Определение № 50169 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 742/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Р. Х., като пълномощник на Е. К. М., Г. С. С. и Г. Ц. Г., срещу въззивно решение № 59 от 19.11.2021 г. по в. гр. д. № 151/2021 г. на Окръжен съд - Кърджали, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, поради което е допустима. Изложени са доводи за недопустимост на обжалваното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отмяна на констативен нотариален акт. Ответниците по касация Ф. Х. М., Н. И. Р. и В. И. М. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: В исковата молба ищците са изложили твърдения, че притежават 753/2146 ид. ч. от процесния имот, съставляващ имот пл. № * в кв. 6 по плана на [населено място], [община], област К., на основание наследство и давностно владение, като правото им е било удостоверено с констативен нотариален акт № 31/04.02.2021 г. Ответниците притежават също 753/2146 ид. ч. Правният интерес от предявяване на исковете е обоснован с обстоятелството, че същите са се снабдили с констативен нотариален акт за съсобствения им имот за повече от 1/2 ид. ч. от него, като по този начин накърняват правото им на собственост върху притежаваната от тях 1/2 ид. ч. Претендирали са отричане на правото на ответниците за разликата над 753/2146 ид. ч. до 1100/2146 ид. ч. и искане за отмяна на нотариален акт № 19/30.10.2019 г. в тази част. Ответниците са оспорвали исковете. Възразили са, че правата, които притежават са в обема, удостоверен от издадения в тяхна полза констативен нотариален акт. Посочили са, че извършеното през 1988 г. дарение в полза на ищеца В. М., е нищожно поради невъзможен предмет. По делото е установено, че ишците са наследници по закон на И. М., а ответниците – на К. М. /наследодателите им И. и К. М. са братя/. Същите са били съсобственици на имот пл. № * в кв. 6 по плана на населеното място, записан по разписния лист към кадастралния план от 1977 г. на тяхно име. Видно от удостоверение на община Кирково, по регулационния план, одобрен със заповед № 1081/19.12.1977 г., за него са отредени парцели *, * и *, като част от имота попада в улици. Дворищната и уличната регулация не са приложени. С нотариален акт № 71/23.08.1988 г. И. и К. М. са признати за собственици, на основание давностно владение на парцел *, с площ 640 кв. м., незастроен, който са дарили на ищеца В. М.. С констативен нотариален акт № 31/04.02.2021 г. ищците Ф. Х. М., Н. И. Р. и В. И. М. са признати за собственици на 753/2146 ид. ч. от процесния имот, целия с площ 2146 кв. м., както и на цялата построена в него североизточна половина от двуетажна масивна жилищна сграда, обособена като самостоятелно жилище със самостоятелен вход. Сградата попада в парцел *, като е построена преди 1950 г. В парцел * е построена нова жилищна сграда. С констативен нотариален акт № 19/30.10.2019 г. Е. К. М. и Т. К. Г. са признати за собственици на основание наследство и давностно владение, при равни права, на 1100/2200 ид. ч. от процесния имот, целия с площ 2200 кв. м., заедно с югозападната половина от сградата, обособена като самостоятелно жилище със самостоятелен вход от южната страна на сградата. От събраните гласни доказателства се установява, че дворното място е ползвано общо. В сградата в парцел * живеят Е. М. и Ф. М.. Има поставена ограда, започваща от югоизточния ръб на сградата към уличната регулационна линия. Реално са си разделили двора. С първоинстанционното решение e признато за установено, че ответниците не са собственици на 1100/2200 ид. ч. от процесния имот, а са собственици на 753/2146 ид. ч. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 19/30.10.2019 г., в частта за разликата над притежаваните от тях 753/2146 ид. ч. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която предявените срещу касаторите искове са уважени, като е признато за установено по предявените от Ф. Х. М., Н. И. Р. и В. И. М. срещу Е. К. М., Г. С. С. и Г. Ц. Г. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответниците не са собственици на 347/2146 ид. ч. от поземлен имот с пл. № * в кв. 6 по кадастралния план на [населено място], [община], с площ от 2146 кв. м., както и в частта, с която е отменен нотариален акт № 19/2019 г. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която исковете са уважени за разликата над 753/2146 ид. ч. до 1100/2200 ид. ч., както и в частта, с която ответниците са признати за собственици на 753/2146 ид. ч. За да приеме, че исковете са основателни в частта, с която е отречено правото на ответниците върху 347/2146 ид. ч. от процесния имот, въззивният съд е изложил съображения, че имот пл. сн. № * е бил съсобствен на наследодателите на страните. Ищецът В. М. е придобил валидно правото на собственост върху парцел *, с площ 640 кв. м. С влизане в сила на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени ДРП, е прекратено, поради което е възстановено регулационното положение преди приемането на плана по имотните граници. Процесният имот е бил съсобствен между В. М., притежаващ 640/2146 ид. ч., и наследодателите на страните /всеки от тях е имал по 753/2146 ид. ч./. След смъртта на И. М. през 2009 г. е възникнала съсобственост между неговите наследници по закон – ищците и К. М., а след смъртта на последния през 2014 г. притежаваните от него идеални части са преминали върху ответниците. Правото им на собственост неправилно е удостоверено за разликата над притежаваните от тях 753/2146 ид. ч. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. „приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между страните и при произнасяне по въпроса за изтекла придобивна давност в полза на ищците“; 2. „допустимо ли е да се отменя нотариален акт, когато искът не е уважен, както и при обезсилване на решението по главния иск; 3. „може ли да се предявява самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК“. В подкрепа се посочва като съдебна практика тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, по т. д. № 4/2012 г., тълкувателно решение № 178/1986 г., решение № 172/11.07.2012 г. по гр. д. № 1157/2011 г. на ВКС, второ г. о., в противоречие с които е постановено обжалваното въззивно решение. Представена е и практика на въззивни съдилища. Очевидната неправилност е обоснована с липсата на разграничение между упражнявано владение при наследяването като общо правоприемство и придобивната давност. С определение, постановено в закрито съдебно заседание на 25.02.2022 г., производството по делото е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС. Счетено е, че релевантен за преценка наличието на правен интерес от предявените отрицателни установителни искове е въпросът дали съсобствениците могат да предявят такива искове за идеални части от имота, надхвърлящи собствените им идеални части. С приемане на тълкувателно решение на 25.10.2022 г., с което е отклонено предложението за постановяване на тълкувателен акт по въпроса „Може ли съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част?“, са отпаднали пречките за движение на настоящото дело и същото следва да бъде възобновено. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Второ г. о., съобрази следното: Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение с цел преценка неговата допустимост предвид съмнение за произнасяне по нередовна искова молба. Жалбоподателите дължат внасяне на държавна такса в размер на 30 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.