“, след което било издадено удостоверение за данъчна оценка № ДО 0005208/12.09.2012 г. на процесния апартамент в [населено място], съгласно което същата декларирала апартамента като собствен, както и че по партидата има непогасени данъчни задължения - данък върху недвижимите имоти и такси за битови отпадъци за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. Г. С. Г. починала на 18.11.2014 г. и неин единствен наследник е С. Д. К.. Съгласно приходна квитанция № 5603047637/24.06.2020 г. С. К. платил задълженията за имота - данък недвижим имот, такса битови отпадъци и лихви по партида 3109191870003 за периода от 2016 г. до 2020 г. Съгласно удостоверение за данъчна оценка изх. № 5603004360/19.10.2020 г. на Община Враца, Дирекция „МДТ“ С. Д. К. декларирал процесния апартамент в [населено място] като собствен и по партидата на имота няма непогасени данъчни задължения.

Въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните по делото трима свидетели - Г. Н. М., Б. А. М. и В. П. А., относно упражняването на фактическа власт върху спорния апартамент, които е кредитирал като преки, обективни, логични и непротиворечиви.

Посочил е, че след образуване на делото и след получаване на препис от исковата молба от С. Г. С., последният закупил, съответно, от С. Й. С. - нейните дялове от наследството на Й. М. И. и на Д. Й. М., от Г. Т. Т. и от Т. Т. П. - техните дялове от наследството на Д. Й. М. и Б. С. М., и от В. И. И. - нейните дялове от наследството на Й. М. М., на Д. Й. М. и на И. Й. М..

Съдът е съобразил, че по жалба на С. К. в РП - Враца била образувана пр. преписка № 1985/2020 г. по описа на прокуратурата, № 369000-16100/2020 г. по описа на ОД МВР – Враца, копие от която е приложено по делото. Приел е, че приложените по преписката сведения, дадени от лица, които не са страни по настоящото дело, представляват недопустими доказателствени средства в производството пред него.

Окръжен съд – Враца е кредитирал заключението от назначената по делото съдебно-почеркова експертиза и въз основа на него е направил извод, че саморъчното завещание от 01.09.1991 г., оставено за съхранение под № 48/1991 г., нот. д. № 1316/1991 г. в Службата по вписванията - Враца, е написано и подписано от Д. Й. М..

За да направи извод за неоснователност на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е изложил следните правни доводи:

За да бъде уважен искът по чл. 108 ЗС, ищецът следва да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание.

По отношение на първия елемент - правото на собственост на ищеца, съдът е посочил, че С. К. основава своето право на собственост върху процесния апартамент единствено на основание придобиване по давност в резултат на владение на имота в периода от 28.07.2009 г. до 28.07.2019 г., първоначално от майка му Г. С. в периода 28.07.2009 г. - 19.11.2014 г., а след това и от него, поради което на изследване по делото подлежи наличието само на това придобивно основание. Като се е позовал на съдебна практика, е приел, че наследяването не представлява правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, което е годно да направи владелеца собственик, поради което ищецът не се явява добросъвестен владелец на апартамента и не може да се позовава на разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗС.

Според изложеното във въззивното решение, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя (чл. 68, ал.1 ЗС). Владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus domini). Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. В случаите при наследяване като общо правоприемство, с приемане на наследството владението, като част от имуществото на наследодателя, продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Тогава следва да се приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалните части на другите сънаследници - той е съсобственик и съвладелец, и презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. В този смисъл е ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Въззивният съд е счел, че по делото не се установява наличието на съответните фактически действия, чрез които С. К. да е демонстрирал установяване на владение изключително за себе си върху целия апартамент, отблъскване владението на останалите наследници, както и тези действия да са достигнали до знанието на последните. Приел е и че не се доказва твърдението на ищеца, че неговата майка Г. Г. е владяла процесния имот от 28.07.2009 г. до смъртта си - нито писмените доказателства, нито гласните такива не установяват Г. Г. да е установила самостоятелна фактическа власт върху процесния апартамент; по делото липсват данни същата да е упражнявала фактическа власт, а още по-малко данни в кой момент е установила тази фактическа власт самостоятелно. След като не е доказано тя да е установила и в определен период от време да е упражнявала фактическата власт върху имота, респ. да е владяла същия с намерение да го свои, не може да се приеме, че нейният наследник - ищецът, би могъл да присъедини към своето владение владение, което не съществува. Окръжен съд – Враца е визирал, че дори С. К. да е упражнявал фактическа власт върху процесния апартамент след смъртта на майка си Г. Г. в периода от 19.11.2014 г. до 28.07.2019 г., то същият не би могъл да го придобие по давност, тъй като не е изтекъл нито срокът по чл. 79, ал. 2 ЗС, нито този по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което е безпредметно да се обсъжда дали ищецът е осъществявал тази фактическа власт върху имота с намерение да го свои.

Независимо от така направените изводи, обуславящи отхвърляне на предявения иск, Окръжен съд – Враца е посочил, за пълнота на изложението му, че по делото не е доказано правно релевантното обстоятелство, че С. К. с едностранни действия е превърнал държането на идеалните части от имота на останалите наследници в свое собствено владение. Визирал е, че установените от показанията на свидетелите по делото факти, че той е имал ключ от процесния апартамент, че след смъртта на Б. М. през 2009 г. е отдавал под наем апартамента на свидетеля Г. М. за три години, че го е посещавал епизодично заедно със свидетеля Б. М. през последните десет години, че в периода 2014 г. - 2015 г. К. е бил търсен от свидетелката В. А. (съсед) във връзка със заплащане на ремонт на покрива на блока, а по-късно и за заплащане на възнаграждение на служебния домоуправител, дори и фактът, че за един малък период от време ищецът е живял в жилището и се чувствал като собственик и че през м. декември 2019 г. потърсил по телефона свидетелката във връзка с разбиването на вратата на апартамента, не доказват намерение на К. за придобиването наследствените части на другите наследници по давност. Относно намерението на ищеца за своене на идеалните части на останалите наследници, по делото не са установени обективни действия, които да са достигнали до знанието на последните. Липсват доказателства С. К. да е извършвал някакви действия, с които да е отблъснал владението на другите съсобственици - да е предприел такива действия, с които по ясен и недвусмислен начин да е показал отричане на тяхното владение и да е им е демонстрирал, че счита целия недвижим имот за свой. Манифестирането на намерението пред другите сънаследници да се свои целия имот е същественият елемент от предвиденото в чл. 79 от ЗС придобивно основание. Дори и да се приеме, че по силата на саморъчното завещание, оставено от Д. М., Б. М. е придобила неговите идеални части от процесния апартамент и така наследниците по закон на Д. М. не са придобили части от правото на собственост върху този имот, то Б. М. е имала и други законни наследници, освен сестра си Г. Г. - Т. П. и Г. Т., децата на другата й сестра И. Т., спрямо които С. К., респ. неговата майка, не е демонстрирал намерението си за своене на техните идеални части. Ето защо въззивният съд е заключил, че след смъртта на Г. Г. синът й С. К. е бил владелец на собствената си идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници, поради което същият не е придобил целия имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност.

Съдът е намерил за ирелевантни за доказване на фактическия състав на придобивната давност обстоятелствата на деклариране на процесния имот пред Община Враца, Дирекция „МДТ“ и заплащането на данък недвижим имот, такса битови отпадъци и лихви за периода от 2016 г. до 2020 г. – първо, защото тези действия са извършени след изтичането на срока, за който твърди, че е текла придобивната давност, и второ, защото декларирането на имота и заплащането на данъци от съсобственика, който държи имота, съгласно константната съдебна практика не се включват в обективните действия на владението и не изразяват промяна в намерението за своене.

Поради недоказване на първия елемент от състава на разпоредбата на чл. 108 ЗС - правото на собственост върху процесния апартамент на твърдяното и поддържано основание - придобивна давност, съдът е приел, че ревандикационният иск се явява неоснователен. Посочил е, че макар доказателствата по делото да сочат, че ищецът притежава право на собственост върху процесния апартамент на основание наследствено правоприемство, искът за собственост не може да бъде уважен на това основание, тъй като не е предявен на него. Незаявените от ищеца в исковата молба придобивни основания не се преклудират, поради което няма пречка впоследствие да се предяви нов иск между същите страни и за същия спорен обект, но на друго фактическо основание.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Формулира следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си, или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС.

По този въпрос твърди противоречие с приетото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 4 / 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 и т. 3, ТР № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 6 /2 7.12 .1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.

Жалбоподателят счита, че всички доказателства по делото сочат, че той е установил самостоятелно и пълно фактическо владение върху целия апартамент.

2. Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание;

3. За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС, от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

По тези два въпроса С. К. се позовава на противоречие на въззивното решение с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 и т. 3.

4. При иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, може ли и в кои случаи съдът да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част.

Жалбоподателят визира противоречие по този въпрос с постановките на ТР № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, като излага, че дори да не е придобил целия имот по давност, той се явява собственик на 1/2 ид. ч. на основание наследствено правоприемство и съгласно това тълкувателно решение може да ревандикира своята завладяна идеална част.

5. Прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС.

С. К. счита, че по въпроса относно прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС решението на Окръжен съд – Враца противоречи на ППВС № 6 /27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.

6. Предпоставките за придобиване по давност на съсобствен имот.

Жалбоподателят твърди, че по този въпрос въззивното решение влиза в противоречие с решение № 19/28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на ВКС, І г. о.

7. Пр и установяване самостоятелно владение от съсобственик, необходимо ли е манифестиране на намерението за своене чрез т.н. институт на преобръщане на владението (interversio possessions) спрямо съсобственици, които не са приели наследството, или презумпцията по чл. 69 ЗС освобождава самостоятелния владелец от манифестиране на това намерение за своене.

По този въпрос се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че отговорът му е необходим, за да се доразвие съдебната практика относно хипотезата, когато владението се упражнява спрямо съсобственици, които не са приели наследството, както и за да се прецизира приложното поле и взаимоотношението на презумпцията по чл. 69 ЗС с института на преобръщане на владението, като се посочат изрично хипотезите, при които самостоятелният владелец се освобождава от манифестиране на намерение за своене.

Жалбоподателят намира атакуваното от него решение за очевидно неправилно.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо.

В тази връзка настоящият съд намира, че въззивният съд е разгледал иска на въведеното от ищеца единствено основание на правото му на собственост – давностно владение. Това се установява от прочита на първоначалната искова молба, от молба вх. № 268749/07.06.2021 г. и приложената към нея допълнителна искова молба. От същите е видно и че С. К. се е позовал на наследствено правоприемство, само за да обоснове с него качеството си на добросъвестен владелец, твърдейки, че е завладял имота на основание наследство. В този смисъл е и докладът на първоинстанционния съд, приет без възражения от страните. С него, при разпределяне на доказателствената тежест, е посочено, че „в тежест на ищеца е да установи претендираното от него право на собственост върху описания недвижим имот, придобито на наведеното основание – давностно владение, както и упражняваната от ответниците фактическа власт върху имота към настоящия момент.“.

Визираните по-горе под №№ 2, и 3 въпроси от изложението не са обусловили решаващите мотиви на въззивното решение и поради това са ирелевантни за спора. Въззивният съд не е отхвърлил иска по съображения, свързани с позоваването на давността, като елемент от фактическия състав на придобивното основание.

Въпросът под № 4 също е изцяло неотносим, както неотносимо е и визираното тълкувателно решение № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, тъй като в случая С. К. е посочил като основание на иска си единствено придобивна давност, но не и наследствено правоприемство. Доколкото, предвид диспозитивното начало на гражданския процес, съдът се произнася по искането, с което е сезиран, на посоченото основание, Окръжен съд – Враца в съответствие с нормите на ГПК е разгледал иска по чл. 108 ЗС на заявеното от ищеца основание на правото му на собственост – давностно владение, и като го е намерил за неосъществено, е отхвърлил изцяло претенцията. Същият е нямал правомощие да разгледа и уважи частично иска на друго, незаявено основание – наследствено правоприемство.

Всички останали въпроси от изложението са свързани с презумпцията на чл. 69 ЗС и нейното приложение в настоящия казус. По тях обаче не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като те са относими само към част от изложените от въззивния съд съображения - и то допълнителни - за отхвърляне на предявения иск, а именно, че по делото не се установява С. К. (както и неговата майка), да е демонстрирал по отношение на другите наследници на апартамента, че владее последния изключително за себе си. Предвид отразеното в исковата молба и изрично направеното допълнително изявление от ищеца, че в нея той основава правото си на собственост единствено на придобивна давност, изтекла в периода от 28.07.2009 г. до 28.07.2019 г., осъществявана първоначално от майка му Г. С. в периода 28.07.2009 г. - 19.11.2014 г., а след това и от него, от решаващо самостоятелно значение за крайния изход на спора е изводът на Окръжен съд – Враца, че по делото липсват доказателства Г. Г. да е установила самостоятелна фактическа власт върху спорния апартамент, както и кога е станало това. Поради недоказване владението на Г. Г., съдът е посочил, че дори да се приеме, че след смъртта й (настъпила на 18.11.2014 г.), синът й С. К. е започнал да упражнява фактическа власт върху апартамента като свой (чл. 68, ал. 1 ЗС), то до 28.07.2019 г. не е изтекъл необходимият срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, както и този по чл. 79, ал. 2 ЗС. По отношение на тези решаващи съображения на въззивния съд, достатъчни за отхвърляне на ревандикационния иск, жалбоподателят не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

С. С. има право на 2000 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,