Определение № 105 от 21.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1013/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Едноличен търговец „Ла В. - А. Г. „, против постановеното на 23.06.2011 год. решение на Добрички окръжен съд, Търговско отделение, по т.д.№ 169 / 2011 год., с което е потвърдено решение № 30 / 02.03.2011 год. на Добрички районен съд, постановено по гр.д.№ 312 / 2010 година. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от ищеца [фирма] против ЕТ „ Ла В. –А. Г. „ иск с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД – за сумата от 13 000 лева, ведно със законната лихва върху същата. К. навежда основание за неправилност на постановеното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, касаторът сочи разрешаването от въззивния съд на материалноправен и процесуалноправни въпроси,считайки отговорите на същите за взаимно обусловени, дадени от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика / чл.280 ал.1 т.1 ГПК /, в противоречие с казуална такава / чл.280 ал.1 т.2 от ГПК / и при необходимост от разрешаването им с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото / чл.280 ал.1 т.3 ГПК / ,предвид противоречиво разрешаване от съдилищата. Ответната страна оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като намира, че не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК. Счита ,че въззивното решение не обосновава правен извод въз основа на събраните свидетелски показания, във връзка с които и предвид довод за съществено процесуално нарушение на чл.164 ал.1 т.5 от ГПК, касаторът формулира въпросите си. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна,в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, присъдило в полза на ищеца – изпълнител по договор за изработка – дължимо възнаграждение, на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че акт образец 19, за приемане изпълнените от ищеца СМР, е подписан от ответника – възложител. Приел е, че точното изпълнение на ищеца се потвърждава и от съставените актове за приемане на СМР по нива и елементи от строителната конструкция от м.септември 2009 год., с участието на изпълнителя, проектанта и лицето, осъществяващо строителния надзор. Липсват предявени недостатъци в изпълнението, в подкрепа на което въззивната инстанция е съобразила и отговора на ДНСК при МРРБ от 02.05.2011 год. ,по жалбата на [фирма], за отклонение на изпълнителя от зададените координатни точки за разположение на обекта / фундаментната плоча /. Въззивният съд не е обосновал решението си с изводи по възражение за неизискуемост на възнаграждението, поради неизпълнение в цялост на възложеното, тъй като е приел, че отговора на ответника, съдържащ това възражение, е подаден след срока по чл.131 ал.1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, правен въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. К. твърдейки, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с клаузите на сключения между страните договор – относно предмета на възложеното, договореното възнаграждение и изискуемостта му, нещо повече – превратно е тълкувал същите, счита че само по себе си това му произнасяне предпоставя материално – правен въпрос, от значение за изхода на делото. Противно на указаното в т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът изобщо не е формулирал конкретен, ясен и точен материално-правен или процесуално - правен въпрос, отговорът на който да е обосновал решаващите изводи на въззивния съд. Необходимост от тълкуване, поради неясна клауза на договора или спор между страните по приложението на конкретна клауза, изобщо не е възникнала и коментирана от въззивния съд. Посочените в п.2 от приложението доводи са за неправилност в процесуалните действия на първоинстанционния съд по допускане на свидетелски показания за изменение предмета на сключен между страните писмен договор, в противоречие с чл.164 ал.1 т.5 от ГПК. Доколкото това е единственото твърдение, свързано с приложение на конкретна процесуална норма – чл.164 ал.1 т.5 от ГПК и ако касаторът бе формулирал конкретен процесуално - правен въпрос, свързан с прилагането й от въззивния съд, следва да се има предвид, че предмет на установяване с визираните от касатора свидетелски показания не е изменение на сключения между страните договор и в този смисъл въпросът изопачава предмета на доказване със същите. Свидетелските показания на проектанта на обекта - В. Н. – не са допуснати и приети в установяване изменение на предмета на писмения договор със съгласието на страните, нито такъв довод е правен от ищеца. Със същите е установено, че предметът на възложеното - изработване на фундаментна плоча на кота - 2,80 за обекта, с оглед изменение проекта по искане на възложителя - ответник и намаляване на площта на фундамента, е бил ограничен в обема, който е и изпълнен от ищеца. В този смисъл установеният със свидетелските показания факт не е относим към изменение предмета на договора по съгласие на страните, а към обективна промяна в съдържанието на възложеното по инициатива на възложителя. В повече от предаденото от ищеца, досежно изпълнението на фундаментната плоча, не се установява да би било изобщо възможно. От друга страна, ако изобщо би бил поставен конкретен, ясен и точен въпрос, обусловен от твърдяното процесуално нарушение по допускане на свидетелски показания в противоречие с чл.164 ал.1 т.5 от ГПК, то това е нарушение свързано с процесуални действия на първоинстанционния съд, не и с решаващите изводи на въззивния съд. Както се посочи по-горе, въззивният съд е изключил възможността за произнасяне по такъв довод, с оглед приета за правилно приложена от първоинстанционния съд преклузия по чл.131 ал.1 от ГПК. Във връзка с този извод на въззивния съд, обаче, касаторът не е поставил правен въпрос, обосноваващ допустимостта на касационното обжалване. Следователно, изобщо липсва релевантен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, което прави невъзможно произнасянето по допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, респ. анализа на цитираната казуална съдебна практика. Водим от горното, съдът