Определение № 270 от 08.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 294/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор К. Г. от Апелативна прокуратура - София, срещу въззивно решение № 12176 от 26.10.2020г., постановено по гражданско дело № 813 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14- ти състав, в частта, с която е потвърдено решението от 17.12.2019г., постановено по гр. дело № 169 по описа за 2019г. на Врачански окръжен съд, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца К. И. К. сумата от 15 000 лв, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл.330, ал.1 вр.чл.20, ал.3, вр.чл.26, ал.1 от НК, за което е бил оправдан с присъда по ВНОХД № 343/2018г. на Окръжен съд - Враца /влязла в сила на 15.03.2019г./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.03.2019г. до окончателното изплащане. Въззивното решение в останалата част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до размер от 20 000 лв. не е предмет на касационната проверка и е влязло в сила. Влязло в сила е и първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до размер от 100 000 лв. със законната лихва. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура – сега касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) „За задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?”; и 2) „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?” По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи също хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решен в противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК -Решение № 38 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2720/2019 г., IV г. о., ГК; Решение № 356 от 9.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2946/2014 г., IV г. о., ГК;Решение № 166 от 13.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4391/2018 г., IV г. о., ГК. Ответната страна К. И. К. не е подал писмен отговор по чл. 287 ГПК. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима - подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното: За да приеме, че в случая следва да се ангажира имуществената отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата на Р България по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, въззивният съдебен състав се е позовал на повдигнатото спрямо ищеца К. И. К. обвинение в извършването на престъпление от общ характер - по чл.330, ал.1 вр.чл.20, ал.З, вр.чл.26, ал.1 от НК, по което е бил оправдан с присъда по ВНОХД № 343/2018г. на Окръжен съд - Враца - влязла в сила на 15.03.2019г. Съдът е приел, че в резултат на това незаконно наказателно производство, същият е претърпял неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени по справедливост със заплащането от страна на Прокуратурата на Р България на парична сума в размер на 15 000 лв. За да обоснове така посоченият размер на обезщетение, въззивният съд, след анализ на събраните писмени и гласни доказателства, е счел за установено, че от доказателства безспорно се установява, че ищецът е търпял вреди в личен план, изразяващи се в неудобство, злепоставяне пред близките, стрес и напрежение от воденето срещу него наказателно преследване за тежко умишлено престъпление. Посочил, че като утежняващи обстоятелства, обосноваващи по-висок размер, следва да се отчете задържането на ищеца за период от 49 дни, която мярка на процесуална принуда е изключително тежка по интензитет и сериозно накърнява сферата на лицето; продължителността на наказателното производство - в двете му фази същото е продължило повече от шест години, което независимо от фактическата сложност на делото, надхвърля разумните срокове; множеството проведени процесуално - следствени действия в досъдебната фаза и 40 съдебни заседания в съдебната фаза, на които подсъдимият присъствал лично; обстоятелството, че този брой процесуалноследствени действия, наред с постановените две 2 осъдителни присъди, а също и отправяното предложение от прокурор при ВРП до Главния прокурор на РБ за възобновяване на наказателното дело по чл.420, ал.1 НПК, макар и ВКП на РБ да е приела, че не са налице законовите предпоставки за проверка на делото по реда на глава 33 НПК, са допълнителен източник на стрес и негативни преживявания; че ищецът наред с обичайните негативи за всяко лице, подложено на репресия - унижение, стрес и злепоставяне, е търпял и други вреди, изразяващи се в притеснения за евентуалните неблагоприятни последици върху дейността му като земеделски производител и възможността да остане без доходи и да помага на семейството и децата си- студенти към този момент, разчитащи изцяло на издръжка от негова страна; конкретните, установени по делото, обстоятелства относно отражението на обвинението върху социалния и обществен статус на лицето сред неговото обкръжение - хора в малко населено место, където подобни новини стават достояние на неограничен кръг хора и това неминуемо води до негативна нагласа и отдръпване, които като кандидат за кмет на [населено място] го уважавали и поддържали, но с оглед обвинението се дистанцирали от него. Съдът е приел и това, че интензитетът на породените в този период негативни преживявания, макар засягащи сериозно личността на пострадалия /притеснения относно реализацията на земеделската продукция и осигуряване доход за семейството/ са концентрирани основно в периода на изтърпяване на мерките за неотклонение /около осем месеца/, като през останалата продължителност на наказателното преследване не се установяват по-тежки от обичайните последици върху психиката, здравето или дейността на пострадалия, нито обективно влошаване на начина му на живот. Посочил е също, че няма твърдения, а и доказателства, повдигнатото обвинение обективно да е повлияло неблагоприятно дейността на ищеца като земеделски производител, респ. да е нарушен източникът на доход за семейството. В този смисъл е обосновал извод за необосновано завишаване на дължимия размер обезщетение от страна на първостепенния съд, както и, че приема като справедлив паричен еквивалент за действително претърпените по обем вреди сумата от 15 000лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните: При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика на ВКС - задължителната, намерила израз в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и установената каузална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, включително цитираната от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. - наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В процесния случай въззивното решение е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване - по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Следва да се посочи, че въззивният съд не се произнесъл в противоречие и с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства, специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. При този изход на спора ответникът в производството има право на разноски, но същият не е претендирал присъждането на такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,