Определение № 4660 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3776/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. А. Г. против определение на Софийски градски съд № 15897 от 24.07.2026 г. по ч.гр.д.№ 6009/ 2026 г., с което е потвърдено определение № 14559/ 16.04.2026 г. по гр.д.№ 55561/ 2025 г. на Софийски районен съд и по този начин е върната исковата молба вх.№ 414588/18.12.2025 г. и последващи уточняващи молби, подадени от В. А. Г. срещу ответниците А. В. Г., А. А. Г. и Л. Е. Г.. Жалбоподателят твърди, че обжалваният акт е постановен без съдът да извърши цялостна преценка на всички изложени в исковата молба факти и представените по делото доказателства. Твърди, че е изложил подробни обстоятелства относно оспорената от него сделка за покупко-продажба на недвижим имот, сключена между ответниците, която не отразявала действителната им воля, била на цена много по-ниска от действителната пазарна стойност, нямало доказателства за реално плащане на цената и увреждала наследствените права на ищеца. Не било отчетено, че продаденият апартамент бил ипотекиран в полза на „Банка ДСК“ АД, което било от значение за процесната сделка. Поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички наведени доводи и възражения, липсвал необходимия анализ на доводите му за симулативност. Моли въззивното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол формулира следните въпроси: 1. „При преценка на допустимостта на предявен иск и наличието на правен интерес длъжен ли е съдът да обсъди всички релевантни твърдения на ищеца, от които се извежда претендираната защита, включително твърденията за привидност на сделката, липса на реално плащане на продажната цена, значително несъответствие между договорената цена и действителната пазарна стойност на имота и други релевантни обстоятелства. преди да приеме, че липсва правен интерес и да прекрати производството?“ и 2. „Следва ли съдът да приеме, че ищецът няма правен интерес от иск за прогласяване нищожност на сделка по чл. 26 ЗЗД единствено поради това, че към момента на предявяване на иска наследодателят е жив, без да изследва конкретно твърдяното от ищеца засягане на неговата правна сфера и без да разграничи правния интерес от качеството наследник и правния интерес от установяване на нищожността на сделката?“. Според касатора първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за втория поддържа, че има значение за правилното приложение на чл.26 ЗЗД и чл.124 ГПК. Поддържа също, че обжалваното определение е вероятно недопустимо /защото съдът не извършил пълна и конкретна преценка на твърденията му и не разграничил отделните искове и техните различни предпоставки/ и очевидно неправилно /защото съдът приел липса на правен интерес без да обсъди изложените от ищеца твърдения, обосноваващи такъв интерес/. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото /гр.д.№ 5561/ 2025 г./ е образувано въз основа на искова молба, подадена от В. А. Г. срещу А. В. Г. и А. А. Г., в която са изложени следните твърдения: първият ответник е баща на ищеца; той продал на втория ответник 50 % от недвижим имот в гр.София; сделката била фиктивна и прикривала дарение, увреждащо правата на наследниците; той имал наследствени права върху 1/6 ид.ч. от имота. При тези твърдения са формулирани искания продажбата да бъде обявена за непротивопоставима на наследниците; като увреждаща ищеца сделката да се обяви за нищожна и непротивопоставима спрямо него; възстановяване на имуществото или обезпечаване на наследствения дял на ищеца. С молба от 13.01.2026 г. ищецът предявил „допълнителен иск по чл.214 ГПК“, с който поискал да се признае за установено, че нотариалният акт за продажбата е симулативен и нищожен, евентуално да се признае за нищожно прикритото дарение; да се намали прикритото дарение и да се възстанови запазената част на ищеца /1/6 ид.ч./; да се признае, че имотът не е напускал патримониума на прехвърлителите; да се разпореди заличаване на вписването в имотния регистър. С разпореждане от 19.01.2026 г. районният съд приел, че са предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл.135 ЗЗД, чл.26 ал.2 ЗЗД и чл.30 ЗН, като исковата молба е нередовна Съдът указал на ищеца да отстрани нередовностите, като посочи правен интерес от предявен иск по чл.135 ЗЗД - как се явява кредитор по отношение на процесния имот; и да посочи правен интерес от предявените искове по чл.26 ЗЗД и чл.30 ЗН, ако твърди, че ответникът А. В. Г. е жив. В периода от 20.01.2026 г. до 12.02.2026 г. ищецът депозирал по делото десет уточняващи молби, но съдът приел, че исковата молба продължава да е нередовна и с разпореждане от 16.02.2026 г. указал, с оглед предявените искове по чл.135 ЗЗД, чл.26 ЗЗД и чл.30 ЗН, ищецът кратко и ясно да обоснове интерес от предявяването им, доколкото баща му А. В. Г. и неговата съпруга са живи към дата на подаване на исковата молба. С молба от 20.02.2026 г. ищецът уточнил, че договорът е привиден, тъй като не отразява действителната воля на страните и прикрива дарение; евентуално – че е налице заобикаляне на закона, а с молба от 26.02.2026 г. – че предявява исковете и срещу съпругата на ответника Л. Г.. С разпореждане от 19.03.2026 г. съдът конституирал като ответник по делото Л. Е. Г. и указал за последен път на ищеца в едноседмичен срок от получаване на съобщението да изпълни указания по разпореждането от 16.02.2026 г., защото до момента не били изложени обстоятелства обосноваващи наличие на правен интерес. Ищецът подал три уточняващи молби /вх.№ 95911/ 26.03.2026 г., вх.№ 99603/ 30.03.2026г. и вх.№ 112769/ 08.04.2026 г.,/, но районният съд намерил указанията за неизпълнени и с определение от 16.04.2026 г. върнал исковата и уточняващите молби и прекратил производството по делото. Това определение е потвърдено с обжалваният в настоящето производство акт на въззивния съд. Прието е, че ищецът няма правен интерес от предявяване на исковете, такъв не може да се изведе от бъдещи правоотношения, в които евентуално ищецът би участвал /правото да иска възстановяване на запазена част от наследство, след откриването му/ или негови предвиждания за спестяване на бъдещи спорове с трети лица. Легитимиран да предяви иск по чл.26 ЗЗД за нищожност на сделка е този, чието право се засяга от правния спор. Ищецът не е страна по договора за покупко-продажба, нищожният договор няма действие по право и изначално както за страните по него, така и за третите лица, като всеки, който има интерес от това, може да се позове на нищожността. Не може да се обоснове правен интерес с твърдението на ищеца за нарушаване правата му на наследник, тъй като към датата на подаване на исковата молба бащата на ищеца е жив. Искът по чл.30 ЗН се предявява от наследник, чиято запазена част от наследството е накърнена. Ищецът няма качеството наследник на А. Г., тъй като няма открито наследство. Процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл.135 ЗЗД е ищецът да има качеството на кредитор, а ищецът не твърдял да има това качество спрямо продавачите по оспорваната от него сделка, което прави предявения иск процесуално недопустим. Въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по твърденията на касатора вероятната му недопустимост. В частната жалба и изложението към нея не са изложени никакви доводи, които могат да обосноват недопустимост на акта и настоящата инстанция не намира такива /както и основания за нищожността му/ и служебно. Актът е постановен от надлежен орган, в рамките на неговата компетентност и в надлежна форма и е мотивиран. Доводите на касатора в частната жалба и изложението към нея са за допуснати процесуални нарушения /че съдът не извършил пълна и конкретна преценка на твърденията му и не разграничил отделните искове и техните различни предпоставки/, а не за недопустимост на акта. По такива доводи касационен контрол не може да бъде допуснат. Обжалваният акт не е и очевидно неправилен, за да е налице основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, неговите доводи са за нарушения на процесуалния закон /че съдът не обсъдил изложените от ищеца твърдения, обосноваващи наличие на правен интерес от предявените искове/, които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните въпроси, тъй като те не отговарят на изискванията, който чл.280 ал.1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая касаторът е формулирал във въпросителна форма твърдения за извършени от съда процесуални нарушения /необсъждане на релевантни твърдения на ищеца, от които се извежда интерес от претендираната защита; неправилност на извода, че ищецът няма правен интерес от иск за прогласяване нищожност на сделка, сключена от наследодател, който към момента на предявяване на иска е жив/. Такива твърдения, както вече бе посочено, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения съдът