Определение № 293 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 489/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 79253/23.11.2022 г., подадена от Ц. Ц. Х., чрез адвокат А. Б., срещу определение № 9631 от 4.10.2022 г. по ч. гр. д. № 8291/2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Ц. Ц. Х. срещу разпореждане № 25879 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 55951/2021 г. на Софийски районен съд за връщане на насрещна искова молба с вх. № 90980/18.11.2021 г., подадена от Ц. Ц. Х. срещу В. Х. Д., в частта, с която е предявен иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК и иск по чл. 56 СК за жилище, намиращо се на територията на САЩ, и е прекратено производството по делото в частта относно предявения насрещен иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК. Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от В. Х. Д. срещу Ц. Ц. Х., с която е предявен иск с правно основание чл. 49 СК за прекратяване на брака между страните с развод, както и за предоставяне упражняването на родителските права спрямо децата на майката, и определяне на режим за осъществяване на лични отношения с децата. От страна на Ц. Ц. Х. са предявени насрещни искове с правно основание чл. 44, т. 3, във вр. с чл. 49 СК - за прекратяване на брака по вина на съпруга, по чл. 322, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 127, ал. 2 СК - за упражняване на родителските права и определяне на режим на лични отношения с неотглеждащия родител, по чл. 322, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 143 и чл. 149 СК - за издръжка, по чл. 322, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 56 СК - за предоставяне ползването на семейното жилище, в което са живели страните по време на брака, представляващо къща, находяща се в САЩ, Л. В., на съпругата и родените от брака деца, както и насрещен иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял от общото имущество поради значително по-големия й принос в придобиването. Софийски градски съд е приел за безспорно установено по делото, че към момента на подаването на исковата молба за прекратяване на брака между страните, същите имат сключен граждански брак, поради което и съгласно презумпцията, регламентирана от законодателя в разпоредите на СК, придобитото от тях имущество е съпружеска имуществена общност (СИО). По правилата на СИО същата е бездялова, като може да се прекрати след прекратяване на брака. Няма спор и че бракът между страните все още не е прекратен, както не е прекратена и СИО. Ето защо съдът е заключил, че предявеният иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК е процесуално недопустим, тъй като е преждевременно предявен. Посочил е, че константна е практиката на съдилищата, че срокът по чл. 31 СК е преклузивен и с изтичането му се преклудира правото на иск, като съдът следва да следи служебно за това дали искът е предявен в прекратителния срок. След прекратяване на брачната връзка между съпрузите с развод съпружеската имуществена общност се прекратява - чл. 27, ал. 1 СК. Съгласно чл. 28 СК, доскорошната СИО се превръща в обикновена съсобственост при законово презумирани равни дялове на бившите съпрузи. Равенството в дяловете може да бъде преодоляно само по исков ред в кратки преклузивни срокове след прекратяването на брака и при наличието на предвидените в закона основания. Искът по чл. 29, ал. 3 СК е конститутивен и следва да предхожда евентуален иск за делба на прекратената имуществена общност. Съгласно чл. 31 СК искът може да се предяви в срок до една година от прекратяването на брака. Съгласно чл. 29, ал. 3 СК, при прекратяване на общността поради развод или по чл. 27, ал. 2, съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг. Нормата на чл. 29, ал. 3 СК е аналогична на нормата на чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г., по приложението на която има задължителна и трайно установена съдебна практика, която приема, че иск за определяне на по-голям дял от общото имущество може да се предяви само след прекратяване на брака или на имуществената общност при прекратяване на имуществената общност поради развод, като това следва и от разпоредбата на чл. 31 СК. Софийски градски съд е изложил и че обхватът на имуществото, по отношение на което съпругът може да предяви иск за определяне на по-голям дял, е очертан по аналогичен начин в нормата на чл. 29, ал. 3 СК от 2009 г., в чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г., както и в чл. 14, ал. 4, изр. второ СК от 1968 г. Поради това и с оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че по въпроса допустим ли е иск по чл. 29, ал. 3 СК, съединен при условията на евентуалност с иск за определяне на изключителна собственост на единия съпруг по отношение на конкретна вещ, придобита по време на брака (чл. 21, ал. 4 СК), се прилагат постановките на ТР № 63/1984 г. на ОСГК на ВС по приложението на чл. 14, ал. 4, изр. второ СК от 1968 г., което не е изгубило значението си. В него е прието, че искът (по чл. 14, ал. 4, изр. второ СК от 1968 г.) за определяне на по-голям дял от общото имущество, когато приносът на единия съпруг за придобиване на общите вещи явно и значително надхвърля приноса на другия съпруг, трябва да се предяви за определяне на по-голям дял от цялото имущество, а не от една вещ или група от вещи, представляващи част от общото имущество. Съображенията за това са, че приносът за придобиване на общото имущество може да се изрази в различни форми - влагане на парични средства, на труд, грижи за домакинството и за децата, поради което приносът на единия съпруг може да е значителен в придобиването на конкретна вещ. но незначителен в придобиването на съпружеската имуществена общност като цяло, което налага да се изследва приносът за придобиване на цялото имущество и за него да се определят частите, ако е налице неравенство. Обективно съединяване на конститутивния иск за определяне на по-голям дял от общото имущество по чл. 29, ал. 3 СК с установителен иск по чл. 21, ал. 4 СК за липса на съвместен принос, при което главен е установителният иск, а конститутивният - евентуален, е допустимо в хипотезата, когато общото имущество се изчерпва с вещите, предмет на установителния иск (т. 7 ППВС № 8/1980 г.). Въззивният съд се е позовал на решение № 133/23.03.2011 г., постановено по гр. д. № 1700/2010 г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че след като разпоредбата на чл. 29, ал. 3 СК възпроизвежда текста на чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.), разрешението по действащото законодателство следва да бъде същото като при действието на отменения материален закон. Посочил е, че цитираното решение дава принципен отговор на поставения от Ц. Х. пред него правен въпрос в кои случаи задължителната практика, създадена при действието на отменените СК от 1968 г. и СК от 1985 г., следва да се счита приложима и при действието на СК от 2009 г. Относно иска за предоставяне ползването на семейното жилище въззивният съд е визирал, че съгласно решение № 552/6.03.2013 г. по гр. д. № 1671/2011 г. на ВКС, IV г.о., меродавни за компетентността на българския съд в производства, касаещи лични отношения между родители и деца и семейно жилище, е местонахождението на имота. Посочил е, че в това решение е прието, че когато с иска за развод е въведена и претенция за предоставяне ползването на семейното жилище, българският съд определя компетентността си в зависимост от местонахождението на имота. Независимо от правото на собственост върху семейното жилище, мерките за ползването му по правното си естество са сходни с разпределение на ползване на имот между съсобственици. Компетентен по въпроса за разпределение на ползването е винаги съдът, който е компетентен да се произнесе по това как ще се упражнява едно право върху недвижим имот. В този случай връзката се определя по местонахождението на недвижимия имот - Регламент /ЕО/ 44/2001 г., поради което българският съд не може да определя мерки по предоставяне ползването на семейното жилище, когато имотът е извън територията на страната ни. Жалбоподателката счита атакуваното от нея пред ВКС определение за неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че искът по чл. 29, ал. 3 СК е предявен своевременно и следва да бъде допуснат за разглеждане, както и че законът не обвързва претенцията относно ползването на семейното жилище с местоположението на последното. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ц. Х. твърди, че определението на Софийски градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Визира практика на ВКС относно материалните предпоставки за определяне на по-голям дял. Насрещната страна не взема становище по частната касационна жалба. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Настоящият съд намира, че жалбоподателката не е визирала никакви основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същата единствено е навела общи доводи за неправилност на обжалваното от нея определение, които не подлежат на разглеждане в производството по селекция на частните касационни жалби с оглед основанията за допускане на касационно обжалване. Визираната от нея практика на ВКС не е относима към мотивите, с които въззивният съд е потвърдил определението на първата съдебна инстанция. Настоящият съдебен състав счита атакуваното определение за валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. То е съобразено със закона, правната доктрина и съдебната практика относно това, че с брачните искове не може да се съединява иск за по-голям дял от съпружеската имуществена общност. Действително, в случая няма основание за прилагане регламентите на ЕС, но доколкото страните по делото и ненавършилото пълнолетие дете са български граждани, като по данни от делото те след средата на 2021 г. са с обичайно местопребиваване в Република България, може да се заключи, че имотът в САЩ, Л. В. не представлява семейно жилище по смисъла на § 1 ДР на СК и ППВС № 12/28.11.1971 г. и не е от компетентността на българския бракоразводен съд да се произнася по ползването му. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,