Определение № 3602 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4014/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищците – Ц. И. Р. и Х. М. Й., чрез пълномощника им, срещу определение № 435/04.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 352/2025 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, с което е потвърдено разпореждане № 800 от 01.07.2025 г., постановено по гр. д. № 577/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата им молба.

Касаторите молят обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следният правен въпрос:

1. Допустим ли е установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване нищожност на разпореждане за издаване на изпълнителен лист, постановено по молба на лице без представителна власт и в полза на починало лице?

Касаторите навеждат допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 513/26.10.2012 г. по ч. гр. д. № 543/2012 г. и определение № 372/15.07.2019 г. по ч. гр. д. № 1974/2019 г. и двете на ВКС, ГК, IV ГО/

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.

Въззивният съд е приел, че производството пред Окръжен съд-Велико Търново е било образувано по искова молба на Ц. И. Р. и Х. М. Й. против В. П. К. Р., с която ищците са предявили иск, с който желаят да се приеме за установено, че по висящо изпълнително дело № 3150/2022 г. по описа на ЧСИ Д. К., рег. № 728, с район на действие Окръжен съд - Велико Търново не дължат на П. А. Р., сумата от 30 000 лв. - /част от пълния размер, за който са били осъдени по в. гр. д. № 156/2021 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, а именно 78 258 евро/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.05.2019 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е посочил, че недължимостта на това вземане ищците обосновават със следните твърдения: след постановяване на осъдителното решение по в. гр. д. № 156/2021 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново е била подадена на 19.07.2021 г. молба за издаване на изпълнителен лист; молбата изхождала от пълномощника на ищеца - П. А. Р. – адв. М.; ищецът обаче бил починал на 15.07.2021 г. – т.е. преди подаване на молбата по чл. 405 ГПК, поради което се прави извод, че към датата на подаването й процесуалният представител на ищеца не е имал представителна власт, което означавало, че издаденото разпореждане за изпълнителен лист било нищожно. Въззивният съд е посочил, че съобразно изложението на обстоятелствата, на които се основава искът и петитума на исковата молба предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл. 439, ал. 1 от ГПК. Но е обяснил, че искът за оспорване на изпълняемото право не може да се основава на твърдения свързани с валидността на разпореждането за издаване на изпълнителния лист. Като е посочил, че ищците не излагат твърдения, с които оспорват изпълняемото право, е приел за недопустим предявеният иск. Допълнил е, че изпълнителният лист правилно е бил издаден на името на наследодателя, тъй като ход на устните състезания е бил даден на 01.06.2021 г. - преди смъртта на ищеца (15.07.2021 г.) и съгласно чл. 229, ал. 2 изр. 2 от ГПК производството по делото се спира след постановяване на решение, т. е. решението се постановява с участието на страните към момента на приключване на съдебното дирене. Направил е извод, че настъпилото правоприемство в този случай ще следва да се отчете в изпълнителното производство. Допълнил е, че правилно изпълнителното производство е било образувано от наследника на П. А. Р. – В. П. К. Р.. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното разпореждане, с което и на основание чл. 130 ГПК е била върната исковата молба.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира основания за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Съображенията за това са следните:

Правилно въззивният съд, въз основа на обстоятелствата, на които искът е основан и предвид търсената защита, е квалифицирал предявеният от ищците иск по чл. 439 ГПК.

Константна е практиката на ВКС по приложението на чл. 439 ГПК. Съгласно тази практика, отрицателният установителен иск, предвиден в чл. 439 ГПК, е защитно средство, с което длъжникът оспорва изпълняемото право, установено със сила на пресъдено нещо (с влязло в сила решение или със заповед за изпълнение), като се позовава на факти, настъпили след релевантния момент/непреклудирани от силата на пресъдено нещо – на правопогасяващи факти, осъществени след приключеното съдебно дирене пред последната инстанция, разгледала спора по същество, респ. след срока за възражение от длъжника, с изтичането на който заповедта за изпълнение е влязла в сила (чл. 439, ал. 2 ГПК). Предмет на иска е несъществуването на притезателното право, което подлежи на удовлетворяване в изпълнителния процес. Не се включват в предмета на иска нито пороците в изпълнителното основание, нито пороците в разпореждането за издаване на изпълнителния лист.

В настоящия случай, ищците се позовават на факти настъпили след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция, но изложените твърдения касаят валидността на разпореждането за издаване на изпълнителния лист, които нямат никакво отношение към обстоятелствата, водещи до изменение или погасяване на надлежно установено вземане и защитата е по друг ред. Изложените от ищците твърдения не попадат в хипотезата на чл. 439 ГПК, поради което правилно въззивният съд е приел исковата претенция за недопустима.

По отношение на приетия за недопустим иск, основан на защитната възможност за длъжника по чл. 439 ГПК, не е формулиран правен въпрос, по който да е налице противоречие с установена практика на ВКС. Относимата към въпроса за допустимостта на иска по чл. 439 ГПК практика на ВКС е съобразена от въззивния съд.

Поставеният от касаторите въпрос не е обуславящ, доколкото не може да се свърже с мотивите на обжалваното определение. В настоящия случай не сме изправени пред хипотеза на предявен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване нищожност на разпореждането за издаване на изпълнителен лист.

Цитираните две определения не са приложени от жалбоподателите и не бяха намериха от съда нито в сайта на ВКС, нито в двете правно-информационни системи, с които ВКС работи.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение