Определение № 5101 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4280/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. Х. Я., чрез адв. А. Г., срещу определение № 428 от 16.07.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 281/2026 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено определение № 240 от 01.06.2026 г., постановено по гр. д. № 60/2026 г. по описа на Районен съд – Дулово, за прекратяване на производството по делото поради неотстранени нередовности на исковата молба. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следния, уточнен от касационната инстанция въпрос: „относно последиците от неизпълнението на указанията за отстраняване на нередовности на исковата молба и критериите по които съдът следва да преценява дали нередовностите действително са отстранени“. Поддържа и бланкетно наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил от фактическа страна, че е подадена искова молба с вх. № 1029/02.03.2026 г. по регистъра на Районен съд – Дулово от С. Х. Я., чрез адв. А. Г., против [община]; че с определение № 141/30.03.2026 г. районният съд е преценил, че молбата не отговаря на изискванията за редовност по чл. 127 ГПК, като е предоставил на ищеца указания в седмичен срок да уточни характера на претенцията срещу ответника – дали иска да се установи от съда оспорено право или правоотношение или пък се иска отмяна на уволнение; да изложи подробни обстоятелства, на които се основава иска – кога е работил при ответника и кога са прекратени правоотношенията между страните /в случай, че заяви че иска отмяна на уволнение; да конкретизира искането, отправено до съда, като заяви изрично такова; да представи с препис за връчване на ответната страна както исковата молба, така и уточняващата молба и доказателствата; да представи пълномощно, с което е учредена представителна власт за адв. А. Г. или да потвърди на място в съда извършените действия по подаване на искова молба без представителна власт. Съобразил е също така, че първата инстанция изрично е указала, че в случай на неизпълнение на дадените указания, производството ще бъде прекратено, а исковата молба – върната, както и че определението е връчено на ищеца на 01.04.2026 г.; че на 09.04.2026 г. е постъпило искане /п.к. 08.04.2026 г./ от С. Я., чрез адв. Г., срокът за изпълнение на указанията да бъде продължен със 7 дни, като с разпореждане № 231/14.04.2026 г. на основание чл. 63, ал. 1 ГПК, Районен съд – Дулово е продължил предоставения срок със 7 дни, считано от изтичане на законовия срок по чл. 129, ал. 2 ГПК; че е постъпила молба с вх. № 1749/14.04.2026 г., с която ищецът уточнил единствено, че предявява „установителен иск“, излагайки обстоятелствата, че е работил в [община] в периода от 1990 г. до 18.02.1997 г., като е изпълнявал длъжността шофьор на камион за събиране на смет към „Б.“ и сезира съда на основание чл. 124 ГПК и иска „да получи полагащото му се обезщетение за незаконосъобразно прекратяване на трудовото му правоотношение“ и е приложил адвокатско пълномощно; че при тези данни на 01.06.2026 г. първата инстанция е постановила обжалваното прекратително определение. При тази фактическа обстановка въззивният състав е извел решаващ извод, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно. Изложил е съображения, че действително молба с вх. № 1749/14.04.2026 г. е постъпила в допълнително предоставения от съда срок, който по правилото на чл. 60, ал. 5, вр. с ал. 4, вр. с чл. 129, ал. 2 ГПК е изтекъл на 16.04.2026 г. Застъпил е становището, че към тази дата, а и към 01.06.2026 г., когато е постановено прекратителното определение, констатираните нередовности на исковата молба не са били поправени. Приел е, че в случая не са изложени ясно и разбираемо подробни факти и обстоятелства, на които се основава искът, като не е и формулирано конкретно, ясно и безпротиворечиво искане към съда. Тъй като районният съд е указал на страната последиците от неизпълнение на предоставените указания в срок, то е намерил за законосъобразно приетото от същия, че не е надлежно сезиран и на основание чл. 2 ГПК не дължи разглеждане и решаване на постъпилата молба. Предвид изложеното, въззивната инстанция е преценила, че правилно производството по делото е прекратено. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай поставеният в изложението и уточнен от касационната инстанция въпрос, с оглед т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касае правомощията на сезирания съд при приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК. Така обобщен въпросът е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, но не се установява допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд са изцяло в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС, съгласно която в съответствие с нормата на чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Когато същите са неясни или противоречиви, съдът следва да даде указания за уточняването им и за отстраняване на допуснатата нередовност. Каквито и затруднения да среща съдът, негово е задължението да определи относимата правна норма, при това по никакъв начин не е обвързан от дадената от страните квалификация. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма или понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спора, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое защитавано право, съответно търси съдействие от съда. Последователно се приема още, че правомощието по чл. 129, ал. 2 ГПК следва да се упражнява, когато обективно са налице основания за това. При наличието на нередовности на исковата молба, дадените от съда указания за отстраняването им трябва да са достатъчно ясни и точни, да са конкретни, пълни и изчерпателни, вкл. да съдържат указание, че исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, когато указанията не са изпълнени. Указанията на съда в хипотезата на чл. 129, ал. 2 ГПК се считат за изпълнени, когато с тях се отстранят точно и напълно констатираните от съда нередовности. Указанията за отстраняване на нередовности са точни, когато почиват на процесуалния закон, т. е. когато са налични нередовности, които съдът е установил правилно и съответно е указал как да бъдат отстранени. И обратното – когато ищецът не е допуснал нередовности в исковата молба, указанията за отстраняване на такива не са точни и законосъобразни и затова като последица от неизпълнението им не възниква правомощие за връщане на исковата молба по смисъла на чл. 129, ал. 3 ГПК. В горния смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 646 от 30.10.2025 г. по гр. д. № 4951/2024 г., IV г.о., определение № 1057 от 11.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1753/2023 г., ІV г.о., определение № 4096 от 31.07.2026 г. по ч. гр. д. № 1672/2026 г., IV г.о, определение № 118 от 23.03.2022 г. по ч. т. д. № 430/2022 г., І т.о., определение № 60099 от 12.07.2021 г. по ч. гр. д. № 1810/2021 г., І г.о., определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч. гр. д. № 749/2017 г., І г.о., определение № 157 от 27.03.2013 г. по ч. гр. д. № 540/2012 г., ІІ г.о., определение № 171 от 06.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2616/2017 г., ІІ г.о., определение № 3207 от 15.06.2026 г. по ч. гр. д. № 1080/2026 г. на IV г. о. определение № 60205 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1593/2021 г., ІV г.о., определение № 360 от 27.06.2011 г. по ч. гр. д. № 7/2011 г., ІІІ г.о., и др. В съответствие с изложените разяснения е процедирал и въззивният състав в случая, при формиране на решаващия си извод, че констатираните нередовности на исковата молба не са били поправени. След анализ на данните по делото мотивирано и обосновано е приел, че в случая не са изложени ясно и разбираемо фактите и обстоятелства, на които се основава исковата претенция и не е формулирано конкретно и ясно искане към съда, при изрично указани на страната последици от неизпълнение на дадените указания. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт, които обаче не могат да обосноват основание за достъп до касация. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по въпроса относно правомощията на сезирания съд при приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК, която съответства на приложимата правна норма и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че жалбоподателят бланкетно се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В частната касационна жалба и изложението към нея не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното определение, а това е задължение на жалбоподателя, съгласно приетото в т. 2 и т. 3 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,