Определение № 1962 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2277/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Б. Н. Б. против определение № 158 от 19.01.2023 г. по ч. гр.д.№ 137/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба срещу определение № 12977 от 16.12.2022 г. по гр.д.№ 11342/2021 г. на Софийски градски съд. С последното е оставена без уважение молбата на Б. с вх.№ 509298/17.11.2022 г., подадена по ч. гр.д.№ 3342/2022 г. на ВКС, препратена на СГС, с искане за освобождаването му от определената с Определение 10344/19.10.2022 г. парична гаранция в размер на 136 362 лв. като условие за допускане на обезпечение чрез налагане на запор на банкови сметки. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, като са развити съображения, че обезпечението е следвало да се допусне без условие за внасяне на гаранция, тъй като иска е подкрепен с убедителни писмени доказателства – документ от Министерския съвет. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК не е посочено основание за допускане до касация и не са формулирани въпроси. Направено е оплакване, че съдът, при допускане на обезпечението не е преценил вероятната основателност на иска въз основа на официалните документи, издадени от Министерския съвет, които са публични. Изложен е и довод, че чрез определяне на непосилна за плащане от молителя парична гаранция, на практика е отказано на ищеца обезпечение на предявения от него иск. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. Първоинстанционният Софийски градски съд, пред който е висящо делото, е допуснал обезпечение на предявения осъдителен иск от Б. Н. Б. срещу „Ню Бояна Филм“ АД по чл. 59 ЗЗД за сумата 1 363 628 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на недвижим имот. Производството по този иск е спряно до приключване на иск за собственост между същите страни. Обезпечението е допуснато чрез налагане на запор на банкови сметки на ответника, но при условие, че ищецът депозира парична гаранция в размер на 136 362 лв., която сума представлява 10 % от претендираната сума. Това определение е обжалвано пред Софийски апелативен съд и е потвърдено с определение № 2884 от 15.11.2022 г. по ч. гр.д.№ 3222/2022 г., което определение не е подлежало на обжалване и е влязло в сила по аргумент от чл. 396, ал.2 ГПК. С молба Белутов е поискал да бъде освободен от заплащането на гаранцията, тъй като е пенсионер с ниска пенсия и е с влошено здравословно състояние. Черпи аргумент от това, че е освободен от заплащане на държавна такса. Излага доводи и за това, че съдът е следвало да прецени вероятната основателност на предявения иск и да допусне обезпечение без условие за плащане на гаранция. С определение № 12977 от 16.12.2022 г. по гр.д.№ 11342/2021 г., Софийски градски съд е оставил без уважение искането за освобождаване на молителя Белутов от заплащане на гаранция, тъй като нормата на чл. 83, ал.2 ГПК е неприложима, защото определената гаранция при допускане на обезпечение не е нито такса, нито разноски по делото и от нея законодателят не е предвидил възможност за освобождаване. Посочено е, че гаранцията служи за обезпечаване вреди на лицето по отношение на което е допуснато обезпечението, поради което реда по чл. 83, ал.2 ГПК е неприложим, а и законодателят не предвижда при определяне на гаранция съобразяване с финансовите затруднения на искащият обезпечение. С оглед уточнението в частната въззивна жалба против това определение в смисъл, че искането за освобождаване от условието за внасяне на парична гаранция не е свързано с приложението на чл. 83, ал.2 ГПК, въззивната инстанция не е обсъждала приложението на този текст. Обсъдила е наведения от Белутов довод за приложението на чл. 253 ГПК – възможността съдът сам да измени свое определение, което не слага край на производството при изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск, като е посочила, че определението за допускане на обезпечение е подлежало на обжалване, обжалвано е и е потвърдено по реда на институционалния контрол, поради което не може да бъде изменяно от съда, който го е постановил. Подчертано е, че искането на молителя за отмяна на гаранцията е със същите аргументи, които е изложил и в частната жалба против определението за допускане на обезпечение при условие за внасяне на парична гаранция. В изложението по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК не са посочени основания за допускане до касация по чл. 280, ал.1 и/или ал.2 ГПК. Не са формулирани и конкретни въпроси. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване според приетото в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В същият тълкувателен акт е разяснено, че правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК е той, който е разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос трябва да е формулиран от жалбоподателя. Касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Определението, с което е допуснато обезпечение на предявения иск при условието за внасяне на гаранция в обичайния размер от 10 % от цената на иска или от размера, който молителя иска да бъде обезпечен при искане за частично обезпечение, е обжалвано пред въззивна инстанция, съгласно чл. 396, ал.1 ГПК. С оглед идентичния резултат от двете инстанции и на осн. чл. 396, ал.2 ГПК, определението на апелативния съд не е подлежало на касационно обжалване и е влязло в сила. Затова в настоящото производство не може да се обсъжда правилността на определението по допускане на обезпечение. В този смисъл е без значение въпроса дали съдът при допускане на обезпечението следва да обсъди вероятната основателност на иска към момента на произнасяне по искането за обезпечение. В случая по делото е било ясно, че по преюдициалния въпрос за иска по чл. 59 ЗЗД за обезщетение за лишаване от ползване, има висящо дело за собственост между същите страни, до решаването на което с влязло в сила решение производството по иска за обезщетение е спряно. При допускане на обезпечението при условие - след внасяне на гаранция, СГС е съобразил този факт и въз основа на него е приел, че към момента не е доказана вероятната основателност на иска по чл. 59 ЗЗД. Обезпечителното производство не е задължителна фаза на исковия процес. С него не се защитават самостоятелни права, а се обезпечава единствено изпълнението на решението, ако иска бъде уважен, поради което за допускане на обезпечението, съдът преценява вероятната основателност на иска, а за да се гарантират и правата на ответника, и обезщетяването му за евентуални вреди от неоснователно допускане на обезпечение, е предвидена възможност в чл. 391, ал.2 ГПК както в хипотезата на чл. 391, ал.1 т.2, така и в хипотезата на чл. 391, ал.1, т.1 ГПК определяне на гаранция. Относно определяне на размера й, законодателят не е предвидил никакви правила, както и критерии, произтичащи от финансовото състояние на молителя, както това е направено за заплащането на държавна такса и разноски в исковото производство, което има за предмет защита на субективни права. Молителят е поискал изменение на влязлото в сила определение, с което е допуснато обезпечение, като се отмени условието за внасяне на гаранция. Подобна възможност след изчерпване на инстанционния контрол ГПК не предвижда. В рамките на производството по обжалване е потвърдена правилността на определението, а не е налице и промяна на обстоятелствата, поради което е неприложим чл. 253 ГПК. Предвидена е възможност в чл. 398, ал.1 ГПК за замяна на обезпечение по искане на молителя и след съобразяване с възраженията на другата страна, но молбата на частният жалбоподател не е съдържала подобно искане. Поради това, че не е наведено и обосновано нито едно от основанията за допускане до касация, съгласно изискването на чл. 274, ал.3, във вр. с чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК, не се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение