Определение № 50845 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2053/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БГ Строителство“ ООД, чрез адв. Р. Д., срещу въззивно решение № 123 от 31.01.2022 г. по в. гр. д. № 2722/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено изцяло решение № 262439 от 06.08.2021 г. по гр. д. № 11685/2020 г. на Районен съд – Варна. С последното е прието за установено по отношение на „БГ Строителство“ ООД, че съществува вземането на Т. Г. П. по заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.06.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 6297/2020 г. на Районен съд – Варна, с която е разпоредено длъжникът „БГ Строителство“ ООД да заплати на кредитора Т. Г. П. сума в размер на 11 684,43 лева, представляваща дължима главница по договор за техническо ръководство на строеж от 01.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.04.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 163а ЗУТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е съдът да направи преценка на заинтересоваността на свидетел без да изследва въпроса за наличието на непосредствена облага за него от решаване на делото в полза на страната, която го е посочила като свидетел?“ – позовава се на решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на II т. о. на ВКС; 2/ „Допустимо ли е съдът да обсъжда избирателно само части от свидетелските показания, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти?“ – цитира практика на ВКС, обективирана в решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на I г. о. Касаторът поддържа също така наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Излага съображения, че въззивният съд, игнорирайки напълно неговите доводи и възражения, е пропуснал да изложи мотиви в решението относно релевантни за спора искания и възражения. В тази връзка се поддържа, че обжалваното решение е явно необосновано поради грубо погазване на правилата на формалната логика. Ответникът Т. Г. П., чрез адв. Г. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че съгласно договор за техническо ръководство на строеж от 01.07.2019 г., сключен между страните по делото, "БГ Строителство" ООД е възложило на Т. П. да изпълни техническо ръководство на СМР на строеж в [населено място]. Посочил е, че в чл. III от договора подробно са посочени задълженията на изпълнителя. Възнаграждението е уговорено в приложение № 1, което е неразделна част от договора - месечното възнаграждение на изпълнителя е 4400 лева, като същото е дължимо на 30-то число на месеца. Съобразил е още, че със заявление от 23.12.2019 г., изпълнителят Т. П. е уведомил възложителя "БГ строителство" ООД, че считано от датата на получаване на уведомлението прекратява едностранно сключения договор. Посочено е основание за прекратяване на договора чл. 11, ал. 2 от същия – поради неплащане /забавяне на изплащането/ и нарушаване на сроковете и размерите на месечното възнаграждение. Установил е като безспорно между страните, че изявлението е получено от възложителя "БГ строителство" ООД и съответно договорът е бил развален от страна на изпълнителя П.. С оглед горното съдът е приел, че договорът е бил развален най-рано на 06.01.2020 г. /изтичането на петдневния срок, считано от 30.12.2019 г., съобразно чл. 11, ал. 2 от Договора/. Въззивният съд е отчел още, че по делото са представени строителни документи, които са относими към изпълнение на задълженията на ищеца по договора от 01.07.2019 г., а именно инструктажна книга за ежедневен инструктаж по безопасност и здраве при работа, заповедна книга на строеж и бетонови дневници. Посочил е също, че ответното дружество е представило писмени доказателства по възражението му за неизпълнение на задълженията от страна на ищеца, представляващи констативни протоколи за установяване на некачествено изпълнени СМР. Във връзка с горното въззивният съд е установил, че е било открито производство по реда на чл. 193 от ГПК по оспорване на истинността на представените констативни протоколи по отношение на подписите, положени за лицето С. Л. – представител на инвеститора. От заключението на вещото лице по съдебно-почерковата експертиза се установявало, че оспорените подписи не са изпълнени от лицето С. Л.. В този смисъл и доколкото в доказателствена тежест на ответната страна е да установи истинността, съдът е приел, че документите са неистински и ги е изключил от доказателствения материал по делото. Съдът е установил също така, че по делото е изготвена съдебно-техническа и оценителна експертиза, която не е оспорена от страните. Отчел е още, че вещото лице по нея сочи, че констатациите за некачествено изпълнени СМР не се дължат на пропуск на техническия ръководител на обекта, като отделно от това нямало и записани заповеди в заповедната тетрадка. По отношение на ангажираните гласни доказателства, съдът е посочил, че кредитира показанията на свидетелката А. П. – съпруга на ищеца, в частта за нейните лични впечатления, доколкото те кореспондират с останалия доказателствен материал. От тях е установил, че съпругът ѝ ходел на работа на обекта всеки ден, също и в събота и в неделя, като изпълнявал длъжността „технически ръководител“. Спрямо свидетеля М. Х. – работник в ответното дружество, въззивният състав е посочил, че цени неговите показания, след като съобрази евентуалната негова заинтересованост. От показанията му е установил, че ищецът през по-голяма част от времето бил горе на строителната площадка пред фургоните. Когато приключели определена работа идвал строителен надзор и гледал дали работата е качествена или некачествена и ако има нещо нередно го отстранявали. При тази фактическа обстановка въззивният съд е стигнал до извода, че за процесния период, за който се претендира възнаграждението, договорът е бил действащ, като действието му било прекратено най-рано на 06.01.2020 г. От събраните по делото доказателства и от заключението на вещото лице, съдът е установил, че е налице изпълнение на задълженията на ищеца по процесния договор. Свидетелят, разпитан по почин на ответника, според въззивния състав потвърждава показанията на св. П., че ищецът реално е извършвал своите задължения по договора. Въпреки, че св. Х. сочи, че друго лице му е нареждало какво да прави и го е надзиравало, а ищецът е стоял през по-голямата част от времето на строителната площадка пред фургоните, това не изключвало надлежното изпълнение на неговите задължения. В тази връзка съдът е приел, че съответните задължения на ищеца са за техническо ръководство, което включва даване на задания, указания и насоки, контрол по изпълнение и други, но не и реалното изкопаване на изкопа, например, което се извършва от работниците на строителния обект. Самият св. Х. сочел, че след като се извърши работата от него и другите работници, същата се проверява и ако се констатират недостатъци, те се отстраняват. Нещо, което е било осъществявано периодично и според самия свидетел. Вещото лице е посочило, че единствено в констативните протоколи са налице данни за некачествено изпълнени СМР. Тези протоколи, обаче, съдът е изключил от доказателствения материал по делото, доколкото е приел същите за неистински. Посочил е още, че гласни доказателства, с които да се установят констатациите по протоколите не са събрани и съответно ответникът не е провел надлежно доказване на твърденията си за некачествено изпълнение. В допълнение, вещото лице, също сочело, че констатациите по констативните протоколи не се дължат на пропуск на техническия ръководител на обекта, отделно няма записани заповеди в заповедната тетрадка, като липсват други данни за твърденията на ответника, освен по констативните протоколи. Вещото лице е посочило още, че конструкцията на сградата е приета с Акт обр. 14 от 28.07.2020 г., като от това обстоятелство съдът е направил извод, че конструкцията на сградата е изпълнена съгласно одобрените проекти и разрешение за строеж № 144 от 03.06.2019 г., издадено от гл. архитект на СО район "В.", влязло в сила на 26.06.2019 г., както и че задълженията на ищеца са надлежно изпълнявани. Съдът е посочил също така, че по делото не са ангажирани и доказателства за заплащане от страна на ответника на претендираните суми, като е установил, че същите се дължат на ищеца в посочения размер, за който страните не спорят. Поради съвпадане изводите на двете инстанции, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Наведените в изложението въпроси, с които се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи, че въпросите обобщено се свеждат до приложението на чл.172 ГПК и по-конкретно до въпроса: кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания? На посочения въпрос еднозначен отговор е даден в практиката на ВКС в множество актове, постановени по чл.290 ГПК, между които и Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о. В последното е разяснено, че „законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото (роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители). Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Както е изяснено в решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., ГК, решение № 65/16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС, гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията са вътрешно логични или са противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът, в подобна хипотеза разполага и с възможността по чл. 174 ГПК да извърши очна ставка между свидетелите и това е особено нужно, когато за спорните обстоятелства съществуват единствено гласни доказателства, а те са противоречиви, като всички свидетели се явяват и вероятно заинтересовани или предубедени по чл. 172 ГПК. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината ( чл. 10 ГПК ), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение ( чл. 12 ГПК ).“ Тези правни разрешения напълно се споделят от настоящия състав, а въззивното решение не им противоречи. В случая съдът е подложил на по-критична преценка показанията на свидетеля на ответника, отчитайки вероятната му заинтересованост с оглед връзката на власт и подчинение с посочилата го страна, анализирал е прецизно показанията и ги е обсъдил и в съвкупност с останалите събрани доказателства, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи. Освен това не съответства на данните по делото и твърдението, че въззивният съд е обсъдил избирателно част от доказателствата и е игнорирал други относно релевантни за спора факти. В обжалваното решение съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както бе посочено по-горе в определението, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 600 лева. Възражението на касатора за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника по жалбата е неоснователно. Уговореният и заплатен хонорар от ответника не надхвърля минималния размер на адвокатско възнаграждение съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,