Определение № 200 от 20.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 669/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 1460 от 21.12.2016г., постановено по ч. т. д. № 1243/2016г. от Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено разпореждане от 29.07.2016г. по гр.д. № 5852/2015г. на Районен съд – Стара Загора за връщане на подадената от страната въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, поради невнасяне на държавната такса по нея. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и иска отмяната му по съображения, подробно изложени в жалбата. Ответникът по частната жалба не депозира отговор по нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че в дадения от съда срок, не е отстранен порокът на въззивната жалба - невнасяне на таксата по нея. Изложени са съображения, че връчването на съобщението с указанията на съда относно нередовността на жалбата е извършено надлежно при условията на чл.50 ГПК на В. Г. Г. – дел. архивар, като решаващият състав се е позовал на задължителна практика на ВКС – Решение № 56/ 17.06.2014г. по т.д. № 2705/ 2013г. на ВКС, I ТО и определение № 22/ 17.01.2012г. по ч.т.д. № 886/ 2011г. на I ТО на ВКС. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. В изложението към частната касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за изхода на спора правен въпрос за приложението на чл.50, ал.3 ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото във връзка с дефиниране на термина „канцелария”. Формулираният въпрос е обуславящ изхода на спора, но доколкото обжалваният акт е постановен в съответствие със задължителната практика на ВКС, част от която е цитирана и от въззивния състав и не са налице промени в законодателството или обществените отношения, налагащи промяна на тълкуването на разпоредбата на чл.50, ал.3 ГПК, не е налице релевирания допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато. Лице, заемащо длъжността „деловодител – архивар”, като осъществяващо деловодни функции, се явява част от канцеларията на юридическото лице. Предвид горното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд