Определение № 744 от 10.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1729/2024 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Снабдяване и търговия МО“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат А. Д. М. срещу решение № 304 от 14.05.2024 г.по в. т. дело № 204/2024 г. на Апелативен съд – София, 5 търговски състав, с което е потвърдено решение № 1624 от 29.12.2023 г. по т. дело № 1687/2022 г. на Софийски градски съд, ТО и „Снабдяване и търговия МО“ ЕООД е осъдено да заплати на „Уотър стоун“ ЕООД, [населено място] сумата 4 200 лв. – направени разноски във въззивното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „Снабдяване и търговия МО“ ЕООД е осъден да заплати на „Уотър стоун“ ЕООД на основание чл. 86 ЗЗД сумата 44 864,52 лв. - лихва за забава за периода от 14.09.2019 г. до 19.08.2022 г. и на основание чл. 78 ГПК сумата 5 322,40 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдебният състав не е съобразил разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която следва да се тълкува стеснително, тъй като въвежда изключение от правилото за непрекъснато течение на давността и текстът е ясно разписан - докато трае процесът относно вземането, а не и досежно други вземания, дори и акцесорни; не е взел предвид разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, като с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания; не е отчел, че в конкретния случай не е налице главно вземане, предвид подписаното между страните споразумение за прихващане, погасяващо изцяло главното вземане, с което е настъпило и погасяване на акцесорното вземане за лихви – в чл. 3 от споразумението страните изрично са заявявили, че с осъществяване на прихващането и изпълнението на задължението по чл. 2 са уредили изцяло своите претенции по насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения, които произтичат от описаните в споразумението обстоятелства, и занапред няма да имат и няма да предявяват същите пред съд или за удовлетворяване по принудителен ред.

В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Тече ли давност по силата на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД за акцесорното вземане по чл. 86 ЗЗД - за обезщетението за неизпълненото парично задължение по време на съдебния процес с предмет само вземането за главното парично задължение /по време висящността на съдебния процес с предмет единствено вземането за главницата/?

2. Когато са изминали повече от три години от изискуемостта на главното вземане, погасява ли се правото на иск по отношение на обезщетението за забава в размер на законна лихва?

3. Когато страните са сключили споразумение, в което са уговорили, че след извършеното прихващане повече нямат претенции по насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения и занапред няма да имат и няма да предявяват същите пред съд или за удовлетворяване по принудителен ред, това води ли и до уреждане на акцесорното вземане за лихва, дори и това да не е посочено изрично?

4. Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по споразумението съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД?

5. Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?

6. Може ли да се приеме, че мотивите на решението на въззивната инстанция са съобразени с принципа за вътрешно убеждение, щом същите препращат изцяло към първоинстанционното решение?

7. Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си?

Касаторът се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 432/26.10.2010 г. по гр. д. № 826/2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 157/01.07.2011 г. по гр. д. № 1125/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ГК, решение № 156/16.06.2016 г. по гр. д. № 6042/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът „Уотър стоун“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат М. И. Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по първия въпрос въззивната инстанция не е основала решението си на приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, по третия и четвъртия въпроси не се е налагало тълкуване волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД, а по останалите въпроси съдебният състав не се е отклонил от практиката на ВКС относно мотивиране на решението и произнасяне по доводите на страните /по пети, шести и седми въпроси/ и погасителната давност за обезщетението за забава в размер на законна лихва /по втори въпрос/.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между страните е сключен договор за покупко-продажба № 64/12/2016 от 20.12.2016 г. при уговорена цена в размер 150 933,96 лв. с ДДС. Установил е, че между тях е водено предходно исково производство по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, по което „Уотър стоун“ ЕООД е предявило насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на платената от него цена по разваления договор. Производството по посоченото дело е приключило с влязло в сила на 04.04.2022 г. решение № 1496/28.10.2020 г. по в. т. дело № 2240/2020 г. по описа на САС, с което главният и насрещният искове са уважени, като в мотивите е прието, че договорната връзка е отпаднала с обратна сила, считано от 31.07.2018 г. Въз основа на представените решения от трите инстанционни производства съдебният състав е констатирал, че в предмета на т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС не е включен акцесорен иск за заплащане на лихва за забава върху присъдената главница от 150 933,96 лв. в полза на „Уотър стоун“ ЕООД.

За уреждане на отношенията по повод присъдените с горепосоченото решение суми на 19.08.2022 г. между страните е сключено извънсъдебно споразумение за прихващане. За да направи извод за неоснователност на доводите във въззивната жалба, че подписаното между страните споразумение, погасяващо изцяло главното вземане, води и до погасяване на акцесорното вземане за лихва, въззивният съд е анализирал клаузите на споразумението и е приел, че негов предмет са само установените със сила на пресъдено нещо изискуеми и ликвидни задължения на страните – предмет на приключилото съдебно производство по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, уредени са насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения, произтичащи от влязлото в сила решение, но не и задължения за заплащане на лихва за забава върху главницата по предявения от „Уотър стоун“ ЕООД иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Намерил е разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД за неприложима, доколкото предмет на съдебния процес е въведеното от страните фактическо основание - предмет на първоначален, насрещен, обратен иск или възражение срещу предявен иск. Изложил е съображения, че когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане, а претенция за обезщетение за забава за периода преди завеждане на иска и за следващ предявяването му период не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора и не е обхванато от процеса. След като иск за заплащане на обезщетение за неточно изпълнение на паричното задължение за главницата в размер на дължимата законна лихва не е предявен и разгледан в приключилия с влязло в сила решение съдебен спор между страните, няма процесуална пречка такъв да бъде заявен в самостоятелен исков процес.

Съдебният състав е констатирал, че длъжникът е изпаднал в забава за връщане на получената на отпаднало основание парична сума след поканата му от кредитора да върне даденото по разваления договор, което е станало с насрещната искова молба по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, постъпила в съда на 22.04.2019 г., поради което е приел, че именно това е моментът, в който вземането за лихва за забава е станало изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ЗЗД и длъжникът по него /настоящият касатор/ е изпаднал в забава.

За да направи извод, че лихвата за забава е дължима за периода от 15.09.2019 г. до датата на погасяване на главното вземане чрез прихващане - 19.08.2022 г., а преди 15.09.2019 г. вземането за лихва е погасено по давност, въззивната инстанция се е позовала на съдебната практика, обективирана в посочените решения, според която лихвите се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава и когато искът е предявен след изтичането на три години от възникване на вземането, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Поради това, че искът за заплащане на претендираната лихва за забава е предявен пред СГС на 15.09.2022 г. /искова молба вх. № 58239/, съдебният състав е заключил, че за периода от 15.09.2019 г. до датата на погасяване на главното вземане чрез прихващане - 19.08.2022 г., лихвата за забава е дължима и искът не е погасен по давност.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в изложението към касационната жалба първи и втори материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в посочената разпоредба. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането, а съобразно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство, но ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в мотивите на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, спиране и прекъсване на срока на погасителната давност се проявява само относно иска, с който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението. Следователно с предявяване на осъдителен иск за заплащане на дължима главница се прекъсва погасителната давност само по отношение на предявената сума, но не и относно акцесорните вземания, които не са предмет на иска.

Лихвите за забава се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава и когато искът е предявен след изтичането на три години от възникване на вземането, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. В този смисъл са постановени множество решения на ВКС, напр. решение № 24/17.02.2009 г. по т. д. № 547/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 20/30.06.2010 г. по т. д. № 484/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 230/19.12.2014 г. по гр. д. № 1425/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 232/06.11.2015 г. по гр. д. № 2175/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 46/25.06.2020 г. по т. д. № 1328/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50112/22.11.2022 г. по т. д. № 1628/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. В конкретния случай, като е приел, че когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане, а претенция за обезщетение за забава за периода преди завеждане на иска и за следващ предявяването му период не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора, не е обхванато от процеса и по отношение на него давност тече, поради което претенцията е погасена по давност за вземането за лихва за забава до 15.09.2019 г., а за периода три години преди предявяване на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, т. е. от 15.09.2019 г. до датата на погасяване на главното вземане чрез прихващане - 19.08.2022 г., искът не е погасен по давност, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението трети материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от съобразителната част на Тълкувателно решение № 2/2020 от 18.03.2020 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50015/26.06.2023 г. по т. д. № 2739/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, прихващането, чиято правна уредба се съдържа в разпоредбите на чл. 103 - чл. 105 ЗЗД, е способ за погасяване на насрещни еднородни задължения за пари или заместими вещи. По правило прихващането може да се извърши с едностранно изявление на всяко от задължените лица, което при извънсъдебното прихващане има безусловен характер, и ако вземането на прихващащия, т. е. активното вземане е ликвидно и изискуемо, с достигане на изявлението до насрещната страна в правоотношението двете насрещни вземания се погасяват с обратно действие до размер на по-малкото от тях, съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер. В границите на уредената от чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето прихващането може да се осъществи и чрез споразумение между лицата, които си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. Споразумението за прихващане предполага насрещни съвпадащи волеизявления на договарящите страни, насочени към постигане на една обща цел - погасяване на вземанията, които страните си дължат взаимно по силата на валидно възникнали и обвързващи ги правоотношения, до размер на по-малкото от тях. В този случай насрещните волеизявления също трябва да съдържат белезите, индивидуализиращи насрещните вземания по страни, основание и размер. Следователно предвиденият в закона ефект - погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, не може да бъде постигнат по отношение на вземания, които не са посочени в споразумението. Въззивният съд, като е приел, че предмет на споразумението за прихващане от 19.08.2022 г. са само установените със сила на пресъдено нещо насрещно дължими, изискуеми и ликвидни задължения на страните по делото – предмет на приключилото съдебно производство по т. дело № 486/2019 г. на СГС, по което дело иск за заплащане на лихва за забава върху претендираната от „Уотър стоун“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД главница, не е предявен, и като е заключил, че споразумението погасява изцяло главното вземане, но не и акцесорното вземане за лихви, не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС. Преценката дали аксецорното вземане за лихви е включено в споразумението за прихващане е извършена след анализ и тълкуване на конкретните клаузи на споразумението от 19.08.2022 г. Несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия правен въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в различни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 89/17.07.2009 г. по гр. д. № 523/2008 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, IV г. о. и други/, тълкуването на волята на страните, изразена в сключения между страните договор, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните и тълкувайки отделните уговорки в тяхната връзка помежду им, предвид систематичното им място в договора, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константана практика на ВКС е тълкувал клаузите на сключеното между страните споразумение за прихващане в тяхната връзка помежду им, отчел е обстоятелствата, при които е сключено споразумението, изяснил е че действителната воля на страните е за уреждане на установените със сила на пресъдено нещо изискуеми и ликвидни задължения на страните – предмет на приключилото съдебно производство по т. дело № 486/2019 г. по описа на СГС, уреждане на насрещно дължимите, изискуеми и ликвидни задължения, произтичащи от влязлото в сила решение, но не и на задълженията за заплащане на лихва за забава върху главницата по предявения от „Уотър стоун“ ЕООД иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Посочените от касатора пети, шести и седми процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата, възраженията и доводите на страните и е релевантен за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ответника и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, цитираните от касатора решения, както и в много други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдила релевираните доводи и оплаквания във връзка с приложението на чл. 86 ЗЗД, чл. 114, ал. 1, чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 119, ал. 1 ЗЗД и е изложила съображения относно спорните факти, представените доказателства, възраженията и доводите на страните.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му. По релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.

Предвид липсата на твърдените предпоставки по чл. 280 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд - София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените разноски за касационно производство в размер 4 800 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение