Определение № 1445 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2984/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по жалби на З. Д. Г. (ищец по делото) и на Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ – ответник по делото) срещу въззивно решение № 260001/01.03.2023 г. по гр. д. № 27/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 735/15.07.2020 г. по гр.д. № 1948/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив и по този начин КПКОНПИ е осъдена да заплати на З. Д. Г., във връзка с незаконни действия на комисията по проведено производство по ЗОПДИППД /отм./ по гр. д. № 1065/2008г. на Старозагорски окръжен съд, следните суми: 20 000 лв. - обезщетение за неимуществените вреди, като за разликата до 80 000 лв. искът е отхвърлен; 4883,34 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от 20 000 лв. за период 29.03.2017 г. – 14.08.2019 г., като за разликата до 90 590,84 лв. и за периода 06.11.2008 г.- 28.03.2017 г. искът е отхвърлен; 1 679,58 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 14 500 лв., заплатен на 04.04.2014 г. адвокатски хонорар, за периода 09.11.2017 г. - 30.12.2018 г., като за разликата до 4 419 лв. и за период 30.12.2015 г. – 09.11.2017 г. искът е отхвърлен; 1 679,58 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 14 500 лв., заплатен на 07.05.2015 г. адвокатски хонорар, за периода 09.11.2017 г. - 30.12.2018 г., като за разликата до 4 419 лв. и за период 30.12.2015 г. - 09.11.2017 г. искът е отхвърлен; 1 146,75 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 9 900 лв., заплатен на 12.07.2016 г. адвокатски хонорар, за периода 09.11.2017 г.- 30.12.2018 г., като за разликата до претендираните 3017,26 лв. и за период 30.12.2015 г. - 09.11.2017 г. искът е отхвърлен. Отхвърлен е изцяло искът за заплащане на сумата 3 074,74 лв. - обезщетение за забава в размер законната лихва върху главница от 10 000 лв. - заплатен на 19.02.2015 г. адвокатски хонорар, за периода 30.12.2015 г. -30.12.2018 г., както и искът за сумата от 21 671,10 лв. - представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, вследствие на незаконни действия на ответната комисия във връзка с проведено производство по ЗОПДИППД /отм./ по гр.д. № 1065/2008 г. на Окръжен съд- Стара Загора, произтичащи от невъзможността за увеличение на наемната цена по договор за наем. Ищецът З. Д. Г. обжалва решението в отхвърлящата исковете й част. Претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени /при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС/ в следния смисъл: 1. за задължението на съда сезиран с иск по чл.2а от ЗОДОВ при определяне на размер за обезщетение за неимуществени вреди да проучи практиката и да сравни своя случай с подобни дела, за да определи правилно подходящото обезщетение по справедливост; 2. за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях; 3. следва ли да се приеме, че медийната разгласа на завеждането на делото по ЗОПДИППД /отм./ по правило има негативно значение за частния бизнес; 4. от кой момент се дължи лихва върху дължимото обезщетение по чл. 2а ЗОДОВ в контекста на чл. 4 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета и чл. 47 ХОПЕС. Ищцата счита, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По третия въпрос поддържа също, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а за последният – че е разрешен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Освен това излага доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение, която извежда от неправилното разрешаване от въззивния съд на повдигнатите правни въпроси. Ищцата е направила и искане, съда да отправи запитване за преюдициално заключение от СЕС по въпроса: „Допуска ли принципът на ефективността, приложим към казуси по член 2а от ЗОДОВ, във връзка с вреди от образуване и водене на дело по ЗОПДИППД (отм.), ergo по член 4 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления (Рамково решение 2005/212), периодът на обезщетението за забава да започва да тече от влизането в сила на съдебното решението, с което е отхвърлено искането на КПКОНПИ в производството по ЗОПДИППД (отм.), когато самото производство по конфискация е започнало с налагане на обезпечителни мерки години по-рано и засегнатите лица търпят вреди през целия период?“. Ответникът КПКОНПИ оспорва жалбата на Г., и обжалва въззивното решение в частта, в която исковете са уважени. Наведени са доводи и за неправилност и необоснованост на решението. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване /също уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС /: 1. кои са обективните критерии, по които се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2а ЗОДОВ и как се прилага общественият критерий за "справедливост" по чл. 52 ЗЗД; 2. за възможността да бъде присъдено обезщетение за вреди само при презумирана, а не при категорично установена причинна връзка между действията на КПКОНПИ и вредите; 3. за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди да прецени конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, от които е обвързано понятието "справедливост"; 4. релевантен критерий за определяне на размера на обезщетението ли е качеството на лицето, срещу което е водено производство от КПКОНПИ – като проверявано или като свързано лице. Според касатора – ответник тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата З. Д. Г. е депозирала отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата на КПКОНПИ. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 16.07.2008 г. срещу бащата на ищцата Д. Г. било образувано производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. На 04.12.2008 г. било внесено от КУИППД мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 1 058 729,70 лв. против Г. и свързани с него лица, за което било образувано гр. д. № 1065/2008 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора. Ищцата била конституирана като ответник по образуваното съдебно производство с оглед искането да бъдат признати за недействителни по отношение на държавата прехвърлителните сделки, извършени между нея и баща й на следните недвижими имоти: 1/ дворно място с площ от 395 кв. м., представляващо УПИ IX-5075 в кв.156 по плана на [населено място], заедно с построените в него жилищна сграда и други подобрения; 2/ апартамент № Б-1 в незавършен вид, находящ се в [населено място], [улица], на първи етаж, от новостроящата се 6 - етажна десет фамилна масивна жилищна сграда и единадесет броя гаражи, построена с отстъпено право на строеж в дворно място, съставляващо УПИ VII-2832 в кв. 71 по плана на града, заедно с прилежащото избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж. С Определение № 33/06.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1053/2008 г. и Определение № 45/05.12.2008 г. по гр. д № 1065/2008 г. на Окръжен съд – Стара Загора, била наложена възбрана върху недвижимите имоти на ищцата. Производството гр. д. № 1065/2008 г. приключило с влязло в сила на 29.03.2017 г. решение, с което искането на Комисията било отхвърлено изцяло. С Определение № 1041/18.11.2019 г. по ч. гр. д № 1053/ 2008 г. и Определение № 756/ 11.09.2019 г. по гр. д. № 1065/ 2008 г. на Окръжен съд – Стара Загора допуснатите обезпечения били отменени. От разпечатки от електронни издания с публикации от 01.10.2009 г., 02.10.2009 г. и 23.10.2009 г., се установявало, че срещу Д. Г. било образувано съдебно производство за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, като се споменавало, че по делото като ответник е призована и ищцата. За осъщественото процесуално представителство по гр. д. № 1065/2008 г. Г. заплатила следните суми за адвокатско възнаграждение: 14 500 лв. на 04.04.2014 г., 14 500 лв. на 07.05.2015 г., 10 000 лв. на 19.02.2015 г. и 9900 лв. на 12.07.2016 г. С Определение № 371/ 28.04.2017 г. съдът й присъдил разноски в размер на 14 500 лв., а с определение от 08.11.2017 г. по в. ч. гр. д. № 621/ 2017 г. на Апелативен съд- Пловдив са й присъдени допълнително 24 400 лв. или общо 38 900 лв. /определението влязло в сила на 08.11.2017 г./. Платеното на 19.02.2015 г. адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. не било присъдено на ищцата. Ищцата като наемодател отдавала под наем недвижимия имот в [населено място], периода 01.08.2008 г. – 01.08.2016 г., срещу наемна цена от 100 лв. месечно. Според събраните гласни доказателства, Г. след образуване на делото през 2008 г. станала тъжна, умислена, угрижена. Изпитвала притеснение, че единственото й жилище може да бъде отнето. Станала нервна, сприхава, раздразнителна, затворена, избягвала контакти, затворила се е в себе си, чувствала неудобство. Притеснявала от злонамерените коментари по неин адрес- тъй като делото станало известно заради публикации в медиите, била обект на коментари от страна на нейни колеги и ученици /св. Карафизиева/. Медийните публикации за воденото срещу нея дело се отразили на работата й като преводач, тъй като клиентите й започнали да се отдръпват. В училището, в което работела, отношението на колегите към нея се влошило. Заради делото, изпитвала постоянно напрежение, разсеяност, влошило се здравословното й състояние /св. Х. –син на ищцата/. След започване на делото, отношенията на ищцата с баща й се влошили, тъй като го обвинявала, че заради него могат да отнемат жилището й. Била в тежко психическо състояние /св. Г./. С оглед твърденията на ищцата за влошено психическо и здравословно състояние вследствие на воденото срещу нея производство по ЗОПДИППД /отм./, във въззивната инстанция са били допуснати и приети съдебно – психологична и няколко медицински експертизи. Прието е от въззивния съд, че в случая производството по гр.д. № 1065/2008 г. е приключило с отхвърляне искането на КУИППД, поради липса на предпоставките по ЗОПДИППД /отм./, което обосновавало отговорността на Комисията, като процесуален субституент на държавата за причинените на ищцата вреди от незаконно воденото срещу нея производство по ЗОПДИППД /отм./. Позовавайки се на изслушаните експертизи и на събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, е в размер на 20 000 лв. Посочено е от въззивния съд, че ищцата изключително тежко понесла инициираното срещу нея производство по ЗОПДИППД /отм./, като това се отразило негативно на психиката и начина й на живота – от общителен и жизнерадостен човек станала угрижена, затворена и необщителна. Страдала от повишена тревожност, потиснатост, изпитвала силен страх, че единственото й жилище може да бъде отнето. В резултат на инициирания против ищцата процес тя е преживяла силен емоционален стрес и тежка депресия /според заключението на съдебно - психологична експертиза/. Г. страдала от Артериална хипертония I степен - лека форма, рисков фактор за развитието на която наред с хормоналния дисбаланс при условия на менопауза и тютюнопушенето бил и тежкият депресивен епизод, през който преминала /според заключението на съдебно - медицинска /кардиологична/ експертиза/. Посочено е, че ищцата работела като учител - професия, която била свързана с високи изисквания за морал и честност, поради което обвинението, че притежава незаконно придобито имущество, оказало силно негативно отражение върху нейната чест и достойнство. Влошили се и отношенията с баща й. Отчетена е продължителността на производството- почти 8 години 5 месеца, която значително надвишавала изискването за разумност по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, което рефлектирало върху степента и интензитета на претърпените негативни емоции, както и множество съдебни заседания по делото, в повечето от които Г. участвала лично, което наложило ищцата да търпи редица неудобства в личния си живот. Взет е предвид проявен интерес към делото от страна на местните медии. От друга страна, въззивният състав е посочил, че във връзка с воденото производство по ЗОПДИППД /отм./, не е бил наложен запор върху банкови сметки на ищцата, което да е създало затруднения в издръжката на семейството й. Инициираното от ответника производство не се отразило и на професионалния й статут, тъй като тя продължила да работи като учител. Приел е за недоказано твърдението, че водения процес се е отразил негативно на дейността й като преводач. Според въззивния състав, съдебно - медицинските експертизи по категоричен начин опровергавали твърденията на ищцата, че заболяванията, с които била диагностицирана: рак на маточната шийка и хроничен тубулоинтерстициален нефрит, както и откритата при прегледа доброкачествена киста на черния дроб, да се намират в причинна връзка с воденото срещу нея производство. Приел, че законната лихва върху това обезщетение следва да се присъди от влизане в сила на решението за отхвърляне на мотивираното искане на Комисията, от който момент възниква и става изискуемо вземането за обезвреда, тъй като вземането по чл. 86 ЗЗД е акцесорно, поради което то възниква едновременно или след пораждането на главното вземане. По отношение на имуществените вреди посочил, че вземането за разноски става изискуемо с влизане в сила на съдебния акт, с който са присъдени, от който момент длъжникът изпада в забава с произтичащите от това последици – заплащане на обезщетение в размер на законната лихва. Неоснователно ищцата претендирала да й се дължи обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва върху разноски, които в производството по искането за отнемане не са й били присъдени. Приел е, че законната лихва върху заплатените от нея суми за адвокатско възнаграждение, които са й били присъдени с влязлото в сила решение по искането за отнемане, се дължи от момента, в който длъжникът е изпаднал в забава- влизане в сила на акта с който са били присъдени. За да отхвърли предявения иск за пропуснати ползи от невъзможността за увеличение на наемната цена от договор за наем на възбранения имот в [населено място], основан на твърденията, че вследствие на незаконосъобразно наложената възбрана ищцата не могла да увеличи наемната цена за периода на действие на договора за наем от 01.08.2008 г.– 01.08.2016 г., съдът е посочил промяната на наемната цена се осъществява чрез изменение на договора, т. е. чрез постигане на съгласие между страните, и че налагането на възбрана, включваща в съдържането си забрана на длъжника да се разпорежда юридически или фактически с възбранения имот, по никакъв начин не ограничава и не препятства страните да уговорят наемна цена, съответстваща на пазарните условия. Направен е извод, че наложената възбрана не се намира в причинна връзка с пропуснатата възможност за увеличаване имуществото на ищцата, и не обоснова имуществената отговорност на Комисията. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: С оглед мотивите на въззивния съд, не обуславя обжалвания акт втория поставен въпрос от касатора КПКОНПИ- дали е възможно да бъде присъдено обезщетение за вреди само при презумирана, а не при категорично установена причинна връзка между действията на КПКОНПИ и вредите. Въззивният съд не е приемал, че се дължи обезщетение при презумирана причинна връзка, а изрично е изключил от кръга на подлежащите на обезщетяване вреди тези, които не стоят в причинна връзка с действията на КПКОНПИ. Обезщетението е присъдено само за вредите, за които съдът е установил от фактическа страна наличието на причинна връзка. Необуславящ е и четвъртият въпрос на КПКОНПИ, релевантен критерий за определяне на размера на обезщетението ли е качеството на лицето, срещу което е водено производство за отнемане на имущество – като проверявано или като свързано лице. С такъв въпрос въззивният съд не е бил сезиран, тъй като във въззивната жалба на ответника довод в тази насока няма. По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл и той не е част от решаващите му мотиви за основателност на иска или по размера на дължимото обезщетение. Въпроси първи и трети поставени от ищцата, и въпроси първи и трети поставени от ответника, поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди, при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди причинени от действия и бездействия на органа по ЗОПДИППД/отм./. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че касационното обжалване на въззивното решение, в частта му по предявения иск за неимуществени вреди и акцесорната претенция за лихви, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посочения въпрос, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС. По втория въпрос поставен от ищцата, в частта касаеща иска за неимуществени вреди, касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като правните разрешения по него са свързани и обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска и по същия съдът ще се произнесе с решението си, като го разгледа ведно с касационните основания, с които е пряко свързан. При условията на чл. 2а ЗОДОВ лихва върху дължимото обезщетение се дължи от датата на влизане в сила на решението, което установява незаконосъобразността на искането. В Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК, това изрично е прието по отношение на обезщетенията, които държавата дължи за вреди от незаконна правозащитна дейност, а ако вредите се дължат на незаконни действия на друг орган на държавата, с правомощия да поиска отнемане в нейна полза на незаконно придобито имущество, случаите са сходни. Не следва друго от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета и чл. 47 ХОПЕС, нито актовете на СЕС, на които касаторът - ищец се позовава, разрешават изрично въпроса от кой момент държавата дължи обезщетение за вреди от незаконно проведено производство за отнемане на имущество, приключило благоприятно за ответника. Затова по формулираният в тази връзка въпрос от ищцата касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Неоснователно е и искането на жалбоподателя З. Г. за отправяне на преюдициално запитване. Не са налице предпоставките на чл.628 ГПК. Съгласно чл.628 и сл. ГПК, преюдициално запитване може да се отправи служебно от съда или по искане на страната в производството, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. ЗОДОВ определя специален ред и условия за обезщетяване на пострадалите лица. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми. Отговорността по чл. 2а ЗОДОВ е обективна, но с деликтен характер. Уредбата по въпроса за началния момент на лихвата върху дължимото обезщетение е изцяло предоставена в автономията на националния законодател. Вземането за обезщетяване на вреди възниква след признаване по законен ред незаконността на акта, действието или бездействието на държавния орган. В конкретния случай, за решаването на спора не се налага прилагане и във връзка с това тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС. Ето защо, искането следва да се остави без уважение. По отношение на въззивното решение, в частта му касаеща исковете за обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, произтичащи от невъзможността за увеличение на наемната цена по договор за наем, и за имуществени вреди - законни лихви върху заплатените от ищцата суми за адвокатско възнаграждение: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правен въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Правен въпрос, обусловил въззивното решение в посочените му части, от страна на касатора- ответник КПКОНПИ не е поставен. Поставения от касатора- ищец правен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, обуславя обжалваното решение и в тази му част, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на решението, в частта му касаеща обезщетението за: имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, произтичащи от невъзможността за увеличение на наемната цена по договор за наем, и имуществени вреди - законни лихви върху заплатените от ищцата суми за адвокатско възнаграждение. Обжалването не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност“ предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят - ищец извежда очевидната неправилност със същите доводи, с които обосновава неправилните разрешения на съда по поставените от него правни въпроси. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на всеки от двамата жалбоподатели следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 10 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение